Datasets:

burgasdotpro

/

wikipedia

like 0

Follow

Burgas Professionals 2

190924

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190924

Горно Требешине

Горно Требешине или Горно Требешино () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в планински район. Разположено е край двата бряга на "Требешинската река". По своя план е пръснат тип селище. Отстои на 11 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 2 км източно от село Долно Требешине и на 1,5 км северозападно от село Наставце. История. Към 1903 г. селото е съставено от три махали – "Горна", "Средна" и "Долна" и има 40 къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 197 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190925

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190925

Бингьол (вилает)

Бингьол () е вилает в Източна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Бингьол. Вилает Бингьол има население от 245 243 жители (2006) и обща площ от 8125 кв. км. Разделен е на 8 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

190926

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190926

Горно Жабско

Горно Жапско или Горно Жабско () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в полупланински район. Разположено е край десния бряг на "Жабската река". По своя план е пръснат тип селище. Отстои на 15 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 1,8 км източно от село Долно Жапско, на запад от село Горна Отуля и на север от селата Булесовце и Миланово. История. Първоначално Горно Жабско и купно село разположено при днешната "Долна махала" ("Село"). Впоследствие част от жителите му се установяват в имотите си извън селото, с което постепенно започва оформянето на отделни махали. Към 1903 г. селото е съставено от три махали – "Горна", "Долна" и "Грамадарска" и има 33 къщи. По време на Първата световна война Горно Жабско е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг, Преображенска община. През 1916 година има 240 жители. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 86 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. Културни и природни забележителности. На 2 км югоизточно от селото е разположен женския горножабски манастир „Свети Стефан“.

190927

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190927

Горни Нерадовац

Горни Нерадовац или Горно Нерадовец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено във Вранската котловина край двата бряга на "Нерадовската река", близо до вливането и в Южна Морава. Отстои на 6,3 км южно от окръжния и общински център Враня, на запад от село Рибинце, на югоизток от село Дубница и непосредствено на север от село Долни Нерадовац. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 331 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190928

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190928

Градня

Градня () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е исторически център на областта Поляница. Отстои на 24 км северно от окръжния и общински център Враня, на 3,8 км западно от село Стрешак, на 3,3 км източно от село Власе, на 4,4 км югоизточно от село Големо Село и на 4,3 км югозападно от село Крушева Глава. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 187 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190929

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190929

Административно деление на Малави

Малави административно се поделя на 3 региона - Северен, Централен и Южен. От своя страна регионите се поделят на области, като общия брой на областите е 28.

190930

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190930

Гумерище

Гумерище е село в община Враня, Пчински окръг, Сърбия. Има население от 5 жители (по преброяване от септември 2011 г.). Етнически състав. 2002

190931

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190931

Давидовац (община Враня)

Давидовац или Давидовец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира във Вранската котловина, непосредствено до левия бряг на река Южна Морава. Отстои на 11,8 км югозападно от окръжния и общински център Враня, на 2 км югоизточно от селата Долни Въртогош и Карадник, на 1,5 км северозападно от село Ристовац и на 3 км източно от село Сръпска Куча. През Давидовац минава международен път Е75. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Давидовската община. По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Михаил Ал. Стоянов от Божица е български кмет на Давидовац от 18 юни 1943 година до 21 юли 1944 година. След това кметове са Коста Ник. Емфеджиев (31 март 1943 - 24 февруари 1944) и Кирил Т. Крайчев от Скопие (21 юли 1944 - 9 септември 1944). Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 482 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190932

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190932

Добреянце

Добреянце или Добринци () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в котловината Поляница. Отстои на 18,4 км северно от окръжния и общински център Враня, на 3,7 км южно от село Ушевце, на 6,9 км югозападно от село Смилевич и на 5,4 км северозападно от село Сикире. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 58 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190934

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190934

Долна Отуля

Долна Отуля () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира във Вранската котловина, край "Долноотулската река". По своя план е купно село. Oтстои на 10,5 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 2,8 км източно от село Александровац, на 3,5 км северозападно от село Преображене и на 3 км южно от село Долно Требешине. Климат и води. В селото има минерален извор. История. Към 1903 г. селото е съставено от две махали – "Горна" и "Долна" и има 25 къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 81 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190935

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190935

Долно Жабско

Долно Жапско или Долно Жабско () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира във Вранската котловина, от двете страни на "Жабската река", като основната му част е на десния бряг. По своя план е пръснат тип селище. Отстои на 13,2 км южно от окръжния и общински център Враня, на 2 км западно от село Горно Жапско, на 1,6 км югоизточно от село Църни Луг и на север от село Миланово и на югоизток от село Ристовац. История. Към 1903 г. селото е съставено от десет махали – "Долна, Чичинска, Маринкова, Топалска, Вукадинска, Деяновска, Югинска, Джолинска, Рашинска и Стайна" и има 65 къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. В местността "Старо селище", от дясната страна на "Жабската река" се намират останките от изчезналото село "Райчиновац". Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 340 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

190937

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190937

Долно Пунушевце

Долно Пунушевце или Пунешевци () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в планински район. Разположено е високо над десния бряг на река Кочурица. По своя план е пръснат тип селище. Отстои на 38,4 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 2,6 km източно от село Марганце, на 7,2 km северно от село Шаинце и на юг от село Горно Пуношевце. История. В края на XIX век селото е част от Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Пунешевце" е населявано от 125 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Пунешевце" има 24 сръбски патриаршистки къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Бояновска околия на Кумановски окръг. В 2002 година в селото има 21 жители, сърби. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 7 жители.

190939

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190939

Национално знаме на Малави

Флагът на Република Малави е приет на 6 юли 1964 година. Изгряващото слънце предствлява надеждата на хората за добър живот в зората на независимостта (по онова време повечето държави в Африка тепърва са ставали независими). Черният цвят представлява хората на континента, червеното изобразява свидетелите на свободата в Африка, а зеленето представлява природата. Флагът на страната напомня и флага на непризнатата Република Биафра.

190942

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190942

Икономика на Малави

Вътрешноконтиненталната Малави е една от най-слабо развитите страни в света. Икономиката зависи главно на селското стопанство, а около 90% от населението живее в селата. 37% от БВП идват от земеделието, а 85% от износа са земеделски продукти. Икономиката зависи и от помощи от Световната банка и от индивидуални дарители. Правителството е изправено пред сериозни трудности като ниската степен на образованост, ниския брой на малавийци, ползващи медицински услуги, обезлесяването, ерозията и бързото разпространение на ХИВ/СПИН. Най-важните износни стоки на Малави са тютюнът и чаят. Голяма част от чаените плантации са в Муланже и Тхиоло. През 1980-те години Малави изнася главно царевица за съседите. Повече от 80% от работещото население са наети в земеделието. 90% от населението (де факто всички жители на селските региони) отглеждат в малки градини фасул, царевица, ориз, тютюн и фъстъци. Много малка част от населението е заможно. Индустриалните предприятия са разположени около Блантайр. Икономиката на Малави е уязвима от суши, тъй като тогава реколтата загива. Високите транспортни такси, липсата на образовани кадри, лошите пътища и като цяло лошата инфраструктура спъват икономическото развитие на Малави. Скоро обаче започна да се забелязва промяна – правителството и частни инвеститори инвестират в подобряване на инфраструктурата и вече се забелязва покачане на инвестициите. Малави се опитва да подобри благосъстоянието на населението си, което е едно от най-бедните в целия свят. Растежът на БВП на Малави през 1999 е 3,6%, а година по-късно е слязъл до 2,1%. Инфлацията е около 30% през 2000 – 2001. Южна Африка и Зимбабве са най-важните търговски партньори на африканската държава, с които има сключен договор за безмитно преминаване на малавийски стоки.

190945

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190945

Манол Розов

Манол (Ноло) Николов Розов, с псевдоним Архир, е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Биография. Роден е в 1878 година в костурското село Бобища, тогава в Османската империя, днес Верга, Гърция. Брат е на дееца на ВМОРО Михаил Розов. Завършва Костурското българско третокласно училище, а след това учи в Солунската българска мъжка гимназия. В 1900 година Розов завършва Битолската българска класическа гимназия, в която членува в революционен кръжок. При завръщането си от Гърция с товар оръжие заедно с Васил Чекаларов е заловен и затворен в Корча. След освобождението си от октомври 1902 година е учител в Бобища. От пролетта на 1903 година е в нелегалност и на Смилевския конгрес през пролетта на 1903 година е избран за член на Костурското горско началство. През Илинденското въстание оглавява Бобишката чета и участва в превземането на Клисура и това на Невеска. В края на август заедно с Иван Попов и Лазар Поптрайков е начело на отряда тръгнал към Леринско и Прилепско. Загива на 3 септември 1903 година в сражението на връх Сокол (Сокле) в планината Нидже над село Пожарско (днес Лутраки, Гърция). Георги Константинов Бистрицки пише за него:

190947

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190947

Тип 82 (танк)

Тип 82 е севернокорейски лек танк от тип амфибия. Базиран е на шасито на бронетранспортьора VTT-323 и има купол близък до този на ПТ-76 с няколко модификации. Основното въоръжение на ПТ-85 е 85 mm танково оръдие.

190950

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190950

Егмонт (планина)

Егмонт или Таранаки () е вулканична планина на Северния остров на Нова Зеландия. Планината се издига като мираж сред тучни пасища, забулена в мъгла. В ясни дни великанската ѝ снага се вижда отдалече. Тропическата гора в ниските склонове на планината контрастира с високите заснежени върхове (2494 м). Преданието на маорите разказва за любовна история, предизвикала появата на Егмонт (Таранаки) на това място на нос Егмонт. В древни времена Таранаки от центъра на Северния остров воювал с друга мъжка планина - Тонгариро, за да спечели любовта на женската планина Пиханга. Таранаки бил победен и отстъпил на югозапад, като междувременно издълбал по пътя си зрелищната клисура на река Уангануи. Склоновете на планината са с вулканичен произход. Той изригнал за първи път преди 70 000 години, след като вулканите Поуакаи и Кайтаке на северозапад угаснали. Оттогава Егмонт е активен и периодично запраща каменно-кални потоци (лахари) надолу по склоновете. Най-силното изригване е през 1500 г. Последната му силна дейност е наблюдавана през 1665 г., а през 1775 г.следва по-слаба активност. Самият вулкан е заспал, а не угаснал, затова всеки момент Таранаки може да се събуди.

190952

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190952

География на Малави

Малави е държава разположена в североизточната част на Южна Африка (в някои източници страната се присъединява към Източна Африка), без излаз на море. На запад Малави граничи със Замбия (дължина на границата – 710 km), на север – с танзания (530 km), а на изток, юг и югозапад – с Мозамбик (1569 km). Общата дължина на сухоземните граници (в т.ч. речни и езерни) е 2809 km. Дължината на страната от север на юг е 900 km, а ширината до 200 km. В тези си граници Малави заема площ от 18 484 km², от които 24 400 km² (20,59%) са езерни и речни води. Населението към 1.1.2020 г. възлиза на 19 100 000 души. Столица е град Лилонгве. Територията на Малави се простира между 9°22′ и 17°08′ ю.ш. и между 32°40′ и 35°55′ и.д. Крайните точки на страната са следните: Геоложки строеж, релеф, полезни изкопаеми. Малави е разположена в източната периферия на Африканската платформа и релефът ѝ е изграден от докамбрийски кристалинни скали, разбити от млади разломи и приповдигнати във вид на хорстови масиви на запад (платото Ника, височина до 2670 m) и на югоизток – платото Шире, с изолирания планински масив Муланже с връх Сапитва (3002 m). Между тези масиви е разположена южната част на грабена на езерото Малави, надморската височина на който (грабена) е от 200 до 450 m. Минималната височина на Малави се намира в най-южната ѝ част, на брега на река Шире (36 m). В страната има находища на каменни въглища, желязна руда, боксити, монацитови пясъци. Климат, води. Климатът на Малави е тропичен, мусонен с дъждовен летен (от ноември-декември до март-април) и сух зимен сезон. Средната температура на най-топлия месец (ноември) се колебае от 20 – 23°С в най-високите райони до 27°С в ниските части, а на най-хладния месец (юли) съответно от 14 – 16°С до 19°С. Годишната сума на валежите варира от 750 – 1000 mm в низините, 1000 – 1500 mm по платата и 2000 – 2500 mm и повече в най-високите райони. Основата на речната и езерната мрежа на страната се образува от езерото Малави (29 604 km²) и изтичащата от него плавателна река Шире (402 km, ляв приток на Замбези). Максимумът на оттока на реката е през лятото. След изтичането си от езерото Малави тя протича през езерото Маломбе (450 km²). На югоизток, по границата с Мозамбик са разположени езерата Чилва (600 km²) и Чиута (130 km²). Почви, растителност, животински свят, национални паркове. В северните части на страната преобладават тропическите сезонно влажни гори, развити върху червени почви, а в останалите части на Малави – ксерофитни тропически гори, акациеви савани с баобаби и паркови савани с палми, всички те развити върху кафеникаво-червени латеризирани почви. По долините на реките виреят галерийни гори. В районите, разположени над 1500 m, са разположени планински степи. Животинският свят на страната е характерен за саваните (африкански слон, бивол, носорог, различни антилопи, зебри, жираф, лъв, леопард, гепард, чакал, хиена и др.). Обилие от много големи животни са съхранени в блатистите райони около езерото Чилва. Езерото Малави е богато на риба (основно тилапия). Разпространена е мухата цеце. за опазване и съхраняване на богата фауна на страната са създадени пет национални парка: „Връх Маклеър“, „Касунгу“, „Ленгве“, „Ливонде“ и „Нийка“.

190954

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190954

Лозенец (квартал на Стара Загора)

Лозенец е квартал в северозападната част на Стара Загора, разположен в подножието на парк Аязмото. Надморската му височина варира от 280 м. до 380 м. Населението на квартала се състои предимно от цигани, като по официална регистрация в квартала живеят 5000 души, от които обаче около 1000 са на гурбет в чужбина или в София, където старозагорските цигани държат голяма част от търговията на женския пазар. В квартала са разположени 2 учебни заведения (12 ОУ „Стефан Караджа“ и СОУ „Христо Смирненски“).

190957

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190957

Колю Ганчев (квартал на Стара Загора)

„Колю (Кольо) Ганчев“ е квартал в южната част на град Стара Загора, до индустриалната зона. Местността е най-ниската по релеф в града. Надморската височина е около 170 – 175 m. Жилищните сгради са предимно къщи, защото в миналото е бил село, носещо името Муратлии. Наименуван е на революционера Никола Ганчев. До квартала се намират военно летище и гражданското летище Стара Загора, които са причина и за избягване на високоетажно строителство в квартала. Образованието в квартала е представено от ІІІ основно училище „Кольо Ганчев“ и Спортна гимназия „Тодор Каблешков“. Там се намира и стадионът „Трейс арена“ на футболния клуб „Верея“. В квартала действат пазар за авточасти и множество търговски пунктове. Има конна база на полицията, на Тодоровден се организират конни състезания. Свързан е с централната градска част чрез тролейбусни линии 2 и 26, автобусна линия 204. В близост са разположени Техникумът по ветеринарна медицина и Центърът за рехабилитация и размножаване на редки видове.

190959

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190959

Казански

Казански е квартал в Стара Загора, построен през 70-те години. Местността се намира в югозападната част на града. Надморската му височина варира от 200 м. до 240 м. Кварталът е съставен от високо и средноетажни панелени блокове. В близост се намира „Руския пазар“, където се продават както дрехи така и плодове и зеленчуци. Името на пазара идва от това, че след 1989 г. на пазара са продавали руснаци, но тази картина се променя и там сега продават китайци, виетнамци, турци и много малко руснаци. Пазарът е изграден на място на бивше обръщало на автобуси. Кварталът се дели на две части Голям и малък. Малкият Казански се водят блоковете след XIII ОУ. В квартала на мястото на бивша военна казарма е изграден парк „Артилерийски“. Автобусни линии минаващи през квартала са номера 3, 8 и 22. Продължението на един от главните старозагорски булеварди „Славянски“ минава през кв. „Казански“.

190963

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190963

Мванза

Мванза е областен център в южната част на Малави. Административният център е Мванза Сити. Площта на областта е 2259 km2, а населението близо 140 000. Тук доминира земеделието, като основно се отглеждат цитрусови плодове. През 2003 г. Мванза се разделя на Мванза и Нено, с цел децентрализация на провинциите.

190965

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190965

Нено

Нено е провинция е в южната част на Малави, площта е 1561 км², а населението (по преброяване от септември 2018 г.) е 138 291 души. Населението е около 80 000 души. Нено е създадена през 2003 г., когато област Мванза се разделя на 2 отделни области – Нено и Мванза.

190967

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190967

Нсане

Нсане (Нсанье) е провинция в крайните южни части на Малави. Площта е 1945 km², а населението (по преброяване от септември 2018 г.) е 299 168 души. Температурите тук понякога достигат 52 градуса по Целзий. Дъжд пада от януари до април, около 850 мм. Икономиката е слабо развита – както в по-голямата част от Малави тук жизненоважно е земеделието. Развива се и туризмът, тъй като през района минават някои важни пътни артерии. Население и ритуали. Хората, живеещи тук, са от племето сена или манг'анджа. Главен език е чичева, но се говорят и португалски, английски, чинхманг'анджа и чисена. В южните части на провинцията се провеждат ритуали за дъжд. Според легенди преди хиляди години тук бил убит мъж, а кръвта му се оттекла в реката. Всяка година той идва в тяло на питон и разказва на местните каква ще бъде годината.

190968

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190968

Тхиоло

Тхиоло е провинция в Малави, близо до границата с Мозамбик. Площта ѝ е 1666 km2, а населението (по преброяване от септември 2018 г.) е 721 456 души. Административният център е град Тхиоло сити. В Тхиоло е разпространено отглеждането на чай.

190976

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190976

Група на най-бедните страни в света

Групата на най-бедните страни в света (, HIPC) е група от 39 развиващи се страни с високо ниво на бедност и на дългова задлъжнялост, които са признати за нуждаещи се от безвъзмездната помощ, оказвана от Световната банка и Международния валутен фонд. История и членки. Създаването на групата е инициирано от Международния валутен фонд и Световната банка през 1996 г., след обширно лобиране от страна на неправителствени организации и други органи. Инициативата предвижда намаляване на дълга и предоставяне на нисколихвени заеми, за да ликвидира или намали външният дълг до устойчиви нива. За да се включат в инициативата, страните трябва да имат неустойчиво дългово бреме, което не може да се управлява с традиционни средства. Към януари 2012 г. са определени 39 страни (33 от тях са в Субсахарска Африка), имащи необходимите качества да получат облекчение на дълга. 36-те страни, които получават пълно или частично облекчаване на дълга, са: Останалите три страни са Судан, Сомалия и Еритрея. Те все още са под мониторинг и не са влезли в програмата на HIPC. Критика. Групата се критикува заради строгите мерки за приемане на членки и заради това, че карат страните-членки да приемат законови промени, които не помагат, а задълбочават проблемите с бедността на населението и завличат много повече хора под линията на бедността.

190980

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190980

Блантайър

Блантайър е най-големият град на Малави и административен център на област Блантайър. По данни от 2008 година в града живеят 732 518 души, от които 25 000 души са заможни, главно европейци и южноафриканци. Тук се намират главният съд на Малави, както и Президентският дворец. Име и развитие на Блантайър. Градът е кръстен на малко градче в Шотландия, в което е роден Дейвид Ливингстън. Развитието на Блантайър започва през колониалната епоха. През 1956 г. градът се слива със съседния си Лимбе. Всеки май тук се провежда панаир, на който се показват новостите в Малавийските земеделие, индустрия и икономика. В Блантайър се намира и Малавийската Стокова Борса. Основана е през ноември 1996 и се намира на авеню Виктория. Транспорт и Инфраструктура. В града има много магазини, затова често тук се срещат хора от цялата страна и от съседните страни. Също има и много пицарии, ресторанти и бутици. Транспорт. Транспортът е представен главно от таксита и минибусове. От града се движат влакове за по-големите градове и села. Международното летище на Блантайър е „Чилека“. От него има главно полети за Южна Африка.

190982

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190982

Контейнер (формат)

Контейнерът е компютърен файлов формат, който може да съдържа различни типове данни, компресирани със стандартизирани аудио/видео кодеци. Контейнерният файл се използва за идентифициране и сливане на различни типове данни. Най-простите контейнерни формати могат да съдържат само определени типове аудио кодеци, докато по-съвременните могат да поддържат едновременно аудио и видео потоци, субтитри, информация за епизоди/глави (chapters) и метаданни (тагове) – заедно със синхронизираща информация, необходима за възпроизвеждане на различните потоци едновременно. Видове контейнерни формати. С общо предназначение (аудио, видео и други данни). Съществуват много други контейнерни формати, като NUT, MPEG, MXF, ratDVD, SVI, VOB, DivX Media Format и др. Виж Сравнение на контейнерни формати за повече детайли относно тези формати. Заключение. Различията между контейнерните формати са свързани с 5 основни особености:

190985

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190985

Световно първенство по снукър през 2000

"Световното първенство по снукър" през 2008 г. се провежда в Театър Крусибъл, Шефилд, Великобритания от 30 април до 1 май. Състезанието е спечелено от Марк Уилямс, който побеждава на финала Матю Стивънс с 18 – 16 фрейма в един много оспорван двубой. Най-голям брейк. 143 точки, постигнати от Матю Стивънс

190987

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190987

Транспорт в Малави

Транспортът в Малави е слабо развит. Доминират пътища, повечето от които черни. Развит е и железопътен транспорт. Железопътен транспорт. "обща дължина": 797 км. "връзки с Танзания, Мозамбик и Замбия" Градове, свързани железопътната мрежа: Балака, Блантайр, Чипока, Ланзу, Лилонгве, Лимбе, Салима, Нкая, Наючи, Макханга, Лиранжве, Ливонде и Мчинджи. Бъдещи разширявания: Чипита и Мпика (в Замбия), Нсанйе (в Малави) и Чинде (в Мозамбик). Водни пътища. Езеро Малави и река Шире (144 км) Пристанища. Пристанищата в страната са на езеро Малави. Главните са 5:

190988

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190988

Лучища

Лу̀чища или Лю̀тища (произношение в местния говор Лу̀чишча, , "Керасона", до 1927 "Λούτιστα", "Лутиста") е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония. География. Селото се намира на 25 километра югозападно от демовия център Хрупища (Аргос Орестико), в южните склонове на планината Одре (Одрия). История. В Османската империя. В края на XIX век Лучища е село в Костурска каза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година "Лучища" има 90 жители българи. Според Георгиос Панайотидис, учител в Цотилската гимназия, "Зиковища" ("Ζηκόβιστα") заедно с "Либишово" ("Λιμπίσοβον") и "Лучища" ("Λουτσίστα") е част от Костенарията и в 1910 година в трите села има 130 „българогласни“ семейства. Според Панайотидис трите села са от старо време „българогласни“, но под влияние на женитбите в съседните гръцки села, в скоро време се очаквало погърчване като в Либешово елинизацията е била вече в последни фази. На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Лучища" е обозначено като гръцко селище. Според Георги Константинов Бистрицки "Лучища" преди Балканската война има 20 гръцки къщи. В Гърция. През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. В 1927 година селото е прекръстено на Керасона. Селото пострадва силно по време на Гражданската война от нападения на проправителствени банди.

190989

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190989

Лъка (дем Хрупища)

Лъ̀ка, още Лъ̀нка или Лъ̀нга (; , "Ланка"), е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония. География. Селото се намира на 25 километра югозападно от демовия център Хрупища (Аргос Орестико), на 1040 m надморска височина в северните поли на планината Одре (Одрия). История. В Османската империя. В XV век в "Лънка" са отбелязани поименно 54 глави на домакинства. В османските данъчни регистри от средата на XV век "Лънга" е споменато с 27 глави на семейства и един неженен: "Кузман, Никола, Димитри, Мануил, Янос, Яно, Койо, Димо, Гюрко, Добри, Михал, Яно, Стайко, Коста, Яно, Добри, Димос, Драгия, Ахил, Яно, Андрия, Гюрко, Черп (?), Никола, Димо, свещеникът Никола, Стамат и Нихо", и двете вдовици "Кала и Евдокия". Общият приход за империята от селото е 2366 акчета. В края на XIX век Лъка е гръцко качаунско село в Костурска каза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година "Лянга (Лѫка)" има 850 жители българи. На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година "Лак" е чисто българско село в Костурската каза на Корчанския санджак със 110 къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Лъка има 800 българи екзархисти. Според Тодор Симовски тези статистики са грешни и селото е населено от гърци качауни. Гръцки статистики от 1905 година показват Лъка като село с 300 жители гърци. Според Георги Константинов Бистрицки "Лънга (Лѫка)" преди Балканската война има 40 гръцки къщи, а според Георги Христов и 1 куцовлашка. Според Георгиос Панайотидис, учител в Цотилската гимназия в 1910 година в "Ланга" ("Λάγγα") има 60 елинофонски семейства, които поради местоположението на селото участват активно в Македонската борба. На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Лънка" е обозначено като гръцко селище. В Гърция. През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. В селото има две църкви – „Свети Николай“ от 1864 година и „Свети Атанасий“, построена преди да се заселят днешните жители, изселници от Епир. И в двете има запазени ценни икони.

190990

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190990

Комуникации в Малави

Комуникациите в Малави (особено модерните като интернет и мобилни телефони) са много слабо разпространени. Голяма част от телефонната мрежа е изградена по време на британското владение на територията. Телефони. Телефони в Малави: 85 000 (2003). Мобилни телефони в Малави: 135 100 (2003). Радио и телевизия. Радио. Радио-честоти: 9 станции на AM и пет на FM, 2 на къси вълни (плюс трета непостоянно предаваща) (данни от 2001). Радиоприемници: 2,6 милиона (1997). Телевизия. Телевизионни канали: 1 (данни от 2001). Интернет. Интернет-код на страната: MW. Интернет доставчици в Малави: 18 (2003). Интернет потребители: неясен, но се наблюдава тенденция на увеличаване на хората с достъп до глобалната мрежа.

190991

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190991

Подковонос на Мехели

Подковоносът на Мехели ("Rhinolophus mehelyi") е вид дребни бозайници от разред Прилепи. Среща се и в България. Физическа характеристика. Основните размери на подковоноса на Мехели са: Прилича на южния подковонос, но е по-голям от него. Гърбът е оцветен в матовожълто, а коремът е светъл. Подковата му е по-тясна, а горният издатък на седлото е по-къс и широк, в сравнение с южния подковонос. Разпространение и местообитание. Ареалът му обхваща части от Южна Европа, Северна Африка и Югозападна Азия. В България се среща рядко, главно в райони с малка надморска височина. Обитава влажни карстови пещери. Начин на живот и хранене. Образува големи колонии, достигащи няколко хиляди индивида. Разпределени са на групи от плътно притиснати един до друг подковоноси. Допуска съвместно обитаване с други видове прилепи. Ловува през нощта, основно над ливади и пасища и по-рядко в гори и покрайнините им. Природозащитен статут. Видът е включен в следните списъци: Основна заплаха за оцеляването му представляват безпокойството и унищожаването на местообитания от човека. Популацията в България се оценява на 10 000 индивида.

190993

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190993

Колония (Понпей)

Колония е най-големият град на Федерални щати Микронезия. Намира се в щата Понпей. Бил е столица на страната. Не бива да бъде бъркан с град Колония в щата Яп. Населението е около 10 000 души, а близо до града се намира международното летище на страната. В града има църкви, училища, магазини, а всички улици са павирани. Историята на Колония е много цветуща – владян е от испанци, германци, японци и американци. Днес тук се намират клоновете на някои организации, сред които е и Корпусът на мира.

190994

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190994

Ресуляни

Ресу̀ляни, още Ресул или Ресула (, "Велос", до 1928 "Ρεσούλιανη", "Ресуляни", до 1959 "Καλονέρι", "Калонери", катаревуса "Καλονέριον", "Калонерион"), е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония. География. Селото се намира на около 10 километра южно от демовия център Хрупища (Аргос Орестико), на 640 m надморска височина на левия бряг на Беливод (Велос). На юг граничи с населишките села Крионери (Девла) и Стерна (Сломища). История. В Османската империя. В края на XIX век Ресуляни е гръцко село в Населишка каза на Османската империя. То е разположено на самата българо-гръцка езикова граница – на север от него са българоезичните села Бела църква и Песяк, както и двуезичното Моласи. През 1874 година в селото е построена църквата „Свети Илия“. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в "Ресуля" живеят 100 гърци християни. На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година "Ресулян" е чисто помашко (гръцко мохамеданско) село в казата Населица на Серфидженския санджак с 15 къщи. На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Ресулъ" е обозначено като гръцко селище. В Гърция. През Балканската война селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. През 1913 година при първото преброяване от новата власт в "Ρεσούλιανη" са регистрирани 129 жители. В 1928 година селото е прекръстено на Калонери, а в 1959 – на Велос. Селото произвежда жито, тютюн и частично със скотовъдство.

190996

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190996

Николай Колев (етнолог)

Николай Иванов Колев е български етнограф и етнолог. Биография. Роден е на 23 август 1940 г. в с. Страхилово. Завършва Българска филология в Софийския държавен университет през 1965 г., а след това етнология на европейските и извъневропейските народи във Виенския университет през 1965 г., защитавайки научната степен „доктор“ (Dr. Phil.) (1969). От 1970 г. е преподавател по етнология в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1970 г. – асистент, 1973 г. – ст. асистент, 1974 г. – гл. асистент, 1984 г. – доцент). Курсовете, които води са „Етнология на България“, „История и теория на етнологията“ и курсът пред магистранти „Теренно етнографско изследване“. Във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1973 г. получава степен „кандидат на историческите науки“ („доктор по история“). Следват специализации в Полша (1975) и Австрия (1981, 1994). Ръководител на катедра „Стара и средновековна история“ (1974), заместник-декан на Историческия факултет (1982 – 1987), заместник-ректор на ВТУ (1990 – 1995). Като гостуващ преподавател чете и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Виенския университет, Университета в Грац, Австрия, Университета в Йена, Германия, Мюнхенския университет. Извършва теренни изследвания в Украйна сред бесарабските българи (1994). Участва и в съвместен проект с Университета в Монпелие, Франция (2001). Автор е на над 100 публикации в областта на българската етнология. Значими приноси има в проучването на традиционния транспорт и търговия, на празнично-обредната система на българите по цялата етническа територия. Умира на 22 октомври 2013 г. във Велико Търново.

190999

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190999

Егон Рансхофен-Вертхаймер (награда)

Наградата „Егон Рансхофен-Вертхаймер“ е учредена в началото на 2007 година от Сдружението по съвременна история в Браунау на Ин. С наградата, наименувана на родения през 1894 г. журналист, политик, политолог и дипломат Егон Рансхофен-Вертхаймер, се награждават австрийци в чужбина за значителен принос за Австрия. Първата награда е връчена на 29 септември 2007 по време на 16-ото издание на Дните на историята. Лауреатите оттогава са:

191003

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191003

Васил Ивановски

Васил Атанасов Ивановски, известен още с псевдонимите си Бистришки, Бистрицки, Динко Динков и Наско, е български комунистически деец, публицист, македонист, „теоретик“ на „македонската нация“ в рамките на ВМРО (обединена)“, деен участник в македонизацията на Пиринска Македония след Втората световна война. Според историографията на Северна Македония Ивановски е неин основоположник и виден „борец за афирмација на македонскиот национален идентитет“, а според българската историография е известен „със своите лутания по македонския въпрос“. Биография. Ранни години и дейност в БКП (1921 – 1926). Ивановски е роден на 18 октомври 1906 г. в костурското село Головраде, тогава в Османската империя. Баща му Атанас участва в Илинденско-Преображенското въстание, заловен е и е спасен от смърт едва след намесата на костурския владика Герман Каравангелис. След въстанието, вследствие на засилените андартски нападения, в 1907 – 1908 година семейство Ивановци заедно с голяма част от жителите на Головраде се изселва в съседния, разположен на река Бистрица градец Хрупища. По време на Първата световна война семейството на Ивановски емигрира в Пловдив. Там той впоследствие завършва прогимназия (седмо отделение). На 15 години става тютюноработник и участва в работническите политически и синдикални организации. В 1922 година, на 16-годишна възраст, е приет в пловдивската секция на Българския комунистически младежки съюз (БКМС), а след една година става член на Българската комунистическа партия. Участва в подготовката на Септемврийското въстание в 1923 г. и е куриер на Областния комитет на БКП в Пловдив и по-точно на Военната организация на партията в Стара Загора. В Пловдив е и председател на дружеството Прогресивна младежка македонска емиграция. След атентата срещу цар Борис III в Арабаконак Ивановски излиза в нелегалност с чета в Родопите. Притисната от властите, четата минава на гръцка територия, а Ивановски се легализира в Хасково. Тук участва активно в местната организация на БКМС и е избран за член на Окръжния му комитет. В 1926 година участва във формирането на Независимия работнически професионален съюз в Хасково и е организатор на стачка на тютюноработниците. В рамките на профсъюза създава работническа театрална група и се изявява като артист и рецитатор. Приет е за член на Пловдивския театър, но се отказва. В Съветския съюз (1926 – 1932). През октомври 1926 година по предложение на БКП емигрира в СССР и пребивава в Дома на емигрантите в Одеса, докато властите проверяват неговата активност в България. След това е преместен в Тифлис, Грузия, където работи като партийно-политически работник в цигарена фабрика. През септември 1927 година е изпратен да учи в Комунистическия университет на националните малцинства на Запада в Москва. В 1929 година е приет за член на ВКП (б). В Москва се сближава с няколко югославски комунисти от Вардарска Македония – Трайко Мишковски, Алексо Демниевски, Малина Попиванова и други, които според Иван Катарджиев му повлияват за приемане на друго разбиране за македонците от това на тогавашното разбиране на българските комунисти – че те не са македонски българи, а отделна съвременна македонска нация. Ивановски завършва университета в началото на 1932 година и през пролетта на същата година се връща в България. Водач на ВМРО (обединена) и македонист (1932 – 1939). Установява се в Пловдив и става член на Окръжния комитет на БКП в града. През пролетта на 1933 година заминава за София, където на националната конференция на ВМРО (обединена) заедно със Симеон Касабов са определени за членове на ЦК на ВМРО (обединена) за България (Областния комитет). Според думите на Ивановски той е „със задача да ръководи нейния легален и нелегален печат“. По-късно става политически секретар на организацията. В 1933 година в София издава брошурата „За идеите и задачите на македонското прогресивно движение в България“. На практика след връщането си от Москва Ивановски, заедно с Антон Югов, заема мястото на убития Димитър Сурлев начело на ВМРО (обединена) в България. След приемането на Резолюцията на Коминтерна по Македонския въпрос през февруари 1934 година за съществуването на отделна македонска нация, Ивановски заедно с ВМРО (обединена) застава на македонистки позиции. През април публикува в близкия до ВМРО (обединена) вестник „Македонско знаме“ статията си „Национално-колониално угнетяване в Петричко“, в която твърди, че в Пиринска Македония има национален гнет и се провежда асимилаторска политика. След това, за да проучи евентуалните реакции, публикува в „Македонско знаме“ статията „Що е нация“, в която се говори само за хърватската нация. Броят е забранен и затова готовата си статия „Македонска нация“ Ивановски изпраща за публикация в чужбина. Тя излиза в материалите на Четвъртия конгрес на Македонския народен съюз в Америка и в издания на Коминтерна под името „Защо ние македонците сме отделна нация“ и в нея в духа на Сталиновата теория за нацията се аргументира съществуването на македонска нация и македонски език. Двете статии предизвикват шок и негодувание сред българската общественост и дори сред значителна част от членовете на БКП и ВМРО (обединена). Ивановски е изключен от Македонската народна студентска група на Васил Хаджикимов и Борис Михов заради това, че се придържа към „неоснователната теория за македонска нация и национален гнет в Пиринско“. Иван Катарджиев пише, че тезата на Ивановски „предизвика шок, недоразбирање и отпор во сите општествени слоеви во Бугарија. Тој се изразил и кај најоданите, најдисциплинираните кругови на бугарското комунистичко движење, независно од нивниот народносен карактер – Бугари или Македонци.“ Според самия Ивановски тезите му трудно си пробиват път с подкрепата на Димитър Влахов и Задграничното представителство на ВМРО (обединена). Според Михаил Сматракалев, Ивановски, Ангел Динев и самият Сматракалев в тези години формират „идейния щаб“ на македонизма. Ивановски пише и за вестниците „Трудова Македония“, „Македонско единство“, както и за списанието „Македонски вести“. Редактор е на нелегалния „Македонска революция“. През юли 1936 година започва да списва „Бюлетин на Вътрешната македонска революционна организация (обединена)“. Пише и в нелегалните вестници „Обединист“ и „Ножот“. Ивановски е член на Областния комитет на ВМРО (обединена) в България и е отговорник за пропагандата. След заминаването на секретаря на Областния комитет Методи Шаторов за Югославия през есента на 1935 година, Ивановски поема неговия пост. През 1935 година е информиран за големия провал във ВМРО (обединена) и успява да избегне ареста, като минава в нелегалност. В 1936 година е осъден задочно на 5 години и 50 000 лева глоба на процеса срещу ВМРО (обединена). След разпускането на ВМРО (обединена) Ивановски приема новия курс на БКП за вливане на кадрите на ВМРО (обединена) в партийните организации. По оценката на Методи Шаторов Ивановски не е фракционер, политически е добър и годен за агитпропска работа, но е „плашлив и изпада в паника. В момента е нелегален в София“. Ивановски иска да замине за Испания в Интернационалните бригади, но не му е позволено. През 1937 година по повод раждането на престолонаследника Симеон Търновски присъдата му е намалена на две години, вследствие на което той се предава доброволно на властите. В средата на 1939 година е освободен. През Втората световна война (1939 – 1944). След излизането от затвора е секретар на два районни комитета на БКП в Пловдив. През юни 1940 година по време на голямата стачка на тютюноработниците е председател на стачния комитет в Пловдив. След стачката е арестуван, но не му е повдигнато обвинение. Освободен е и за известно време е интерниран. След нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. и обявения нов курс на БКП към въоръжена борба, става нелегален. В 1942 година вследствие на провал е заловен. Измъчван в пловдивската полиция, се опитва да се самоубие като се хвърля от прозореца, но оцелява като си чупи двата крака. Осъден е на 15 години затвор. В средата на 1943 година заедно с група политически затворници от Пловдив е прехвърлен в затвора в Идризово, Вардарска Македония, тогава анексирана от България. „Македонският въпрос в миналото и днес“. В затвора в Идризово Васил Ивановски създава основното си произведение „Македонският въпрос в миналото и днес“, останало непубликувано до 1995 година. Книгата е систематизация на лекции по политическо възпитание на затворниците в Идризово, предназначена за Битолския затвор и е опит да се представи историята на „македонския народ“ от най-стари времена до съвременността през призмата на марксическата и сталинистката философия. С това си дело, според Иван Катарджиев, Ивановски се превръща в „основоположник на македонската историография“. Основните акценти в книгата са държавната традиция на територията на Македония, етническото и националното конституиране на македонския народ, формирането на македонска държава в условията на разделение на областта и постигането на хармонични отношения между различните националности в новата държава. Според Ивановски до XI век съществуват три македонски държавни формации – на древните македонци, Съюзът на македонските славинии и държавата на цар Самуил в X век. Така държавната традиция на Антична Македония е предистория на македонската нация, а истинските ѝ корени са в VI век, когато новодошлите славянски племена образуват тук първото племенно обединение със заварените илирийски племена. Ивановски твърди, че македонското възраждане се преплита с българското национално възраждане, и че борбата за църковна независимост добила манифестиран български характер, но по своето вътрешно съдържание си останала чисто македонска. Така той смята, че в процеса на национално оформяне на македонския народ има прекъсване поради вплитането в него на „българската националистическа пропаганда“. Крайният извод на Ивановски е, че конституирането на македонската национална самобитност навлиза в своя краен етап в 1940-те години. Третия проблем за обединението на Македония Ивановски не го решава чрез традиционното виждане на Коминтерна за Балканска федерация – теза, която той отхвърля като неосъществима още в „Задачите и идеите на македонското прогресивно движение“ – а се застъпва „за правото на македонския народ да се организира в своя национална държава, в една македонска народна република“, изградена на принципите на народовластието и националното равноправие. Така от двете идеи за бъдещето на Македония – федерална единица в Югославия и независима македонска република – подкрепяна с Декларацията на ОФ от есента на 1943 г. – Ивановски избира втората за пръв и последен път в творчеството си. Ивановски предлага формирането на македонски национални комитети в България, Югославия и Гърция, които да разработят технологията за обединяване на македонския народи и създаване на Македонска народна република. Правата на националностите в новата държава ще са защитени по съветския модел. Строител на Федерална Македония (1944 – 1945). В началото на втората половина на 1944 година Ивановски заедно с трима други затворници, подпомогнати от местни комунисти, бяга от затвора и се присъединява към партизаните. Веднага е привлечен на работа в пропагандното отделение на Главния щаб на Македония. Избран е за делегат на Първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония и участва в неговата работа. През август 1944 година публикува в органа на Инициативния комитет за свикване на Първото заседание на АСНОМ „Илинденски път“ статията „За соединуење на македонскиот народ“, издадена по-късно като брошура, в която приема югославското гледище за обединение на Македония, в което Вардарска Македония играе ролята на Пиемонт за другите две части на областта. Според Ивановски, „ако Македонците од грчка и бугарска Македонија сакаат да го извојуваат правото на освободување и самоопределување, за да можат да се соединат со нас во една заедничка македонска држава ќе треба да го минат патот на Македонците од југословенска Македонија“. При основаването на вестник „Нова Македония“ през октомври 1944 година в Горно Врановци е назначен за негов пръв главен редактор. Покрай тази функция при формирането на първото правителство на Народна Република Македония през април 1945 година става и заместник-министър на социалните грижи. През периода 1944 – 1945 година Ивановски се противопоставя на просръбската и антибългарска политиката на Лазар Колишевски. В писмо до Георги Димитров и Васил Коларов от 1 декември 1945 г. Ивановски съобщава за антибългарската политика на скопските власти при въвеждането на новата азбука на новия литературен език. В писмото Ивановски изразява своята и на други дейци във Вардарска Македония тревога от насилствените методи, с които се създава македонската нация, от преследването на всичко българско и на функционери, изявили съмнение или несъгласие със сърбизацията на обществения живот, на езика и културата. По-нататък Ивановски излага насилията във Вардарска Македония над партийните кадри, налагането на особено сърбизиран македонски език, широката идеологическа обработка на хората и особено на младите против БРП (к), България и българския народ и накрая пише „А народът, на народа е станала мечта, първа мечта влизането на България във федерацията, убеден, че тогава няма да е така както е сега.“ Българският историк Добрин Мичев смята, че според финала на писмото авторът „вярва, че не ще бъде убит българският дух във Вардарска Македония“, но според изследователя от Северна Македония Новица Веляновски, Ивановски намеква за „градењето добрососедски односи и на самостојноста на Македонија и на македонската нација, а не на нејзиниот „бугарски дух“... Всушност, бугарски дух во Македонија, особено по завршување на војната не постоеше...“ Като резултат Ивановски е репресиран и се връща в България. Според Иван Катарджиев причина за връщането в България е „неговото разочарување во раководството на македонската држава, поради некои аспекти на практичната политика“. Катарджиев смята, че подобно на Павел Шатев и Панко Брашнаров, които открито се противопоставят на дебългаризацията на Вардарска Македония, Ивановски, независимо от изразеното си македонско съзнание, подценява „собственото национално битие“. Самият Ивановски пише: „през ноември 1945 година по политически причини напуснах Скопие и се върнах в България.“ Македонизатор в Пиринска Македония (1945 – 1948). В България Ивановски развива дейност за културна автономия на Пиринска Македония. Става началник на отдела за агитация и пропаганда при ЦК на БКП и председател на Централния македонски инициативен комитет на културно-просветните дружества (бившия Национален комитет). Заедно със Симеон Касабов, Асен Чаракчиев и Михаил Сматракалев, Ивановски е в групата на най-горещите защитници на югославския македонизъм и опита да се формира македонистко държавно формирование в българската държава, като на тях се противопоставят по-национално настроените комунистически дейци като Владимир Поптомов, Христо Калайджиев, Йордан Анастасов, Димитър Ганев. Ивановски пътува, агитира и развива активна публицистична дейност, популяризира АСНОМ и новата федерална македонска държава, изнася доклади, в които се прокарва югославското разбиране по Македонския въпрос. Организира празнувания, чествания и екскурзии по повод важни дати, свързани с личности и събития от македонската история. В 1947 година е в основата на празненствата на 44-тата годишнина от Илинденското въстание и третата от Първото заседание на АСНОМ. Секретарят на околийския комитет на БРП (к) в Петрич Горан Ангелов се оплаква, че Ивановски и скопският книжар в града Юрдан Юрдановски забранявали на театралните групи да играят пиеси на български език. Съмишленици на Ивановски търсят съдействие от Вълко Червенков той да бъде преместен от агитационния отдел на ЦК на държавен пост в Министерството на народната просвета или в Комитета за наука и изкуство и освен Владимир Поптомов и той да отговаря за „Македонския край“. В началото на 1946 година по инициатива на крайните македонисти Ивановски, Сматракалев, Георги Абаджиев, без одобрението на ЦК на БРП (к) се провежда конференция на македонците комунисти, на която Ивановски изнася доклад „Актуелните въпроси на Македония“. В доклада си сочи, че дейността сред емиграцията „е силно намаляла и спряла“, тъй като няма ясни директиви от ЦК и Националният комитет е немарлив. Също така смята, че на македонците в България трябва да се даде правото на „национално малцинство“ и доказва историческите корени на македонската нация, като твърди, че населението в Пиринска Македония и емиграцията са „неразделна част от тази нация“. По въпроса с федерацията Ивановски изцяло възприема югославските позиции – присъединяването на Пиринска Македония към НР Македония е главно предварително условие за бъдещата българо-югославска федерация. Събранието изпраща и изложение до ЦК на БРП (к), с което се иска свикване на национална конференция на македонските комунисти и изясняване на партийните позиции по Македонския въпрос и поставяне на задачи пред емиграцията. Докладът Ивановски развива като отделна брошура със същото име – „Актуелни въпроси на Македония“. Тя има за цел да отговори на антимакедонистката кампания на българските опозиционни партии. Ивановски ги призовава да „оставят македонския народ сам да си решава своите проблеми и съдба, защото никой няма право да се меси в неговите вътрешни работи“. В брошурата се виждат и някои от причините за неговото напускане на Югославия – проблемът със сърбизацията на македонския литературен език и изхвърлянето на българските букви от него. Ивановски пише писмо до един „македонски ръководител“, вероятно Колишевски, в което възторжено коментира решенията на Х пленум на ЦК на БРП (к) по Македонския въпрос, който „прие нашето становище по националния въпрос“, и който откривал големи възможности за работа и перспективи. Македонистичните му усилия обаче се сблъскват с упорита съпротива. Ивановски изнася реферат за македонската история пред професорите в Университета, тезите в който са остро атакувани от присъстващите и защитени от Тодор Павлов. Според Ивановски, ако този реферат е бил известен на Политбюро на ЦК и на Георги Димитров, решенията на XVI пленум на ЦК на БРП (к) по въпроса за Пиринска Македония нямало да бъдат в тази форма и с това „погрешно“ съдържание. На 1 юни 1947 година под натиска на Иван Масларов Ивановски е избран за председател, а Ангел Динев и Кръстю Костов за подпредседатели на Централния инициативен комитет за създаване на македонски културно-просветни дружества, които да заменят изцяло съществувалите дотогава организации. След реформата от февруари 1948 г. и разформироването на областите, както и на областните партийни, отечественофронтовски и профсъюзни ръководства, до създаването на окръзите през септември 1949 г. централните ръководства работят директно с околийските. За работа с околиите в Пиринска Македония е създадена тричленна комисия, в която влизат Владимир Поптомов, Кръстьо Стойчев и Васил Ивановски. След Резолюцията на Информбюро (1948 – 1949). След обявяването на Резолюцията на Информбюрото на 29 юни 1948 г. и разрива между Сталин и Тито, на 1 юли Васил Ивановски изнася реферат пред актива на културно-просветните дружества в София „Гоце Делчев“, в който разяснява Резолюцията, и в който са обяснени причините за напускането на Югославия пред 1945 година, като основната му теза е, че в „Македония под влияние на Белград не се празнувало Илинденското въстание, тъй като то е смятано за българско“. В отговор, на 15 юли Борис Мильовски публикува в скопския официоз „Нова Македония“ статията „Моралният лик на Васил Ивановски“, в която Ивановски е обявен за предател и кариерист. Писмо-доклад до ЦК на БРП (к). Обвиненията срещу Белград са доразвити в писмото-доклад на Централния македонски инициативен комитет от юли, в което обаче се критикува и новият партиен курс, възприет на XVI пленум. На 20 юли комунистите членове на ЦМИК и дошлите специално от Скопие Ангел Динев и Катина Къцева се събират, за да обсъдят решенията на пленума. Ивановски като председател изнася доклад, в който изразява несъгласие с факултативното изучаване на македонски език, искането да се даде право на населението във Вардарска Македония за самоопределение, изгонването на скопските книжари. Ивановски твърди, че решенията на пленума са взети под влияние на Поптомов, който бил националист. Първоначалната идея на Ивановски е докладът да се изпрати на Информбюро, но някои присъстващи като Христо Кляшев се възпротивяват и накрая е решено да се прати на ЦК на БРП (к). В този обширен доклад от 600 страници, подписалите се Ивановски, Ангел Динев, Соколов, Петър Хаджиделев, Христо Михайлов и Къцева критикуват волунтаризма, настъпил в македонската политика след решенията на АСНОМ, както и двойствената политика на ЦК на БРП (к) по Македонския въпрос. Първата част на доклада е критика на политиката и практиката на КПЮ и КПМ, а втората – на БРП (к). Според подписалите доклада решенията на XVI пленум на ЦК по Македонския въпрос са в противоречие с тези на Х пленум и с изявленията на Георги Димитров, те са отстъпление от дотогавашната политика на партията и са „погрешна стъпка“, която води до „опасни последици“. Обвиненията срещу КПЮ и КПМ са от три типа – по отношението им към историческото наследство, по актуалната политика по важни културни и образователни въпроси и по отношението им към някои личности от политическия живот в Народна република Македония. Обвинен е Милован Джилас, че квалифицирал Илинденското въстание като „българско“ и искал то да не се признава, и че не бил доволен от езика на „Нова Македония“, който той наричал „български вестник“ и упражнявал натиск за още по-голямо сърбизиране на македонския литературен език. Според подписалите, ръководителите в Белград и Скопие се плашели от етническата близост между македонския и българския народ, което било причина за изопачаване на македонския език и азбука, както и за недопускането на български вестници и книги в страната. Обвинен е и Колишевски, който като нов в македонското освободително движение, се опитвал на практика да реализира възгледите на Джилас, опитвал се да убеди другарите си, че свикването на АСНОМ на 2 август 1944 година погрешно е свързано с Илинденското въстание, и обявявал Гоце Делчев за „един българин без значение за Македония“. По езиковия въпрос обвиненията са, че макар на теория правителството да е приело централното наречие за основа на литературния език, на практика ръководството на КПМ налагало скопския диалект, изпъстрен с директно заети сърбизми, изхвърлянето на „ъ“ затормозява македонския литературен език, а скопските ръководители искали и директно да заемат две сръбски букви, което било предотвратено единствено след енергичната намеса на Георги Димитров. Споменат е поетът Венко Марковски, който заради протеста си за изхвърлянето на „ъ“ е критикуван и изключен от партията. Така според доклада се създавал литературен език, който трудно се разбира, особено в Пиринска и Егейска Македония, и който спъва политическото и културното развитие на македонския народ. Споменати като пострадали или разочаровани от тази политика са Димче Аджимитрески, Михайло Апостолски, Неджат Аголи, Кирил Петрушев, Ацо Петровски, Петре Пирузе, Благой Левков, Любен Лапе и Даре Джамбаз. Димитър Влахов и синът му Густав Влахов били подложени на различен натиск – Густав бил преместен в Белград, за да бъде изолиран, а на Димитър по същата причина предлагали университетско място в Белград. Други като Мире Анастасов бил изпратени на дипломатическа служба. Всички те били обвинявани, че са българи и били следени от ОЗНА. Но с особено голямо недоверие се ползвали кадрите, които произлизат от македонската емиграция в България и са възпитаници на БРП (к). Това най-силно го почувствал Васил Ивановски, който искал да помогне с приятелски съвет на Колишевски и му показал грешките на скопското ръководство по много въпроси. Това обаче станало причина Ивановски да напусне Македония. В доклада се твърди, че Ивановски е уволнен като главен редактор на „Нова Македония“ заедно с още двама редактори, защото в договорка с просветния деец Епаминонда Попандонов не искал да печата вестника на караджица. Обвиненията срещу БРП (к) са, че тя се изплашила от голямата активност на българската опозиция, изпълнена с омраза към Югославия и отричаща македонската нация, и цели три години „проточила“ даването на културната автономия в Пиринска Македония и в крайна сметка не дала „териториална, политическа и културна автономия“. В доклада се напомня решението на ЦК на БРП (к) в новата конституция Пиринският край да се отдели като македонски национален край и се определя отказването от него като неправилно, тъй като към момента Горноджумайска област е „обикновена административна област както останалите в България“. Докладът критикува и решението да се въведе „македонски език“ и „македонска история“ в българските училища, а не да се отворят изцяло „македонски училища“, искат се държавни субсидии за Македонския народен театър в Горна Джумая, списването на „Пиринско дело“ на „македонски език“ и връщането на редакцията му от София в Горна Джумая. Всичко било „половинчато – и македонско и българско“. Според подписалите доклада истина е, че езикът, на който говори народът в Пиринския край е силно българизиран, но не е и „чисто български“, както се говори в едно писмо на ЦК на БРП (к). Хората не разбират добре македонския литературен език, особено както го налагат ръководителите от Скопие изопачен и сърбизиран. Ръководството на БРП (к) е обвинено, че не е поставило този въпрос пред Белград и Скопие, и че не предоставило на македонските ръководители в Пиринския край да подобряват македонския език, като например да върнат в азбуката „ъ“, без която македонският език не може да мине. На особено остра критика е подложен двойственият стандарт на партийната политика в Пиринска Македония – от една страна се учи македонска история и македонски език от македонски учители, а от друга българска история по учебници, издавани след 1944 г., в които липсва македонската нация и се твърди, че миналото на Македония е българско. Изпращат се от София и оратори като Георги Караславов, които се палят в областта като пред едно българско население. На ЦК се прави забележка, че макар и да е признал македонската нация и НР Македония, някои негови членове все още стоят на „стари гледища“ и разглеждат македонската нация без минало, без оня „дълъг исторически процес“. Като директен носител на това становище, че към 1878 г. македонските славяни са българи, и че виновни за създаването на македонската нация и държава не са историческите процеси, е посочен Владимир Поптомов. Обвинени са и Трайчо Костов, който поддържа същия възглед в третата си лекция по история на БРП (к) и Васил Коларов в речта си по повод 70 години от освобождението на България. Вълко Червенков не позволявал никаква критика на вижданията на БРП (к) за историята на македонския народ от страна на македонските делегати. Подписалите доклада заявяват, че въпросът за самостоятелното развитие на македонския народ е изяснен в рефератите на Ангел Динев, Васил Ивановски и Михо Сматракалев. Критикуват се и решенията на XVI пленум на ЦК на БРП (к), с които се обвинява Колишевски за преследването на каквато и да е проява на българско национално съзнание у населението на НР Македония. Според Ивановски това на практика е искане да се признаят права на национално малцинство на българския елемент в Македония. Такова искане според Ивановски е без основание, тъй като такова малцинство в НР Македония няма. Това искане се опира на остатъци от старото българско народностно влияние в Македония, осъществявано от Екзархията чрез църквата и училището, тоест на изкуствено насаденото национално съзнание на македонския народ. Повдигането на един такъв въпрос от страна на ЦК на БРП (к) щяло да активизира реакционерите в НР Македония – единствените, които все още минавали за българи. На решението на XVI пленум населението в Македония да бъде оставено само да определя своята националност подписалите доклада отговарят, че това вече е сторено, категорично отхвърлят решението на населението в Пиринска Македония да се даде право на самоопределение, тъй като там няма българи и такова решение щяло да доведе до разпадане на македонската нация и в НР Македония. Твърди се, че македонският народ е едно общо икономическо, географско и национално цяло и, ако се иска правилно решение на Македонския въпрос, тоест обединение на трите дяла на Македония в единна национална държава, трябва да се засилва и култивира македонско национално съзнание у народа в Пиринска Македония. Съответно подписалите се обявяват против факултативното изучаване на „македонския език“ и решението на XVI пленум за изгонването на скопските учители и книжари. Ивановски отхвърля и критиките срещу Колишевски, че бързал с обединението на двата дяла на Македония преди да се осъществи федерацията между България и Югославия и с това „поставял колата пред воловете“: Докладът е изпратен на 21 юли, на 22 е препратен на вътрешния министър Руси Христозов и е решено да се постави на дневен ред на Политбюро и на това заседание да се повика Ивановски. Политбюро реагира рязко на доклада, обсъден на 29 юли в присъствието на Ивановски. Позицията на подписалите е определена като „наливаща вода във воденицата... на днешните югославски ръководители“, Ивановски е освободен по негова молба от поста председател на МЦИК, който се прекръщава на Македонски културно-просветен комитет, освободен е и от апарата на Агитпропа на ЦК и е наказан с порицание. Същата година Васил Ивановски и Спиро Василев правят опит да издадат дневника на революционера Васил Чекаларов, но книгата е иззета от МВР като доказателство по предстоящото дело срещу Васил Ивановски. Процесът срещу групата на Трайчо Костов. В 1949 година Ивановски е арестуван като Титов шпионин и съден на процеса на Трайчо Костов. Обвинителният акт гласи: Благой Хаджипанзов и Васил Ивановски са обвинени: По време на разпита Ивановски се признава за виновен и дава пълни обяснения за престъплението си, включително и събитията, които го предхождат. Признава за две престъпления срещу партията и българския народ, като за първо престъпление посочва факта, че след провала на Септемврийското въстание проявил малодушие и предал на полицията членове на районния комитет и потвърдил показания, в резултат на което Петър Ченгелов е обесен. Второто престъпление е причината за арестуването му в 1949 година. За второто си престъпление Ивановски посочва като причини доктринерското си разбиране по Македонския въпрос и нараненото си честолюбие и озлоблението си срещу ЦК на БКП. Осъден е от Върховния съд на 12 години строг тъмничен затвор с лишаване от права за срок от 15 години, глоба от 200 000 лева, която при невнасяне се заменя с 1 година затвор и конфискация на цялото му имущество. През есента на 1954 година присъдата на Ивановски е намалена със 7 години, а през октомври 1955 година е окончателно помилван. Води изолиран живот и умира в София през 1991 година.

191006

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191006

Долно Требешине

Долно Требешине или Долно Требешино () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира във Вранската котловина. Разположено е преобладаващо над десния бряг на "Требешинската река", като единствено "Дигарската махала" е от другата страна на реката. Отстои на 9 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 2 км северозападно от село Горно Требешине, на 3 км северно от село Долна Отуля и южно от селата Златокоп и Тибужде. История. Към 1903 г. селото е съставено от десет махали – "Юручка", "Кобанска", "Тегарска", "Веселинска", "Бошнячка", "Груинска", "Янчевчанска", "Вучковска", "Джяинска" и "Дигарска". По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Горнотребешинската община. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 757 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191007

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191007

Долни Нерадовац

Долни Нерадовац или Долно Нерадовец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено във Вранската котловина близо до левия бряг на река Южна Морава, при влизането на "Нерадовската река" в нея. Отстои на 6 км южно от окръжния и общински център Враня, на югозапад от село Рибинце, на северозапад от село Купининце и непосредствено на юг от село Горни Нерадовац. През селото минава международен път Е75. Също така при селото има железопътна спирка на линията Белград-Скопие. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Долнонерадовската община. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 947 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191008

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191008

Драгобужде

Драгобужде () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в котловината Поляница. Отстои на 29 км северозападно от окръжния и общински център Враня, на 5,1 км североизточно от село Тръстена, на 5,1 км западно от село Власе и на северозапад от село Рождаце. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 43 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191009

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191009

Дреновац (община Враня)

Дреновац или Дреновец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено в котловината Поляница, в западното подножие на планинския връх "Грот" и близо до изворите на река Ветерница. Отстои на 12 км северно от окръжния и общински център Враня, на 7,5 км южно от село Сикире и на 8,3 км североизточно от буяновашкото село Сухарно. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на "Дреновската община". Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 117 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191011

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191011

Зонгулдак (вилает)

Зонгулдак () е вилает в Северна Турция на Черно море. Административен център на вилаета е едноименният град Зонгулдак. Вилает Зонгулдак е с население от 558 645 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 3481 кв. км. Разделен е на 6 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191015

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191015

Дюздже (вилает)

Дюздже () е вилает в Северна Турция на брега на Черно море. Административен център на вилаета е едноименният град Дюздже. Вилает Дюздже е с население от 405 131 души (2023 г.) и обща площ от 2567 кв. км. Разделен е на 8 общини. Губернатор е Селчук Аслан. Население. Численост на населението на вилаета и на едноименният град според преброяванията през годините:

191017

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191017

Битлис (вилает)

Битлис () е вилает в Източна Турция. Намира се на запад от езерото Ван. Административен център на вилаета е едноименният град Битлис. Вилает Битлис е с население от 413 446 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 6707 кв. км. Разделен е на 7 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191018

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191018

Болу (вилает)

Болу () е вилает в Северна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Болу. Вилает Болу е с население от 270 417 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 7410 кв. км. Разделен е на 9 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191020

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191020

Бурдур (вилает)

Бурдур () е вилает в Югозападна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Бурдур. Вилает Бурдур е с население от 246 134 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 6887 кв. км. Разделен е на 11 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191024

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191024

Бомбардиране на Везел

Германският град Весел е бомбардиран през Втората световна война. Весел става цел на съюзниците, най-вече поради своето стратегическо местоположение като терминал с мостове по Рейн. На 16, 17 и 19 февруари 1945 г. Весел е бомбардиран от Кралските военновъздушни сили. Мостовете по река Рейн и Липе са взривени от Вермахт. На 23 март, Весел е под огъня на около 3000 огнестрелни оръжия. През нощта на 23 срещу 24 март, 195 Авро Ланкастъра и 23 De Havilland Mosquito атакуват града. След последните атаки, 97% от града е унищожен, като населението от 25 000 намалява на едва 1900 души през май 1945 г.

191027

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191027

Якудза

„Якуза“ (среща се и като якуза) ( или "やくざ") известни още като gokudō (極道), са членове на организирани престъпни групи в Япония, наричани „групата на насилието“. Днес Якудза е сред най-големите престъпни организации в света. По официални данни в Япония има около 87 000 членове якудза. Най-влиятелните синдикати са „Сумийоши-Ренго“, „Аисун“ и „Инагава-Каи“ в Токио и „Ямагучи-Гуми“ в Кобе и Осака. Почти половината от приходите им идват от търговия с амфетамини. Те контролират хазартния бизнес, проституцията, занимават се със спекула, нелегално букмейкърство, рекет и търговия с оръжие, които им носят милиони печалба. През последните години организацията навлиза в операциите с недвижими имоти и на фондовия пазар На 1 март 1992 година е приет Законът срещу престъпните групировки, в който Якуза официално са наречени „престъпно съдружие“.

191028

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191028

Дубница (община Враня)

Дубница () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено във Вранската котловина, близо до подножието на планината "Карпина" и край двата бряга на "Дубнишката река". По своя план е купно село. Отстои на 5,4 км западно от окръжния и общински център Враня, на 3,6 км източно от село Миливойце, на 3,6 км североизточно от село Катун и на 2,7 км западно от село Стропско. История. Дубница е едно от старите селища във "Вранско". Първоначално се намира в местността "Селище" край "Староселския поток" но по-късно жителите му се местят на днешното място. Към 1903 г. селото се дели на тринадесет махали – "Джокинска, Шорейска, Дромсанска, Олячинска, Лисичарска, Митровска, Йовинска, Коларска, Живковска, Кърпейска, Вечанска, Овчарска (Ус махала)" и "Глобинска" и има 100 къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Дубнишката община. По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Николай Н. Щирков от Горна Оряховица е български кмет на Дубница от 22 август 1941 година до 30 октомври 1942 година. След това кмет е Атанас Т. Радев от Пловдив (30 октомври 1942 - 4 април 1944). Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 767 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191029

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191029

Дуга лука (община Вранска баня)

Дуга лука или Дълга лъка () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото е разположено край "Банската река", на 3 километра след стената на язовир "Първонек". Отстои на 6 километра югоизточно от общинския център Вранска баня, западно от село Първонек и северозападно от село Средни дел. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 123 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191030

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191030

Дулан

Дулан () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено във Вранската котловина. Отстои на 8,6 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 4,4 км североизточно от село Тибужде, на 3 км източно от село Чуковац и на 4,3 км югоизточно от село Топлац. История. Преди да се обособи като самостоятелно селище, Дулан е махала на село Тибужде. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 57 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191031

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191031

Дупелево

Дупелево () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в областта на Ветернишката клисура. Отстои на 33,4 км северно от окръжния и общински център Враня, на североизток от лесковашкото село Равни Дел, на югозапад от село Мийовце, на северозапад от село Остра Глава и на югоизток от село Оруглица. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 26 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191033

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191033

Златокоп

Златокоп () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира във Вранската котловина, край двата бряга на "Тибушката река", близо до вливането и в Южна Морава. Отстои на 5,3 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 2,8 км северозападно от село Тибужде, на 2,6 км югозападно от село Чуковац и на 4 км северно от село Долно Требешино. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 776 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191034

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191034

Изумно

Изумно или Изъмна () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото се намира на 2 километра източно от общинския център Вранска баня, северозападно от село Дуга Лука, югоизточно от село Буйковац и югозападно от село Липовац. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 359 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191035

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191035

Катун (община Враня)

Катун () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено във Вранската котловина. Отстои на 9 км югозападно от окръжния и общински окръг Враня, на 3,2 км северозападно от село Павловац, на 2,1 км южно от село Миливойце, на 3 км югоизточно от село Бели брег и на 4 км североизточно от село Горни Въртогош. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 408 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191036

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191036

Клашнице

Клашнице () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено на източния склон на планината "Плячковица". Отстои на 7,7 км североизточно от окръжния и общински център Враня, на 2,7 км северно от село Мечковац, на югозапад от село Струганица, на юг от село Боин Дел и на изток от село Плячковица. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 22 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191037

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191037

Клисурица (община Вранска баня)

Клисурица () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото е разположено високо над десния бряг на "Корбевашката река". Отстои на 13 километра североизточно от общинския център Вранска баня, източно от село Корбевац, западно от село Несвърта и североизточно от село Липовац. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 106 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191038

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191038

Копаняне

Копаняне () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено в планински район, от двете страни на "Копанянската река". По своя план е пръснат тип селище, съставено от махали. Отстои на 18 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 2 км северозападно от село Лепчинце, на 4,4 км южно от село Горна Отуля и на североизток от село Русце. История. Първоначално Копаняне е купно село и се намира при днешната "Поречанска махала", но по-късно част от жителите му се установяват трайно в имотите си извън селото и постепенно се оформят отделни махали. Към 1903 г. селото е съставено от махалите "Урошевска, Сурдулска, Поречанска" и "Николинска" и има 30 къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 41 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191039

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191039

Корбевац

Корбѐвац или Корбевец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, градска община Вранска баня. Център е на местна самоуправа. География. Географско положение. Селото е разположено във Вранската котловина, край "Корбевската река", близо до вливането и в Южна Морава. Отстои на 17 км североизточно от окръжния център Враня, на 5 км северно от общинския център Вранска баня, на 7,8 км западно от село Клисурица, на 2,2 км южно от село Превалац и на 4,8 км източно от владичинханското село Мазарач. Къщите му са разположени от двете страни на регионален път "R 239" (известен като "Руски Пут"), свързващ Враня и Босилеград. Тип на застрояване и землище. По своя план Корбевац е пръснат тип селище, съставено от няколко махали носещи имената на главните родове. Землището му заема площ от 10,02 км2. Местностите в него носят следните имена: Жилинце, Площак, Кадина Долина, Росуля, Мечкарник, Соколица, Ясен, Чардарево, Камберица, Илиска Падина, Върбачка Долина, Градище, Селище, Свинярник, Рупе, Майдан. История. Корбевац е едно от старите селища във Вранско. Основано е на мястото на римско селище с крепост, жителите на което най-вероятно са се занимавали с рударство. За това подсказва наименованието на местността Майдан, както и могилите намиращи се там. За тях се предполага, че са образувани като насипи след промиване на злато. В местността Рупе се намират могили, в които са откривани урни. В местността Градище (652 м) още Феликс Каниц през 1889 г. намира останки от крепост, за която смята че е римска. Под Градище се намира местността Селище. В документ от 1519 г. селото е споменато като един от големите производители на лен във Вранско, с 2500 оки за година. По данни от османски регистър през 1529 г. в Корбевац са записани 35 християнски ханета. В данъчен регистър (дефтер) от 1654/5 г., описващ броя на домакинствата (хане) облагани с джизие във вилает Враня (Иврание), Корбевац (Корбефче) е упоменато с 1 джизие-хане. Преди 1878 г. най-плодородната земя от днешното землище на селото е собственост на мюсюлмани от Враня, а местните селяни работят като чифлигари. По това време селото е разположено в хълмистите и по-неплодородни местности Свинярник и Соколица. След освобождението местните стават собственици на чифлишката земя и преместват домовете си в низината, край Корбевската река. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Корбевската община. По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Асен Анд. Зашев от Коркина е български кмет на Корбевац от 22 септември 1941 година до 23 март 1942 година. След това кметове са Александър Дим. Петров от Кюстендил (11 март 1942 - 18 януари 1943), Александър Илиев Караилиев от Пазарджик (22 юли 1943 - 1 септември 1943) и Съйко Гешев Съйков от Ъглен (18 декември 1943 - 9 септември 1944). Археологически обект „Градище". Укреплението Градище или Кале се намира на юг от селото, от лявата страна на Корбевската река. Представлява невисоко плато, което доминира над околността. Лесно достъпно е единствено от южната си страна. Най-стари данни за Градище се откриват в едно писмо на Д. Сабовлевич от 1885 г. адресирано до сръбския археолог Михаило Валтрович. В него автора съобщава, че е видял останки от крепостна стена с окоп пред нея ("външен град"). Също така споменава и за още една крепостна стена в най-високата част на платото ("цитадела"). През 1889 г. Каниц посещава Корбевац и оставя сведения за локалитета. Той заварва трудно забележими останки от зидове, обрасли с храсти и трева. През 1951 г. се правят проучвания от Сръбския археологически институт в лицето на археолозите Милутин Гарашанин и Драга Гарашанин. Те изследват цитаделата, за която съобщават, че е градена от ломени камъни и редове от тухли споени с хоросан. На ъглите се намират кули с диаметър от около 6 метра. На два пъти археолози от Вранския музей посещават Градище. Първо през 1964 г. укреплението е проучвано от М. Йованович, който открива кладенец в цитаделата. И за втори път през 1996 г., когато Митрович и Булатович потвърждават информацията, че крепостта се състои от външен град и цитадела. Изказват мнение, че цитаделата има площ от около 2 хектара и във времето, когато функционира е плътно застроена. В последните години обекта е сондиран на два пъти. Етимология на името. Названието на селото има романски произход. Произлиза от корена "корб", който означава гарван. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 660 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. Произход на населението. При своята теренна работа във Вранската котловина в периода 1951 – 1955 г. Йован Трифуноски посещава и Корбевац, като описва родовете в селото и техния произход. Родовете ги дели на четири типа: староселци (23 къщи), преселници от Вранско (50 къщи), преселници от други области (44 къщи) и с неизвестен произход (43 къщи). Образование. В селото съществува начално осмокласно училище ("Крал Петър I Освободител"), основано през 1892 г., както и детска градина ("Руски споменик"). Религия. В църковно отношение селото е част от Пчинското архиерейско наместничество на Вранската епархия и е център на "Корбевската енория", в която освен него влизат и селата Превалац, Паневле, Себевране, Клисурица, Липовац и Сливница. В селото съществува храм носещ името Успение на Пресвета Богородица (Св. Богородица). Той е построен през 1835 г. на мястото на стара църква със същото име. През османския период са съществували още две църкви (Св. Никола и Св. Йован).

191041

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191041

Корбул

Корбул () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото е разположено в северните склонове на планината Кочура, във водосборния басейн на "Банската река". Отстои на 17 километра югоизточно от общинския център Вранска баня, северозападно от село Стари Глог, югозападно от село Църни връх и източно от село Стара Брезовица. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 6 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191042

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191042

Кочура

Кочура или Кокюра () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото е разположено на южния склон на планината Кочура. По своя план е пръснат тип селище, съставено от махали и отделни къщи пръснати на голяма площ. Отстои на 22 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на юг от село Барелич, на североизток от село Горно Пуношевце и северно от село Църновце. История. В края на XIX век Кочура е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Кокюра" е населявано от 620 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Кочуро" има 83 сръбски патриаршистки къщи. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Бояновска околия на Кумановски окръг. В селото в 2002 година живеят 233 жители сърби и 1 неизяснен. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 122 жители.

191043

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191043

Крива Фея

Крива Фея () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото се намира в планината Бесна кобила. Отстои на 23 километра източно от общинския център Вранска баня, на 35 километра северозападно от Босилеград, северно от село Бабина поляна и на 6,5 километра югоизточно от село Несвърта. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на кривофейската община. По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Крум Николов Стоянов от Разград е български кмет на Крива Фея от 18 септември 1941 година до 26 февруари 1942 година. След това кмет е Иван Андр. Михайлов от Варна (23 септември 1943 - 12 август 1944). Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 587 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. Полезни изкопаеми. В землището на селото се намира оловно-цинковия рудник "Грот".

191044

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191044

Вермланд (лен)

Вермланд () е лен в западноцентрална Швеция. Граничи с шведските провинции Даларна, Йоребру и Вестра Йоталанд, също както и Норвежките фюлке Йостфол, Акешхус и Хедмарк на запад. През XI век тук се изгражда металургичен център. Провинцията. "Основна статия: Вермланд" Провинцията има почти същите граници като Вермланд, освен общините Карлскуга и Дегерфорш, които са част от Йоребру. Администрация. "Основна статия: Административен Съвет на Лен Вермланд" Провинция Вермланд е създадена през 1779. Общини в лен Вермланд. В рамките на административното си устройсто, лен Вермланд се разеделя на 16 общини със съответно население към :

191045

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191045

Кокбърн Таун

Кокбърн таун () е столицата на островите Търкс и Кайкос, както и най-големият град на островите Търкс. Основан е през 1681 г. от търговци на сол. Най-старата останка от кораб в Западното полукълбо се намира в Търкс и Кайкос.

191046

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191046

Провидансиал

Провидансиал () е остров на Търкс и Кайкос с едноименен град, който е разположен на цялата му площ. Това е най-големият град на островите Търкс и Кайкос с близо 31 000 души население. Обслужва се от международно летище. Тук се намира единствената ферма за рапани в света. Местоположение. Островът се намира в архипелага Търкс и Кайкос, част от едноименната държава в Британските отвъдморски територии. Той заема третото място по площ (98 km²) сред островите на архипелага и първо място по население (23 769 души). Релефът е равен, на места блатист. Големи територии са заети от мангрови гори. Въпреки числеността на населението, на острова няма отделни общини. До 1964 г. островът не е разпола с никаква инфраструктура, включително пътища, транспорт, комуникации и електричество. Развитието на инфраструктурата на острова започва през 1984 г., след откриването на първите хотели и казина. Построено е международно летище с полети до Обединеното кралство, САЩ, Канада и други острови в Карибите. Днес по-голямата част от населението е заета в туризма. Според туристическия сайт "TripAdvisor", плажовете на Провидансиал са обявени за най-добрите в света от няколко години. Най-известните плажове са Грейс Бей, Левард, Костенурският залив и Лонг Бей.

191048

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191048

Чорум (вилает)

Чорум () е вилает в Североцентрална Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Чорум. Вилает Чорум е с население от 560 488 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 12 820 кв. км. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191051

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191051

Денизли (вилает)

Денизли () е вилает в Западна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Денизли. Вилает Денизли е с население от 882 938 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 11 868 кв. км. Вилает Денизли е разделен на 19 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191052

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191052

Никола Димитров (футболист, р. 1908)

Никола Димитров Николов, с прякор Фъц, е български спортист: скиор, алпинист, лекоатлет и футболист. Биография. Роден е на 13 юни 1908 г. в София. На 12 години става шампион на България по ски. Има 14 шампионски титли на България в дисциплината „Северна комбинация“ (ски бягане и скок от шанца). Участва на две световни първенства (1933 и 1941 г.) и на зимната олимпиада в Гармиш-Партенкирхен (1936). Започва с футбола през 1916 г. в отбора на С.К. Скобелев (София), на който клуб става редовен член през есента на същата година. По-късно се състезава за С.К. София-24 и след разтурването на клуба в края на 1924, поради участието на ръководството в противодържавна конспирация, преминава в Левски (София), където играе от 1924 до 1940 г. като защитник. Шампион през 1933 и 1937 г. и носител на Купата през същите години. Има 142 мача за първенство, както и 5 мача за националния отбор на България. Завършва Държавната треньорска школа и ВИФ. От 1944 г. работи като треньор и е последователно начело на отборите на Металург (Перник), Миньор (Перник), Торпедо (Плевен), Торпедо (Стара Загора) и др. Заслужил треньор от 1978 г. Съпруг на Леда Милева, с която се развеждат. Имат дъщеря Емилия Димитрова. Умира на 17 февруари 1988 година.

191053

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191053

Чанкъръ (вилает)

Чанкъръ () е вилает в Североцентрална Турция в близост до столицата Анкара. Административен център на вилаета е едноименният град Чанкъръ. Вилает Чанкъръ е с население от 273 089 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 7388 кв. км. Вилает Чанкъръ е разделен на 12 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191054

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191054

Кирил Йовович

Кирил Йовович е български футболист, нападател. Биография. Роден през 29 декември 1905 г., починал на 9 февруари 1976 г. Играе в Левски (София) от 1919 г. до 1927 г. Има 75 мача и 31 гола. С 3 участия за националния отбор на България, включително и на Олимпийските игри през 1924 г. Треньор на Левски (София), с който е шампион през 1937 г.

191055

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191055

Елязъг (вилает)

Елязъг (, произношение на турски "Елязъ̀ъ") е вилает в Източна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Елязъг. От вилаетът извира река Ефрат. Вилает Елязъг е с население от 595 307 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 9153 кв. км. Вилает Елязъг е разделен на 11 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191062

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191062

Иван Радоев (футболист)

Иван Радоев (9 септември 1901 г. – 4 август 1985 г.), наричан по прякор Баба Рада, е български футболист, защитник, както и треньор по футбол. Кариера. Играл е за Левски (София) от 1918 до 1928). Изиграл е 75 шампионатни мача и 45 международни срещи. Вицешампион през 1925 г. Има 4 мача за националния отбор. Включен е в първия национален отбор и участва на ОИ-1924 г. в Париж. Отличава се със стабилна и сърцата игра. Дългогодишен треньор в редица отбори в страната на обществени начала, после на Левски (Сф). През 1948 г. завършва Държавната треньорска школа. Под негово ръководство отборът печели шампионските титли през 1946, 1947 и 1950 и става носител на КСА през 1946, 1947 и 1950 г. Начело на Славия (носител на КСА през 1952 г.), Локомотив (Пловдив), Берое, Ботев (Враца), Марек, Хебър и др. Треньор на „А“ националния отбор в 8 мача (1939, 1942, 1947, 1950). „Заслужил треньор“ от 1965 г.

191064

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191064

Ерзинджан (вилает)

Ерзинджан () е вилает в Източна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Ерзинджан. Вилает Ерзинджан е с население от 213 538 жители (оценка от 2007 г.) и обща площ от 11 974 кв. км. Вилает Ерзинджан е разделен на 9 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191065

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191065

Ерзурум (вилает)

Ерзурум () е вилает в Източна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Ерзурум. Вилает Ерзурум е с население от 958 875 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 25 066 кв. км. Вилает Ерзурум е разделен на 19 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191066

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191066

Ескишехир (вилает)

Ескишехир () е вилает в Северозападна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Ескишехир. Вилает Ескишехир е с население от 519 602 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 13 655 кв. км. Вилает Ескишехир е разделен на 13 околии. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191067

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191067

Гиресун (вилает)

Гиресун () е вилает в Североизточна Турция на Черно море. Административен център на вилаета е едноименният град Гиресун. Вилает Гиресун е с население от 523 819 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 6934 кв. км. Вилает Гиресун е разделен на 16 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191068

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191068

Гюмюшхане (вилает)

Гюмюшхане () е вилает в Северна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Гюмюшхане (Аргируполи). Вилает Гюмюшхане е с население от 191 474 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 6575 кв. км. Вилает Гюмюшхане е разделен на 6 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191069

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191069

Шри Джаяварданапура Коте

Шри Джаяварданапура Коте (накратко Коте) е официална столица на азиатската държава Шри Ланка от 1982 г. . Разположена е в южното предградие на старата столица на страната Коломбо. Градът също е известен със сложното си за изговаряне име, което се състои от 22 букви. Населението на града е 115 826 жители (2001), площта – 17 км². История. Коте е столица на синхалската държава в периода 1415 – 1565. След завземането на острова от португалците, столицата е пренесена в Коломбо. На синхалски език Джаяварданапура означава „град на настъпващата победа“. Наименованието е дадено на града от неговия основател Алагаконара и не е свързано с името на доскорошния президент на страната Джуниус Джаявардене. Думата „Коте“ прозлиза от тамилското „котей“ – крепост. Исторически частта от града, ограничена от крепостния ров се наричала Етул Коте (вътрешен форт), а тази извън пределите му – Питакоте (външен форт). През 1979 г., заедно с решението да се премести в Коте административната столица на страната, е възвърнато старото му име, като съществуващото е съхранено и градът бива наречен Шри Джаяварданапура Коте. В града са разположени парламентът (открит на 29 април 1982 г.) и върховния съд; резиденцията на президента остава в Коломбо. В града има и университет.

191074

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191074

Андрей Соколов

Андрей Юревич Соколов е френски гросмайстор от руски произход, гросмайстор от 1984 г. Не трябва да бъде бъркан с латвийския международен майстор със същото име. Ранни години. Научава се да играе шахмат от баща си Юрий, офицер от съветската армия и кандидат майстор. На шестгодишна възраст, вдъхновение получава под формата на книга за Алехините партии. Вече на 12 години посещава едно от многото шахматни училища в околностите на Москва и понякога посещава легендарния Пионерски дворец. Следва първостепенна подготовка в периода 1975-1982, основно под настойничеството на именития треньор Владимир Юрков. Алексей Суетин посещава същият спортен клуб („Труд“) и като старши московски треньор наблюдава отблизо прогреса на младежа. Соколов печели второстепенното първенство на Москва през 1981 г., но се представя по-слабо на основното открито първенство, проведено скоро след второстепенния шампионат. Той трябва още да научи тънките похвати в позиционната игра, но вече има много в играта му, на което да се възхищава човек. Суетин го описва като „умен, практичен шахматист... най-много концентриран, лишен от всякаква импулсивност и много упорит в постигането на целите си“. Френски период. Мести се във Франция и придобива френско гражданство през 2000 г. Малко не му достига да спечели френското първенство, когато през 2003 г. поделя първата позиция с Жоел Лотие и Етиен Бакро, но губи от Бакро в плейофа. През 2005 г. завършва на втора позиция заедно с четиринайдесетгодешния Максим Вахие-Лаграв, зад Лотие. Участия на шахматни олимпиади. Участва на четири шахматни олимпиади. Изиграва 33 партии, печелейки 10 и губейки само пет. Средната му успеваемост е 57,6 процента. Носител е на два отборни златни медала с отбора на Съветския съюз. През 1984 г. побеждава българина Нино Киров в десетия кръг, а през 1986 и 2006 г. почива срещу българския отбор.

191075

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191075

Ъспарта (вилает)

Ъспарта () е вилает в Югозападна Турция. Административен център на вилаета е едноименният град Ъспарта. Вилает Ъспарта е с население от 547 525 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 8993 кв. км. Вилает Ъспарта е разделен на 13 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191076

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191076

Агръ (вилает)

Агръ (, произношение на турски "Ааръ̀") е вилает в Източна Турция, граничещ на изток с Иран. Административен център на вилаета е едноименният град Агръ. Вилает Агръ е с население от 542 022 жители (към 2010 г.) и обща площ от 11 376 кв. км. Вилает Агръ е разделен на 8 общини: Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191077

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191077

Карс (вилает)

Карс () е вилает в Източна Турция граничещ с Армения. Административен център на вилаета е едноименният град Карс. Вилает Карс е с население от 287 106 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 9587 кв. км. Вилает Карс е разделен на 8 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191078

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191078

Кастамону (вилает)

Кастамону () е вилает в Северна Турция на Черно море. Административен център на вилаета е едноименният град Кастамону. Вилает Кастамону е с население от 322 759 жители (оценка от 2006 г.) и обща площ от 13 108 кв. км. Вилает Кастамону е разделен на 20 общини. Население. Численост на населението според преброяванията през годините:

191080

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191080

Крушева глава

Кру̀шева Гла̀ва или Крушева глава (на сръбски: "Крушева Глава", "Kruševa Glava") е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня. География. Селото се намира в котловината Поляница. Отстои на 26,6 км северно от окръжния и общински център Враня, на 3,6 км югоизточно от село Стрешак, югоизточно от село Мияковце, на 5,9 км североизточно от село Власе и на 7 км източно от село Големо Село. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 89 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

191083

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=191083

Кумарево (община Вранска баня)

Кумарево () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня. География. Селото е разположено във Вранската котловина, близо до десния бряг на Южна Морава. Отстои на 1,5 километра западно от общинския център Вранска баня, на 2 километра североизточно от село Топлац и на 8,5 километра източно от Враня. История. По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг. Население. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 242 жители. Етнически състав. Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г.

188723

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188723

Лазаруване

Лазаруване – славянски обичай, разпространен и в България, по традиция се практикува на християнския празник Лазаровден, в събота преди Цветница. Основен обред на празника е лазаруването – обичай с любовно-женитбен характер. Участват девойки над 12 години, наречени лазарки, лазарици. Произход. Лазаруването произхожда от древноримския фестивал Розалии и римския празник Флоралии. В началото на пролетта млади мъже и жени се окичвали с венци от цветя, символ на здраве и плодородие. Историците и специалистите по културна антропология смятат, че този празник отразява стар италийски култ към богинята на цветята Флора, широко разпространен в древна Италия, а след експанзията на римляните - и в цялото Средиземноморие. В ранното средновековие, когато славяните се заселват на Балканите, те възприемат римската традиция, обвързвайки я със славянските езически обреди, свързани с култа към нарастващото слънце, известно сред някои славянски народи като Ярило. От името му идва и названието на сезона пролет (чеш. Jaro – пролет). В лазаруването участват млади жени, като символ на почитта към богиня Лада. В по-общ план то е част от стария соларо – хтоничен култ към плодородието. Елементи и особености. В обреда липсват елементи на тайнственост. Лазарките обикалят полето и къщите, играят и пеят песни за любов и жените, за плодородие, здраве и семейно благополучие. Броят им не може да бъде по-малък от четиринадесет – шест от тях, две групи по три, наречени „поялици“, пеят по домовете, други шест – също „поялици“ (пак две групи по три), пеят по пътища, ниви, а две, наречени „шеталици“ играят (шетат) една срещу друга, когато пеят песните по къщите за членовете на домакинството. От „поялиците“, пеещи по къщите първата се нарича „предница“, втората е „средница“ (тя събира парите), а крайната – „задница“. От „шеталиците“ „танчерица“ е тази, която води танца на хорото. Останалите моми, придружаващи лазарките, се наричат „другарки“. Характерно е обредното облекло на лазарките – невестинско празнично облекло (взето от невести):сая, алена скутачка, невестинско елече, пафти, на главата с бял яшмак (забрадка), а на врата с гердани, пендарки. „Шеталиците“ носят кърпи „кланячки“, с които невестите се кланят на сватбата. В ръцете си носят цветя – теменужки, здравец, иглика, кукуряк, клонки от плодни дръвчета, преди всичко джанки. Лазарските песни се пеят само на Лазаровден – „греовно е да се пеят и друг ден, че бие град“. На самия ден, събота преди изгрев, лазарките се събират рано на уреченото място (на висок баир) и запяват. Преди да се чуе песента им, всеки трябва да е хапнал нещо – „станувайте, да апнете, да ви лазарици на тратат (изпреварят)“:"Жива била и здрава била, Бела сабото, щото ни е собрала, е Лазаре, сите дружки заедно!" (с. Леска) След изпяването на песента лазарките тръгват по махалите, накрая обикалят махалата, от която са тръгнали. Най-напред са наредени поялиците, които пеят по пътищата, след тях шеталиците, които играят, след тях поялиците, пеещи по домовете. Минавайки, и ги хвърля върху лазариците. Те повдигат скутите си, за да съберат повече жито. След това го поставят с дясната ръка в джоба на саята, отнасят го вкъщи и го прибират в хамбара с жито. Лазарките пеят песни за всеки член от семейството. Първо пеят за домакина, който влиза в средата на лазариците. Шеталиците играят с кърпите кланячи. Домакинът ги дарява с пари. Пеят се песни за домакинята, за мома и ерген, за женитба, за малко дете, за млада невяста. В много от къщите канят лазариците най-често с хляб, праз, лук и сол, поставени на маса или трикрак стол в двора. Дават им плодове. В къщите, където има пчели, слагат на месал една паница с мед, друга с вода, в която е сложено яйце. На трапезата се слага и погача. Лазариците играят в кръг, под такта на песента. След това всяка лазарица взима късче от хляба, потапя го в меда и го изяжда, потапя пръстите си в паницата с вода, намокря ги, намокря и устата си, после се избърсват в престилката на домакинята, за да лепнат пчелите, когато се роят, за да останат на куп у дома, а не да бягат по чужди дворове. Напускайки двора те пеят песен. На лазарките се дават пари, които те разделят помежду си. Още същата вечер лазарките връщат дрехите на невестите. Интересното за този обичай в бовския край е т.нар. „мятане“ на кърпа от лазарките на рамото на стопаните при наричането за здраве и берекет. В кърпата домакините връзват желязна пара, за да е „здрава“ годината като желязото и я дават на лазарките. В Северна България и на други места е традиция стопанинът на дома приел лазарките, освен с пари и дребни подаръци, да ги дарява с яйца, които се събират за предстоящия празник Великден. Затова там освен характерното празнично облекло задължителено се носят и малки кошнички за събиране на дарените яйца. В миналото на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята избраница.

188724

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188724

Анжамбман

Анжамбман (от френски "enjambement", "„пренасяне“") означава пренасяне на част от фразата от един стих в началото на следващия, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите произлизащи от синтактичния строеж на изречението. Този пренос в съчетание с цялостната интонация на стихотворението може да придобие своеборазно емоционално значение и чрез него да се подчертават по смисъл думите в края на стиха. Различават се няколко вида анжамбман: стихов, строфичен и сричков.

188735

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188735

Адам Уилърд

Адам Дейвид Уилиард (роден на 15 август 1973), по известен като Атом Уилиард, е американски барабанист. В периода 2003 – 2007 е барабанист на групата Офспринг. Докато е член на групата, участва в няколко световни турнета, но напуска, преди да започнат студийните записи на албума "Rise and Fall, Rage and Grace" през юли 2007.

188736

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188736

Авел

Авел– дъх или още „преходен“ Според разказа в Битие, Авел (на иврит: הֶבֶל Héḇel; на гръцки: Ἅβελ,Abel; арабски: هابيل, Hābīl) е вторият син на Ева. Името му на иврит е съставено от същите три съгласни като корен, означаващ „дъх“. Джулиус Уолхаузен и много учени, които го следват, отричат името да се извежда от корена. Еберхард Шрадер по-рано е представил акадския (староасирийски диалект) аблу („син“) като по-вероятна етимология. В християнството понякога се правят сравнения между смъртта на Авел и смъртта на Исус, тъй като Авел се разглежда като първи мъченик. В Матей 23:35 Исус говори за Авел като за „праведник“, а в Посланието към евреите се казва, че „Кръвта от поръсване... по-добра от тази на Авел“ (Евреи 12:24). Кръвта на Исус се тълкува като пренасяща милост; но тази на Авел като изискваща отмъщение (оттук и проклятието и знака) Авел в Стария завет на Библията и в Корана е син на Адам и Ева, по-малкият брат на Каин. Каин е земеделец, а Авел животновъд. Даровете на Авел към Бог са приети с по-голямо благоразположение. Това води до поява на завист у брат му, който впоследствие го убива. Според преданието, Каин сам погребва брат си Авел. Според коптската книга на Адам и Ева (в 2: 1 – 15) и Сирийската пещера на съкровищата, тялото на Авел, след много дни на траур, било поставено в пещерата на съкровищата, пред която Адам, Ева и потомци, поднасят молитвите си. Освен това сетитската линия от поколенията на Адам се кълне в кръвта на Авел, за да се отдели от неправедните. В Книгата на Енох (22: 7), разглеждана от повечето християнски и еврейски традиции като извънбиблейска, душата на Авел е описана като назначена за началник на мъчениците, плачеща за отмъщение, за унищожаването на семето на Каин. По-късно това мнение се повтаря в завета на Авраам, където Авел е издигнат до позицията на съдник на душите.

188742

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188742

Стипион

Стипион, изписван още като Ступион, е средновековен град, чиито останки се намират край село Дреново, община Кавадарци в Северна Македония. Издигал се е на рид на около 4,5 км от вливането на река Раец в река Черна. В района има следи и от сравнително голямо пеонско селище, просъществувало от Античността до ранното Средновековие. На Михаил Деволски Стипион е известен още и под названието "Девол", което вече не се е използвало по негово време (началото на XII век). Васил Златарски и други историци смятат Стипион за равнозначно на Щип или на Стоб (при вливането на Черна във Вардар), но археологическите проучвания отхвърлят тази теория. В началото на XI век Стипион е важна крепост във вътрешността на Самуиловото царство. През късната есен на 1014 г., няколко месеца след битката при Беласица, крепостта е превзета от византийския император Василий II. Не е сигурно дали българите успяват да отвоюват Стипион преди да бъдат окончателно покорени от Византия четири години по-късно. Предполага се, че при цар Иван Владислав (1015-1018) градът е резиденция на кавхан Теодор. Тук през есента на 1015 г. кавханът е убит от слуга на царя заради заговора си срещу Иван Владислав. Археологическите находки в местността „Градище“ край Дреново (църкви, гробове, монети) доказват, че Стипион продължава да бъде средище на рударство (добив и обработка на желязна руда) и обществен живот между XI и XIV век.

188745

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188745

Българска промишлена банка

Българската промишлена банка (БПБ) е държавна банка в България. Тя е създадена през 1969 година, заедно с Българска земеделска и търговска банка. Двете банки трябва да обслужват текущата икономическа дейност и са отделени от Българска народна банка (БНБ), която запазва главно функциите на централна банка. Малко по-късно правителството се отказва от замисъла и през 1971 година БПБ отново е присъединена към БНБ.

188746

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188746

VI велико народно събрание

Шестото велико народно събрание (VI ВНС) е българско велико народно събрание, което заседава от 7 ноември 1946 г. до 21 октомври 1949 г. Основната му задача е окончателното премахване на Търновската конституция и юридическото утвърждаване на комунистически режим чрез Димитровската конституция. По време на заседанията му е окончателно ликвидирана парламентарната опозиция в страната. Изборите за VI ВНС се провеждат на 27 октомври 1946 г. Те са насрочени със специален Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико народно събрание, приет на 26 юли от предишното XXVI обикновено народно събрание. Под силен натиск от страна на правителството избирателната активност достига 92,6%, като Българската работническа партия (комунисти) получава 53,14% от гласовете и 277 от 465 места в парламента. Останалите организации от прокомунистическия Отечествен фронт получават 89 места, а опозиционните партии – 99. За председател на VI велико народно събрание е избран Васил Коларов, един от лидерите на Коминтерна. В нарушение на Търновската конституция събранието разработва изцяло нов основен закон, като освен това функционира и като обикновено народно събрание. В хода на заседанията 90 народни представители от опозицията са отстранени и арестувани.

188752

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188752

Георги Стоев (писател)

Георги Стефанов Стоев е български писател. Автор е на няколко творби, касаещи българската мафия от времето на прехода, в които твърди, че е пряк свидетел на описаните събития. Една от версиите за смъртта му е, че е убит заради публикуваните книги. Биография. Роден е на 26 септември 1973 г. в село Миланово, Софийска област. Като младеж е борец в училището „Олимпийски надежди“ в София, което след падането на комунизма е затворено, а борците създават банда. По-късно Стоев обръща гръб на мафията и започва да пише книги. Той е част от силовите бригади на Поли Пантев. Един от най-доверените силоваци на Поли Пантев, Георги Стоев става и близък на Георги Пехливанов, който след смъртта на Поли Пантев става негов наследник. В книгата „СИК“ Георги Стоев признава, че сам или в съучастие, е извършвал криминални деяния, някои от които брутални, но не е подведен под отговорност. Според Георги Стоев в годините след убийството на Поли Пантев се извършват много убийства, които го карат да се опита да се измъкне от заобикалящата го среда. Той снабдява с информация за книгите му Христо Калчев. Стоев е готов да свидетелства срещу един от основателите на СИК – Младен Михалев – Маджо, но разследването е спряно от най-високо ниво в прокуратурата и МВР. Малко преди да бъде убит Стоев заявява пред своя адвокат „нещо ще се случи“, а малко по-късно е смъртоносно ранен пред хотел „Плиска“ в София, с три куршума в главата, в 12:53 часа, умира около 19:20 след операция в „Пирогов“. Запитан след убийството на Георги Стоев, главният прокурор на София Николай Кокинов заявява, че Георги Стоев никога не е искал да свидетелства, въпреки многото предавания, в които Георги Стоев многократно настоява прокуратурата да му обърне внимание. Заподозрян за убийството е негов съученик и съратник в СИК Марио Васев (по-късно преминал в АПОЛО и БОЛКАН). С повдигнатото обвинение обаче единствените доказателства са местонахождението на GSM апарат в една и съща клетка и скоро делото е прекратено. Литературни произведения. До средата на 2007 година Георги Стоев издава книги в издателска къща „Световит“. При създаването на трите книги за СИК голяма помощ му оказват Славея Иванова и Христо Калчев. Романите му са с ниска литературна стойност. Свидетелство са за епохата на прехода и въпреки претенциите за достоверност са по-скоро четиво, онагледяващо процеси и явления в обществото, за които авторът и читателите са се досещали. В „BG Кръстника 3“ Стоев пише за виден офицер от тайните служби и за политик. „Това е книгата, която ще ме убие“, казва той на своя издател, когато му връчва ръкописа. В друга книга той пише за бос на мафията, който му предложил 240 хил. английски лири, за да убие друга престъпна фигура. Според романа Стоев отказва и отива в полицията. Издадените книги на Георги Стоев са:

188759

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188759

Слънчев терминатор

Слънчевият терминатор е границата между осветената и неосветената от Слънцето част на астрономически обект. За наблюдател на самия обект, терминаторът е границата между деня и нощта, „зоната на полумрака“. Математически се дефинира като геометричното място на точките от повърхността на обекта, които като се свържат с центъра на Слънцето дават прави, които са допирателни на повърхността на обекта. Скоростта на движение на терминатора по земната повърхност се определя главно от денонощното въртене на Земята, но момента, в който терминаторът преминава през дадена георграфска точка в два последователни дни (освен ако не са близо до слънцестоене), се променя малко, вследствие на въртенето на Земята около Слънцето. Наблюденията на терминатора на други небесни тела могат да ни дадат информация за обекта: например, размит терминатор може да означава, че тялото има атмосфера. Радиолюбителите използват полумрака, за да правят връзки на дълги разстояния: при добри условия, радиовълните могат да се разпространяват по терминатора до точката, намираща се от обратната страна на земното кълбо. Терминаторът сключва най-голям ъгъл с екватора по време на слънцестоянията, приблизително 23.5°. . Терминаторът е размит, което съответства на плавния преход между ден и нощ на повърхността, т.е. на полумрака. С изключение на полетите, минаващи недалеч от полюса, Конкорд и Туполев Ту-144 са единствените пътнически самолети, които са се движили по-бързо от терминатора. На някои трансатлантически полети от Париж или Лондон, непосредствено след залез, е възможно да се види изгрева на Слънцето от запад.

188761

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188761

Александър Родимцев

Александър Илич Родимцев е съветски военачалник, генерал-полковник, 2 пъти герой на Съветския съюз. Биография. Роден е на 8 март 1905 г. в село Шарлик (в тогавашната Оренбургска губерния), в бедно селско семейство. Член е на ВКП (б) / КПСС от 1929 г. Записва се в Червената армия през 1927 г. Завършва военна школа през 1932 г. Участва в гражданската война в Испания. Званието „герой на Съветския съюз“ е присвоено на майор Родимцев на 22 октомври 1937 г. – за образцово изпълнение на особена задача в Испания. Участва в похода в Западен Беларус. През 1939 г. завършва Военната академия „Фрунзе“. На следващата година участва в Съветско-финландската война. Родимцев командва 5-а бригада на 3-ти въздушно-десантен корпус, която през 1941 г. взима участие в отбраната на Киев. На 6 ноември управлението на 5-а бригада е превърнато в управление на 87-а стрелкова дивизия, създадена от войските на 3-ти въздушно-десантен корпус. Дивизията е под командването на Родимцев. На 19 януари 1942 г. 87-а стрелкова дивизия е превърната в 13-а гвардейска стрелкова дивизия (впоследствие става 13-а червенознаменна гвардейска стрелкова дивизия, 2 пъти носителка на орден „Ленин“). Тя влиза в състава на 62-ра армия, отбраняваща Сталинград. От 1943 г. Родимцев е командир на 32-ри гвардейски стрелкови корпус (част от 5-а гвардейска армия от състава на Степния фронт на маршал Конев), с който воюва до Прага – столицата на Чехословакия. Втория си медал „Златна звезда“ генерал-лейтенант Родимцев получава на 2 юни 1945 г. – за умелото ръководство на войските при форсирането на река Одер на 25 януари същата година в района на Линден (Полша) за личен героизъм и мъжество. След войната Родимцев завършва висшите академически курсове към Академията на Генералния щаб. Назначаван е за командир на съединение, помощник-командващ войските на Източносибирския военен окръг, главен военен съветник, военен аташе в Албания и помощник-командващ войските на Северния военен окръг. Избиран за депутат на втория конгрес на Върховния съвет на РСФСР и на третия конгрес на Върховния съвет на СССР. Автор е на книгите: „Под небом Испании“, „На последнем рубеже“, „Люди легендарного подвига“, „Гвардейцы стояли насмерть“, „Твои, Отечество, сыны“, „Машенька из Мышеловки“. Александър Родимцев умира в Москва на 13 април 1977 г. Награди и отличия. В Москва има музей, посветен на 13-а гвардейска дивизия, организиран и поддържан от Наталия Александровна Матюхина, дъщеря на генерал Родимцев.

188766

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188766

Узо

Узо () е традиционна гръцка анасонова спиртна напитка. Произвежда се главно чрез дестилация на странични продукти от вино и по-рядко зърнени култури и алкохол, получен от странични продукти от захарно цвекло (меласа). Поставя се в медни казани и се овкусява в процеса на дестилация с билки и плодове, като преобладаващият анасон ѝ придава този характерен вкус. Принадлежи към категорията дестилирани неподсладени алкохолни напитки. Процесът на производство на узо обаче превъзхожда тези на останалите неподсладени напитки, тъй като идва от дестилация, докато повечето идват от смесване или накисване на ароматните семена. Особено добре познато е узото, произведено на остров Лесбос. Според гръцкия закон узо се прави от спирт, поне 20 % от който е гроздов дестилат. Консумира се охладена или със стайна температура и студена вода (с лед по желание) отделно. Само в България се сервира и „на кристали“, а при замръзване на анасонова ракия вкусът ѝ се влошава невъзвратимо – кристалите не се разтварят. Прието е традиционно да е аперитив към морски дарове (риба, калмари и др.). Може да се пие чиста или смесена с вода. При добавяне на вода побелява, защото намалява разтворимостта на съдържащите се в узото маслени извлеци. Подобни анасонови напитки се произвеждат и в други европейски страни: мастика в България, пастис във Франция и самбука в Италия. История. Узото произлиза от алкохолната напитка ципуро, която се смята за изобретение на група монаси от Атон през 14 век. Напитката се приготвя от грозде и за неин аналог в България се счита ракията. Една от вариациите на ципурото е овкусена с анасон. Точно тази вариация представлява узото. Сегашния вариант на узото е добил известност в началото на 19 век след гръцката война за независимост. Първия завод за производство на узо бива основан през 1856 г. След като негативните страни на абсента започнали да придобиват гласност сред обществото, узото било една от напитките, които запълнили отворилата се пазарна ниша. Обикновено узото се консумира смесено с вода, в резултат на което придобива бял цвят, а понякога съдържащ и синкав оттенък. Узото най-често се сервира с лед в малка чаша и се консумира в съчетание с риба, маслини и сирене фета. На 26 октомври 2006 г. Гърция придоби правото да отбелязва узото като изцяло гръцко питие. Към момента Европейски съюз признава узото, ципурото и цикудията за алкохолни напитки със защитен произход. Това означава, че на европейски производители различни от Гърция и Кипър се забранява да използват тези имена за свои продукти. Марки и видове. Видовете узо се класифицират по марки и класове: Пломари. Узo „Пломари“ е известно с най-високото си качество и е единственото узо с коркова тапа. Отличава се с интензивен анасонов мирис. Има фин баланс във вкуса – лек и деликатен и все пак плътен, с малко пикантен пипер в послевкуса. Исидорос Aрвaнитис неуморно търси идеалните съставки, с които през 1894 г. създава съвършеното „Узо от Пломари на Исидорос Арванитис”. Той открива начин да блендира ароматните семена и билки на Лесбос със световноизвестното анасоново семе от Лисвори – бленд, който не е доминиран, но и не доминира. Моряшкото селце Пломари е разположено на югоизточните брегове на гръцкия остров Лесбос, който винаги е бил регионът за производство на най-известните видове узо. Географското положение на о-в Лесбос, морето и плодородната почва, осигуряват най-висококачествените билки и семена, необходими за изпълнение на неговата тайна рецепта. Но най-важният фактор, на който се дължи уникалния вкус и аромат на Узо Пломари на Исидорос Арванитис, е анасонът, отглежан на сертифицираните поля, собственост на дестилерията. Те се намират в съседното селище Лисвори, където расте най-хубавия анасон в света. Традиционният метод на дестилация, в ръчно произведени медни аламбици, също допринася за това, Пломари да е любимото узо на гърците. Алкохолно съдържание – 40 % Vol. Адоло. Днес Узо Пломари на Исидорос Арванитис прави крачка напред и предлага Узо „Адоло“, най-пречистената част от дестилата. С думата „Адоло” гърците назовават т.нар. „сърце на дестилата”. Преди Исидорос Арванитис запазвал „сърцето” специално за себе си и своите приятели. Адоло е тройно дестилиран, като третата дестилация продължава 13 часа в малки, ръчно изработени, медни казани, произведени през 1911 г. Алкохолно съдържание – 42 %. Санс Ривал. Узото „Санс Ривал“ е получавало много награди и медали за качество и вкус през годините. Известно е като единствената напитка, която е била пита в Гръцкия Кралски двор. Към края на всяка дестилация на узото, се добавят билки като анасон, кориандър и копър. Рецептата на узо „Sans Rival“ е една от най-старите в Гърция и се пази в дълбока тайна. Санс Ривал се произвежда в дестилерията на Узо Пломари на остров Лесбос. Ароматът е натрапчиво анасонов с пиперливи нюанси. Вкусът е богат и наситен. Гианатсис. Giannatsis e 100 % дестилирано узо с деноминация от Пломари, произведено от разнообразни местни суровини от Лесбос - звездовиден анасон от Лисвори, билки от планините на острова и мека вода от р. Седунта. Бутилирано при 42 об. %. Балансирано, загладено и деликатно сладко с ликорис, земни нотки, анасон, нишесте. Maтaрeли. Изключителното качество на органичния анасон, постигнато след процеса на потапяне чували в морето, преди дестилацията, медът Митилини, който се използва в рецептата вместо захар, огънят на маслиново дърво, който също играе своята роля за качествената дестилация и бутилирането на ръка са в основата на уникалността на узо „Matarelli“. Maтaрeли е 100 % чист дестилатбутилира се в бутилки с формата на колба от 200 ml и традиционно се продава само в избрани места за продажба (най-вече ресторанти Узо). Варваяни. През 1860 г. Евстатиос Й. Варваянис пристига на живописното пристанище на Пломари. Донася със себе си опита и познанието за дистилационния процес от руския град Одеса и основава собствена дестилерия, в която започва производството на първокласно узо. Днес в Пломари, Лесбос се намира модерната фабрика за производство на узо – собственост на семейство Барбаянис, където технологията работи в комбинация с историята и традицията. Семейство Барбаянис са запазили 160-годишната традиция за производство на узо, следвайки стъпките на Евстатиос Варваянис и внимателно подбира висококачествени, натурални съставки за своето узо и обръща специално внимание на процеса на дестилация, все още изпълняван по стария, традиционен начин. Узо „Варваяни“ има следните варианти: Колектабъл, Евзон, Афродита, Син етикет, Зелен етикет. Всички са 100 % чист дестилат. Колектабъл. Особено фината и изискана бутилка съдържа в себе си дестилация с най-високо качество, която е извлечена специално за 150-годишнината от непрекъснатото, висококачествено присъствие в областта на производството на узо. Алкохолно съдържание 46 % vol. Евзон. Узо „Евзон“ е създадено през 1950 г. и се произвежда от Барбаяни. Преобладаващият аромат на анасон в него носи аромата на гръцките ливади. Има силен вкус и е дестилирано за истинските любители на узо. Традиционен гръцки аперитив с алкохолно съдържание 47 % vol. Афродита. Узо „Aphrodite“ е създаденo през 1962 г. и се произвежда от Барбаяни. Тази специална селекция е по-силна (48 % Vol.) и обединяява чисти съставки, анасон и редица други благоуханни билки и семена. Оставя богато усещане за отлежал алкохол на небцето. Син етикет. Това узо се състои от чиста есенция от анасон и благоуханни билки и съдържа отличителната вода на Пломари. Barbayanni BLUE създава на небцето приятно усещане, има деликатен аромат, чист и прозрачен цвят и алкохолно съдържание 46 % Vol. Последните 5 поколения на фамилия Барбаяни с удоволствие произвеждат класическия Син етикет на узо Барбаяни, използвайки традиционния метод на Евстатиос Барбаянис, който донася рецептата от Русия през 1860 г., постигайки 100 % дестилация на узото. Зелен етикет. Внимателно подбраните висококачествени натурални съставки и специалното внимание при процеса на дестилация, създават ултра лекия вкус на узо „Barbayanni зелен етикет“, създаден без компромис относно богатството на вкуса и аромата. Алкохолно съдържание 42 % Vol. 12. Узo „12“ е напитка с уникален аромат, история и традиция. Получава името си през 1880 г. в дестилерията на братя Калоянис от бъчва № 12, в която се съхранявало най-предпочитаното узо с богат вкус и деликатен аромат. И днес този неповторим вкус прави Ouzo 12 една от най-предпочитаните анасонови напитки по света. Узo „12“ и „Пломари“ се правят в една фабрика и 12 е просто малко по-евтино. Пицилади. Узo „Пицилади“ е също от Пломари. Братята Панайотис и Янис идват от Пергам и създават дестилерия, където умело са комбинирали ароматите на смокини, грозде, боровинки и анасон. От 1957 г. насам в нея се произвежда само узо. При узо „Пицилади“ маята се разрежда с вода и ако е необходимо, се добавя захар, но не се добавя допълнително етилов алкохол. Намира се сравнително трудно в България. Митилини. Произвежда се в пристанищния град Митилини на остров Лесбос, съседен на Пломари. От 1889 г. собствениците на таверните по тесните улички на града се опитват да сътворят купаж в медни дестилатори от уникална комбинация между алкохол и анасонови етерични масла от най-добрите земи на острова. Прочутото узо от Митилини е споменато във филма „Зорба гъркът“. Мини. Узо „Мини“ е също изключително популярно и се прави на о. Лесбос в гр. Митилини. Така пет от шестте най-добри марки узо се произвеждат в радиус само около 30 км. Узо „Мини“ има 40 % алкохолно съдържание и се прави като се комбинират 17 различни рецепти в едно. Използват се ароматни билки, а дестилацията се извършва в медни казани по един и същ начин от десетилетия. Живаери. От най-старата дестилерия за узо в света „Кацарос“! Историята започва през далечната 1856 година, когато в Тирнавос, Гърция основателят на дестилерията Николаос Кацарос създава напитка, наричайки я „узо“ („Солунски хроники“, специално издание 1935 г.). Тя бързо получава широка популярност, а днес вече е национален символ на Гърция. И така, повече от 160 години семейство Кацарос пази тайната рецепта и традицията в производството, предавани от поколение на поколение, за да може да се насладим и днес на това очарователно узо. Узо Живаери се произвежда от 100% гроздов дестилат с превъзходно качество, а уникалният изтънчен аромат и богат вкус произтичат от свързването по време на дестилацията на грижливо подбрани ароматни семена и билки като копър, анасон, канела, индийско орехче и др. - Класическото узо (бял етикет) е двойно дестилирано; алкохолно съдържание 40 % vol. - Специалната колекция узо „Тройно“ (син етикет) е тройно дестилирано. По този начин се постига автентичност и висококачествен продукт с фин аромат и копринен вкус; алкохолно съдържание 40 % vol. Бабатзим. Узо с мек вкус, произведено в традиционни медни казани по метод използван през 19 век от гръцките дестилатори в Истанбул. Цантали. Узо „Цантали“ се произвежда на Халкидики и е не по-малко популярно от Пломари и другите видове от о-в Лесбос. През 1890 г. в североизточна Гърция семейство Цантали започва да произвежда узо по уникална тайна рецепта, предавана от поколение на поколение. Търсенeто на ароматното узо нараства и през 1945 г. Евангелос Цанталис отваря първата си дестилерия в Солун. Благодарение на несравнимото качество и уникалния характер на анасоновото питие, то добива световна слава и днес на автентичния му чист вкус се наслаждават ценители от 36 страни. Производството става по традиционна технология, която не изисква добавки, които изкуствено да омекотяват вкуса. Етиловият алкохол и седемте билки, които дават уникалния аромат на Tsantali оuzo, престояват 24 часа в ръчно изработени медни съдове. След това микстурата внимателно се дестилира. Най-добрата част от дестилата, наричана „сърце”, се отделя за повторна дестилация. Целият процес протича при непрекъснат надзор и тестове за качество. Подходящо питие за всякакви случаи: чисто, с лед или разредено с вода, смесено с доматен или портокалов сок, узо „Цантали“ се съчетава отлично с ордьоври от националната гръцка кухня, но е най-добро с морски дарове и деликатно запържени храни. Чистата класика узо „Цантали“ не съдържа добавки, които изкуствено омекотяват вкуса. EВА. Сертико. Узо „Sertiko“ е с ориенталски рецепти и суровини и е първокласен продукт от гамата узо на EVA. То е вкусно и много традиционно, с аромат и вкус от една друга, отминала епоха. По време на производствения процес строго се спазва ритуала на двойната дестилация, като плодовете, ароматните билки и корените се дестилират в определен ред и комбинация. Характерният му силен аромат идва от дестилацията на цитрусови плодове, джинджифил, кориандър, кардамон, звезден анасон и анасон от Лисвори, придавайки на Sertiko неговия уникален и интензивен „сертичен“ характер. Алкохолното съдържание е 45 % Vol. За любителите на силното узо може да се сервира, без разреждане, за да се усетят интензивните му аромати. С добавянето на ледена вода то променя характера си и засилва апетита за пикантни узо-мезета. При готвене на ястия по ориенталски рецепти, където узото се използва като ароматна съставка, Сертико гарантира продължителност на аромата и вкуса. Дизайнът на бутилката е с множество награди и изобразява османски и византийски мотиви, допълвайки силния му характер, вдъхновен от отминалите времена. М Драй Мастиха. M DRY е първата суха мастикова напитка със впечатляващ свеж вкус. Сух, силен, чист екстракт с лек сладък вкус и неповторим аромат на мастика от о. Хиос. Богат и нежен послевкус. Матис. Произвежда се в Митилини от 1882 г., съдържа 20 % гроздов дестилат, билки и има алкохолно съдържание само 39 % Vol., което го прави леко и пивко. Агуридис. Марката „Agouridis“ се произвежда в Патра от 1893 г., с добавени билкови аромати. Пилавас. Марката „Pilavas“ се прави по тайна рецепта на Никос Пилавас от 1940 г., след дестилацията отлежава в стоманени цистерни 2 – 3 месеца, след което придобива сладникав и уравновесен вкус. Алкохолно съдържание – 40 % Vol. Тетерис. Опитът и знанията от четири поколения на семейството Тетерис, съчетани с търпение и грижи, щателно подбрани семена анасон резултират в узо „Tetteris № 5“ със силен вкус и отличителен аромат – 46 % Vol, произвежда се на остров Хиос. Лесвос. Ароматът на анасонова свежест с билкови нотки. Вкусът е ободряващ, подчертан анасонов и билков. Алкохолно съдържание – 38 % Vol.

188767

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188767

Делта IV

Делта IV е ракета-носител от фамилията Делта, разработена от Боинг. Делта IV има пет конфигурации: четири среднотоварни (Делта IV М) и една тежкотоварна (Делта IV Н). Основната цел на ракетата е да удовлетвори нуждите на военните на САЩ. Описание на ракетата. Ракетата се състои от четири основни компонента: Номенклатура. Инженерното име на вариантите на Делта IV се образува по следния начин:

188771

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=188771

Ено Рауд

Ено Рауд (на естонски: "Eno Raud", 1928 — 1996) е естонски и съветски писател, автор на широко известната в България и другите страни от Източна Европа детска книга „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“. Биография. Ено Рауд е роден на 15 февруари 1928 г. в град Тарту, Източна Естония. През 1952 г. завършва естонска филология в Тартуския университет. След дипломирането си работи от 1952 до 1956 г. в Естонската национална библиотека. В периода 1956-1965 работи в Естонската народна асоциация на издателите. След това се оттегля от тази дейност и започва активно да се занимава с писане на детски книги. Умира на 10 юли 1996 г. Творчество. Освен на прочутата „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, Ено Рауд е автор на още над 35 книги, романи, поезия, романизирани легенди и митове. Пише и сценарии за няколко анимационни филма. Награди. Печели първа награда на Всесъюзния конкурс за детска книга за своята „Огън в затъмнения град“ (1970). Неговата „История с летящи чинии“ е удостоена с литературната премия на Естония. През 1974 г. за книгата „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ името на Ено Рауд е включено в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.