id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
197576 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197576 | Таньо Клисуров | Таньо Клисуров е български поет и журналист.
Биография.
Роден е на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Завършил е българска филология във Великотърновския университет. Работил е в културния отдел на в. „Септември“, бил е главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“, драматург на ДТ „Гео Милев“, учител.
Член е на СБП и на СБЖ. Почетен гражданин на Стара Загора. Председател на Дружеството на писателите в града.
Автор е на 14 стихосбирки: „Южна гара“, „Най-скъпото“, „Минирано поле“, „Резервен изход“, „Вътрешен глас“, „Собственик на болката“, „Във втората половина на живота“, „Страхувам се от рая“, „Казано с очи“, „Седмото небе“, „Душа, съветник мой попътен“, „Прошепнати думи“, „Внезапно сърцебиене“, „Мерено и немерено“. В Москва излиза книгата му „Сказано глазами“. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“ в Хасково (1976). Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди.
Умира на 29 март 2024 г. |
197581 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197581 | Семих Шентюрк | Семих Шентюрк () е турски футболист, нападател на турския гранд Фенербахче. Шентюрк е роден на 29 април 1983 г. в Измир. Висок е 1,83 метра и тежи 78 килограма. |
197582 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197582 | Кристиан Панучи | Кристиан Панучи () е италиански футболист. Роден на 12 април 1973 в Савона, Италия. Висок е 1,81 m и тежи 73 kg. Към момента е старши треньор на националния отбор по футбол на Албания.
Прекарва три сезона в периода 1993 – 1996 година в легендарния отбор на Милан, където е твърд титуляр в тима на Фабио Капело преди двамата да преминат в Реал (Мадрид). С Милан е носител на две титли на Италия, по една титла на Шампионската лига и Суперкупата на Европа. С Реал Мадрид печели титла на Испания, Шампионската лига и Междуконтиненталната купа. Защитникът е играл още за отборите на Дженоа, Интер, Челси и Монако. |
197591 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197591 | Показател на пречупване | Показател на пречупване (използва се също коефициент или индекс на пречупване) е физична величина, която представлява отношението на скоростта на светлината във вакуум и скоростта на светлината в дадената среда: formula_1. Показателят на пречупване зависи от свойствата на средата и дължината на вълната. В прозрачна среда светлината се разпространява със скорост, по-малка от скоростта на разпространение във вакуум: formula_2. Затова formula_3. Коефициентът на пречупване е безразмерна величина, която фактически показва колко пъти скоростта на разпространение на електромагнитната вълна във вакуум е по-голяма от скоростта ѝ в дадена среда.
Така дефинираната величина коефициент на пречупване на дадена среда спрямо вакуума се нарича още абсолютен коефициент на пречупване. В случай на две прозрачни изотропни среди се говори за относителен коефициент на пречупване на едната среда по отношение на другата. Той се дефинира аналогично на абсолютния коефициент на пречупване. Освен ако не е посочено друго, обикновено се има предвид абсолютният коефициент на пречупване.
Стойността на абсолютния коефициент на пречупване зависи от състава и структурата на веществото, агрегатното му състояние, температура, налягане и др. За някои вещества коефициентът на пречупване се променя под въздействието на външно електрическо поле ( – в течности и газове; – в кристали).
Коефициентът на пречупване може да се изрази и като квадратен корен от произведението на относителните диелектрична и магнитна проницаемости на средата: formula_4 Среща се и означението formula_5
Ако средата е немагнитна, formula_6 и
В общия случай за полупроводящи среди диелектричната проницаемост е комплексна величина formula_8 и вълната изпитва поглъщане. Следователно коефициентът на пречупване също е комплексна величина:
където formula_10 е имагинерната единица, а formula_11 е коефициентът на поглъщане. Реалната част определя пречупването, а имагинерната част – затихването от поглъщане.
За измерване на коефициента на пречупване се използват , или елипсометри.
Коефициент на пречупване за някои среди.
Коефициентът на пречупване formula_12 за повечето среди има стойности между 1 и 2 и нараства с увеличаване на плътността на средата.
При дължина на вълната 480 nm, температура 20 °C, атмосферно налягане и соленост 35 ‰ коефициентът на пречупване на морската вода е "n" = 1,34509 (за чиста вода "n" = 1,337). Коефициентът на пречупване на морската вода се измерва чрез рефрактометрия.
Някои полупроводници, непрозрачни за видимата светлина, пропускат инфрачервено лъчение. Показателите на пречупване в този диапазон са значителни: 3,46 за галиев арсенид и 3,56 за силиций .
В момента най-висок коефициент на пречупване в тесен диапазон има метаматериалът, проектиран през 2011 г. За честоти близо до 300 GHz неговият коефициент на пречупване достига 38,6.
Рекордният отрицателен коефициент на пречупване (–700) е постигнат в радиообхвата.
Стойността на коефициента на пречупване може да бъде значително различна за кристали, тънки слоеве и наночастици от едно и също вещество. |
197599 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197599 | Vixta | Vixta e свободна операционна система, базирана на ГНУ/Линукс дистрибуцията Fedora. Интерфейсът ѝ наподобява на Windows Vista. Може да бъде стартирана от лайф CD/DVD. Актуалната ѝ реализирана версия към юни 2008 г. е 0.98.1. |
197602 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197602 | Булат Окуджава | Булат Окуджава (груз. "ბულატ ოკუჯავა", рус. "Булат Шалвович Окуджава") е руски поет, писател, автор и изпълнител на песни от грузински произход. Роден в Москва, той е един от първите бардове в СССР, той е сред основателите на жанра авторска песен. Написал е около двеста песни, в които смесва рускоезични поетични и фолклорни традиции с френскоезичните шансони от типа на песните на Жорж Брасенс.
Макар и в песните му да няма нищо политическо, за разлика от тези на негови съвременници, като Висоцки, тяхната свежест и различност спомагат за развиване на известно инакомислие в съветската литература от 50-те и 60-те години, а властите нееднократно се колебаят дали да не санкционират поета заради възгледите му.
Биография.
Роден е на 9 май 1924 г. в Москва, в семейството на комунисти, дошли от Тбилиси. Окуджава е творил само на руски, вероятно защото майка му, която освен грузински и руски, говорела и азербайджански и арменски, искала от посетителите, идващи в дома ѝ да говорят на руски, „езика на Ленин“. През 1937 г., по време на Големия терор, баща му е обвинен в шпионаж в полза на Германия и екзекутиран след скалъпен процес, а майка му прекарва 18 години (1937 – 1955) в ГУЛАГ. През това време Булат Окуджава живее при роднини в Тбилиси.
През 1941 г., на 17-годишна възраст, се записва като доброволец в пехотата на Червената армия и от 1942 г. участва в сраженията. През 1945 г. се завръща в Грузия, завършва гимназия, след което и филология в Тбилиския университет. Работи няколко години като учител във и близо до Калуга.
През 1956 г., три години след смъртта на Сталин, отива в Москва, където работи първоначално в изд. "Молодая гвардия", а после и в сп. "Литературная газета". По това време, в средата на 50-те, започва да пише музика и текстове за песни.
Скоро след това започва да изнася концерти. Използва само няколко акорда, но изключителната мелодичност на гласа му и смислените текстове го правят широко известен в Съветския съюз. Песните му са издадени чак към края на 70-те, но става широко популярен много преди това, най-вече сред интелигенцията, предимно чрез записите, разпространявани се от ръка на ръка (т.нар. "магнитиздат"), както в Съветския съюз, така и в Полша. През 1969 г. негова музика е включена във филма „Бялото слънце на пустинята“, а през 1970 г. с негова музика е представен Белоруската гара. Окуджава винаги е гледал на себе си като на поет и е заявявал, че музикалните записи не значат много. Твори и проза, като книгата му „Опразнен театър“ печели наградата Руски Букър за 1994 г.
Умира на 12 юни 1997 г. в болница в парижкото предградие Кламар и е погребан в Москва. Астероидът 3149 Окуджава, открит от чешкия астроном Жденка Ваврова през 1981 г., е кръстен на негово име.
Песни.
Може би един от най-известните стихове на Окуджава, "Возьмемся за руки, друзья, чтоб не пропасть поодиночке", първоначално изглеждал безобиден за властите, но до време. Пресата го обвинявала в инфантилност при споделянето на подобни чувства. Третият негов сборник с поезия трябвало да се казва "„Песенка о полночном троллейбусе“", на едноименната песен, в която се разказвало за последния тролей, последна надежда за прибиране у дома на всички „корабокрушенци“, т.е. пияници, скитащи из самотните московски улици.
Той също така често пеел и за Арбат, старинна московска улица. Неговият размит образ на дисидент се подхранвал и от серията му гротескови песни за руски революционери, преследвани от царската власт в края на XIX век.
Окуджава е автор и на една от най-великите руски песни – "Десятый наш десантный батальон". |
197603 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197603 | Вещица (Воденска) | Вещица или Воденска Вещица (; , "Полиплатанос", катаревуса "Πολυπλάτανον", "Полиплатанон", до 1927 година "Βέτσιστα", "Вециста" или "Βέστιτσα", "Вестица") е село в Република Гърция, в дем Негуш на област Централна Македония.
География.
Селото е разположено в Солунското поле на 25 m надморска височина, на 14 km североизточно от Негуш (Науса) и на 12 km югоизточно от Въртокоп (Скидра). Махалата, разположена от източната страна на река Вода (Водас) се смята за отделно село - Берска Вещица (Ангелохори).
История.
Между Берска и Воденска Вещица е открито праисторическо селище, обявено в 1962 година за паметник на културата.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че във "Вечищи" (Vetchisti), Берска епархия, живеят 250 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Вещица е посочено като село във Воденска каза с 56 къщи и 214 жители българи и 60 помаци.
В 1900 година Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) отбелязва само едно село "Вѣщица" в Берска каза с 500 българи християни. Секретарят на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година отбелязва две Вещици - една в Берска и една във Воденска каза, като във Воденска Вещица (Vechtitza) има 128 българи патриаршисти гъркомани. В селото работи гръцко училище с 1 учител и 9 ученици.
Селото е окупирано от гръцки части през Балканската война. При избухването на войната двама души от Вещица (Берска или Воденска) са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
В Гърция.
При избухването на Междусъюзническата война българските първенци на Вещица са арестувани и им е заявено, че ща бъдат освободени само „ако станат гърци“. В. Ташев и М. Стойнов от Вещица са арестувани по обвинение, че подпомагат четата на Христо Аргиров. В 1913 година след Междусъюзническата война селото попада в Гърция. В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство споменава Вещица като село обитавано от „славофони“.
Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Воденска Вещица" (Воденска Вештица) има 20 къщи християни славяни.
След Първата световна война в селото са заселени 155 понтийски гърци бежанци от Турция. В 1928 година Вещица е смесено местно-бежанско селище с 45 бежански семейства и 149 жители бежанци. В 1927 година селото е прекръстено на Полиплатанон. В селото са заселени още бежанци.
В 1991 година селото е броено към Берска Вещица.
Селото е много богато, тъй като землището му, след извършените през 30-те години мелиорации, е много плодородно и почти цялото се напоява. Произвеждат се предимно ябълки, праскови, пшеница и памук. Развито е и краварството. |
197604 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197604 | Битка при Калиманци | Битката при Калиманци се води край едноименното винишко село между български и сръбски войски на 4 – 11 юли (17 – 24 юли по нов стил) 1913 г., по време на Втората балканска война. В тази битка Четвърта българска армия успява да спре настъплението на сърбите и възпрепятства съединяването им с гръцките войски в долината на Струма.
Предходни събития. Разположение на силите.
След неуспеха си в Брегалнишката битка българската Четвърта армия преминава към отбрана. Командването ѝ е сменено: на мястото на генерал Стилиян Ковачев, който настоява за незабавно прекратяване на бойните действия, е назначен генерал Вичо Диков. В края на юни дясното крило на армията (Осма пехотна тунджанска дивизия) заема връх Ждрапаница и гребена Сива кобила по югоизточното било на Осоговската планина. В центъра, в района на Калиманци и Гърляни, се разполага Седма пехотна рилска дивизия, усилена с 2-ра бригада от Четвърта пехотна преславска дивизия ("2/4 бригада"), Македоно-одринското опълчение ("МОО") и 24-ти пехотен полк. Зад нея, около Драмче, остава голяма част от Втора пехотна тракийска дивизия, а също и по-голямата част от артилерията. На юг българската отбрана следва гребена на планината Голак, заета от 3-та бригада от Втора пехотна дивизия ("3/2 бригада"). Крайният ляв фланг (1-ва бригада от Трета пехотна балканска дивизия) се проточва по горното течение на Брегалница до колибите Будинарци. На фронта срещу гърците, в района на Пехчево, отбранителната линия образува дъга на североизток.
В доклад до правителството на 1 юли помощник-главнокомандващият Радко Димитриев констатира, че вследствие на боевете дотогава Четвърта армия е „силно разстроена“ и е „едва в състояние да води отбранителна война“. Недостигът на снаряди принуждава командването да разпореди ограничаване на артилерийската стрелба в разгара на последвалата битка.
По същото време сръбското главно командване отслабва значително войските си, действащи срещу Четвърта армия. Под въздействие на успешното настъпление на Пета българска армия по криворечкото направление, войвода Радомир Путник прехвърля две дивизии от фронта на Брегалница на север. Така най-силното сръбско съединение – Първа армия (общо четири пехотни дивизии), се струпва към Страцин и Крива паланка. На Брегалница остава сръбската Трета армия в състав от четири пехотни и една конна дивизия. На предна линия са Моравската дивизия I призив, Моравската дивизия II призив, Черногорската дивизия и Конната дивизия. В резерв край Кочани остава Тимошката дивизия II призив, преустроена след разгрома в Криволашкия бой.
Общ развой на битката.
Сръбско-черногорските войски започват настъпление на 4 юли, като се разгръщат на широк фронт. На север Черногорската дивизия преминава брегалнишкия приток Каменица, на юг Моравската (I) прекосява река Драгобраща, а Моравската (II) дивизия напредва в центъра, към Калиманската позиция. До края на този ден предните български постове се оттеглят с незначителни загуби към главните позиции. Крайните флангове на Четвърта армия не влизат в бой.
На 5 юли сръбските войски атакуват в центъра, но последователните им опити да си пробият път към Царево село и Горна Джумая са разбити в боевете при Баня чука и Гърляни. По същото време дясното крило на българите се спуска по осоговските склонове, форсира река Каменица, нанасяйки поражения на Черногорската дивизия и на придошлите сръбски подкрепления в боевете при Говедарник (5 – 9 юли). По-нататъшното настъпление на българите е парализирано от значителните загуби и действията на гръцките войски. На 6 и 7 юли последните изтласкват частите на Втора българска армия от района на Пехчево и захождат в тила на Четвърта армия от юг. Гръцкият пробив е спрян на 8 юли в подножието на Беяз тепе от резервната 2-ра пехотна дивизия.
Локално развитие на бойните действия.
Боеве за Баня чука и Гърляни.
На 5 юли Моравската (II) дивизия, подкрепена от една черногорска бригада, щурмува позициите на 2/4 бригада на връх Баня чука, който доминира над Калиманското плато и пътя за Царево село (Делчево). Атаката е отблъсната с щиков удар. Черногорските войски отстъпват в безредие през Брегалница. Онези от тях, които са останали на десния бряг на реката, са атакувани и разбити от МОО край село Соборище. Неуспехът при Баня чука отказва сърбите от по-нататъшно настъпление към Царево село. Те продължават артилерийския обстрел срещу българската отбрана, но спират пехотните атаки и се окопават на достигнатите позиции.
Едновременно с атаката срещу Баня чука, Моравската (I) дивизия атакува откъм Драгобраща левия фланг на Рилската дивизия при Гърляни, но е отбита. Под сръбския натиск някои части от 3/2 бригада отстъпват от позициите си на планината Голак, но си ги връщат на следващия ден (6 юли). Боевете на Гърлянската позиция се разрастват на 6 юли. Общите усилия на моравските дивизии I и II призив да пробият отбраната на Рилската дивизия не водят до решителен успех на сърбите. Повторният опит на 10 и 11 юли също не сполучва.
Действия на дясното българско крило.
На 6 юли Македоно-одринското опълчение и Осма пехотна дивизия прекосяват река Каменица, разбиват черногорските сили и завземат връх Говедарник (Голям Говедарник) и хълмовете над Дулица. Тежките загуби не само в обикновени войници, но и сред офицерския състав, намаляват значително способността на МОО за по-нататъшно настъпление. Настъплението на десния фланг на Четвърта армия е спряно на 7 юли, тъй като по същото време левият фланг е обходен от гърците при Пехчево и командването е принудено да прехвърли резервите си нататък.
Опасявайки се от по-дълбок пробив в междината на своите Първа и Трета армия, сръбското главно командване насочва към Говедарник не само резерва на Трета армия – Тимошката (II) дивизия, но и части от дислоцираната край Крива паланка Дринска (I) дивизия – два пехотни полка и един артилерийски дивизион. Тези сили щурмуват върха на 8 и 9 юли. Атаката през първия ден е проведена без достатъчна артилейска подготовка от сръбска страна и е отбита. На втория ден върхът е атакуван повторно, този път след продължителен и интензивен обстрел от седем батареи. Сръбската пехота достига българските позиции и поддържащата я артилерия пренася огъня си в съседен участък. В този момент българите (10-и и 12-и пехотен полк и 1-ва бригада от МОО) контраатакуват фронтално и във фланг. Отблъснати и преследвани, сърбите дават 3000 убити и ранени (само от Дринската дивизия 2200 души)
Гръцко настъпление при Пехчево.
Сръбската офанзива към Царево село от 4 юли е съгласувана с действията на гръцката армия по поречието на Струма към Горна Джумая. Българските войски при Пехчево стоят между съюзническите армии и заплашват с контраудар както сърбите, така и гърците. За да елиминират тази заплаха, сръбският и гръцкият генерален щаб се договарят да обединят силите си в този район.
На 5 юли 3-та гръцка дивизия настъпва от Струмица към Пехчево, а 10-а гръцка дивизия достига Берово. В боя на линията Будинарци – връх Джама на 6 юли деснофланговите части на Втора българска армия (2-ра бригада от Шеста пехотна бдинска дивизия) са разбити от гърците и отстъпват към Панчарево. В резултат на това южният фланг на Четвърта армия (1/3 бригада) е изложен на риск от обкръжение. Затова бригадата отстъпва от Будинарци на север, към Трабатовище. По заповед на генерал Диков, на следващия ден (7 юли) бригадата се връща на отстъпените позиции, изтласква с бой сърбите от кота 1300 (на Голак планина) и помага на Шеста дивизия в безуспешния опит да си възвърне позициите на масива Беяз тепе и върховете Занога и Кавица.
За да неутрализира заплахата от гърците и да предотврати обединяването им със сърбите, генерал Диков прехвърля от Драмче на юг резервната си 2-ра бригада от 2-ра дивизия. На 8 юли гърците настъпват от Беяз тепе и разбиват 51-ви пехотен полк, но при Трабатовище са спрени от българските подкрепления, дошли от север.
Последствия.
След стабилизирането на фронта срещу сърбите българското командване струпва значителни сили под Беяз тепе. Оттук на 14 юли то започва Кресненската операция за обкръжаване на гръцката армия, проникнала до Горна Джумая. В резултат на неуспеха си при Калиманци, Сърбия не успява да окаже ефективна помощ на своя съюзник и това принуждава гърците да се откажат от замисления поход към София. В хода на сраженията в Македония българските армии (в т. ч. и 4-та) губят настъпателната си способност, поради физическо изтощение, подсилено от холерна епидемия и недостиг на прехрана. Вследствие на тези обстоятелства на 18 юли воюващите страни сключват примирие. |
197605 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197605 | Ново село (дем Негуш) | Ново село (понякога Мустафаагово село, Мустафча или Еникьой, , "Архангелос", до 1926 година "Γενή Κιόι", "Еникьой", до 1940 година "Βάλτος", "Валтос") е село в Република Гърция, в дем Негуш, област Централна Македония.
География.
Селото е разположено в Солунското поле, на надморска височина от 12 m, на 3 km югозападно от Пласничево (Крия Вриси) и на 18 km североизточно от град Негуш (Науса).
История.
В Османската империя.
В XIX век Ново село е българско село в Берска каза на Османската империя. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в "Еникьой" (Yéni-keuy), Берска епархия, живеят 750 гърци. В 1900 година според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Ново село живеят 90 българи християни. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ново село (Novo Selo) има 90 българи патриаршисти гъркомани.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Ново село остава в Гърция.
Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Мустафагово село" (Мустаф-агово Село) има 12 къщи славяни християни, но споменаваи и друго село - "Мустачево", което има 25 къщи турци.
В 1924 година в селото са заселени гърци бежанци. В 1928 година Ново село е смесено местно-бежанско селище с 16 бежански семейства и 65 жители бежанци. В 1926 година селото е прекръстено на Валтос, а в 1940 година на Архангелос.
Землището на селото е много плодородно, тъй като цялото се напоява. Произвеждат се предимно овошки. |
197606 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197606 | Жервохор (дем Негуш) | Жервохор, още Червор или Царвор, понякога Долно Жервохор (, "Палео Зервохори", катаревуса: "Παλαιόν Ζερβοχώριον", "Палеон Зервохорион"), е село в Република Гърция, в дем Негуш в област Централна Македония.
География.
Селото е разположено в Солунското поле на 14 m надморска височина, на 16 km източно от Негуш (Науса) и на 14 km северно от град Бер (Верия).
История.
Край селото е открито праисторическо селище, обявено в 1962 година за паметник на културата.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
В XIX век Жервохор е българско село в Берска каза на Османската империя. Храмът „Свети Николай“ е изписан в 1843 година от видните зографи Георгиос Мануил и Мануил Георгиу от Селица. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в "Сервохори" (Servokhori), Берска епархия, живеят 360 гърци. В 1900 година според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Жервохор живеят 240 българи християни. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Жервохор (Jervohor) има 240 българи патриаршисти гъркомани. През 1907 година селото е нападано от четите на гръцката въоръжена пропаганда в Македония на Телос Аграс и капитан Пелас (Панайотис Пападзанетеас), но успешно е защитено от четата на Апостол войвода.
В 1910 година в Жервохор ("Ζερβοχώρι") има 180 жители екзархисти.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Жервохор остава в Гърция. При преброяването от 1913 година в селото има 127 мъже и 120 жени.<ref name="freewebs/veria/count"></ref> В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство, споменава Жервохор като село обитавано от „славофони“ с 25 семейства на християни славофони.
Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Цървор" има 35 къщи християни славяни.
В 1924 година в селото са заселени понтийски гърци бежанци от Понт. В 1928 година Жервохор е смесено (местно-бежанско) селище с 65 бежански семейства и 205 жители бежанци. През 1932 година понтийските гърци се изселват от Жервохор и основават село Ново Жервохор.
В 1987 година Спирос Лукатос посочва „език на жителите български“ (γλώσσα κατοίκων βουλγαρική).
Населението на Жервохор в края на XX век е изцяло от потомци на местни жители.
Селото е доста богато, тъй като землището му се напоява цялостно. Произвеждат се овошки, памук и частично пшеница. |
197607 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197607 | Горно Жервохор | Горно Жервохор или Горно Червор (, "Ано Зервохори", катаревуса: "Άνω Ζερβοχώριον", "Ано Зервохорион", до 1940 година "Нео Зервохори") е село в Република Гърция, в дем Негуш в област Централна Македония.
География.
Селото е разположено на надморска височина от 20 m на 15 километра източно от град Негуш (Науса), на 15 километра северно от Бер (Верия) и на 1 километър северозападно от старото село Жервохор на землище, появило се след изсушаването на Ениджевардарското езеро в 1932 година.
История.
Горно Жервохор е ново село основано в 1932 година от гърци бежанци от Понт, след пресушаването на Ениджевардарското езеро. Първоначално името на селото е Ново Жервохор (Νέο Ζερβοχώρι), но 1940 година е прекръстено на Горно Жервохор.
Землището на селото е много плодородно, благодарение на мрежана от напоителни канали. Произвеждат се праскови и други овошки, както и много памук и пшеница. |
197608 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197608 | Силван (бог) | Силван () е римски бог. Името му на български се превежда като "горски". Почитан е като бог на горите, пасищата и посевите. Култът към него е доста разпространен по днешните български земи. В Античността земеделците му принасяли жертви веднъж годишно. Светилища на Силван са разкрити при село Лиляче, Врачанско, в Мустафа паша джамия в Скопие и на други места. |
197609 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197609 | Pain | Pain е шведска индъстриъл група, солов проект на един от лидерите на скандинавската метъл сцена Петер Тегтгрен.
История.
През 1996 година Тегтгрен, който е продуцент на много дет и блек метъл групи, решава да се впусне в експерименти с електронната музика, без с това да променя облика на основната си група Hypocrisy, където е фронтмен и китарист. Така записва в собственото си студио The Abyss първия едноименен албум на Pain, изцяло композиран и изсвирен от него и издаден от Nuclear Blast.
Тъй като проектът е солов и Тегтгрен има ангажименти и към други групи, в началото дори не планира да прави участия на живо с Pain, но това се променя след успеха на втория албум, "„Rebirth“", издаден през 1999 година от Stockholm Records. Първият сингъл от албума, "„End Of The Line“", получава златен статут и видеото към него се излъчва по много музикални телевизии. Песни от албума звучат и в хитовите шведски екшън-филми "„Nolltolerans“" и "„Vingar Av Glas“".
През 2002 година Тегтгрен издава третия си албум с Pain, "„Nothing Remains the Same“", който вече е силно ориентиран към електрониката. Особено популярен става първият сингъл "„Shut Your Mouth“", благодарение на клипа, въртян по MTV и други телевизии: забавна история за едно извънземно, настанило се да живее в къщата на Петер. Своеобразно продължение е четвъртият албум "„Dancing with the Dead“", издаден през 2005 година.
През 2006 година Pain сменя издателя си и подписва с Roadrunner Records. На следващата година излиза петият студиен албум "„Psalms of Extinction“", в който музикантът демонстрира нов готик имидж. Част от песните в албума могат да се чуят от официалния сайт на групата.
Сред групите, оказали музикално влияние върху творчеството му с Pain, Тегтгрен посочва Rammstein, Depeche Mode, AC/DC и Pantera.
Първият концерт на Pain в България е на 25 април 2009 година в София. |
197612 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197612 | Зоя Карбонопсина | Зоя Карбонопсина (, "Зоя Въгленоока" или "Черноока") е византийска императрица, четвърта съпруга на император Лъв VI Философ. Тя е майка на император Константин VII Багренородни, от името на когото управлява като регентка от 914 до 919 г.
Отношения с Лъв VІ.
На 6 януари 906 г. Зоя Карбонопсина се омъжва за византийския император Лъв VI, на когото още в края на 905 г. ражда син, бъдещия Константин VII Багренородни. Лъв VI, който дотогава няма мъжки наследник от предишните си три брака, решава да се ожени за Зоя едва след раждането на Константин, за да подсигури унаследяването на престола по права мъжка линия. Бракът между Зоя и Лъв VI обаче не е признат за законен от вселенскиия патриарх Николай Мистик, който забранил на двойката да посещава литургии в църквата и разпопил свещеника, който ги бракосъчетал. Неотстъпчивостта на Николай Мистик му коства патриаршеския пост и през 907 г. под натиска на императора той е заменен от по-отстъпчивия Евтимий.
Лъв VI умира през 912 г. и е наследен от брат си Александър, който се ползвал с подкрепата на онази част от дворцовите среди, които смятали, че малолетният Константин нямал право да наследи престола, тъй като бил незаконно роден. Новият император прогонва Зоя от двореца и реабилитира Николай Мистик на патриаршеския престол.
Преврат срещу Николай Мистик.
Император Александър умира през 913 г. и династичният въпрос отново застава на дневен ред. Били проведени преговори между сената и патриарх Николай, които завършват с признаването на малолетния Константин за законен василевс, от името на когото трябвало да управлява регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик. През същата година войските на Симеон I Велики достигат столицата Константинопол. Търсейки подкрепа, Николай Мистик позволява на Зоя да се завърне в двореца, но патриархът убеждава сената да не я признава за августа. Обявява я за своя „духовна дъщеря“, като за всеки случай принуждава Зоя да се замонаши. Но хитрата Зоя успява да измами патриарха: пред самата церемония по подстрижението се наяла с подобаващо количество месо, правейки самия акт недействителен спрямо каноните. Разразява се скандал, като патриархът не можел да направи нищо пред свършения факт. Оставена да живее в двореца, тя започва да плете интриги срещу патриарха и да набира привърженици.
През февруари 914 г. Зоя Карбонопсина застава начело на преврат срещу Николай Мистик, чието регентство станало непопулярно заради проявената отстъпчивост спрямо исканията на българите, предвождани от Симеон I. Въоръжени люде нападат охраната на патриарха, който, възползвайки се от азиалното право, се укрива в дворцова църква цели три седмици, преди да признае поражението си. След като превратът отстранява патриарха от управлението, регентският съвет на Константин VII бива оглавен от самата Зоя Карбонопсина. След съглашение със Зоя Николай запазва патриаршеската си митра, като с неохота бива принуден да обяви нейното замонашване за недействително, както и да я признае за августа, т.е. законна императрица.
Регентка на Константин VII Багренородни.
В управлението си Зоя Карбонопсина се ползва с подкрепата на бюрократичните среди и влиятелния Лъв Фока, който бил неин фаворит.
Външна политика.
Първата стъпка на императрица Зоя е да отхвърли постигнатите договорки между Византия и българския владетел. Зоя отказва да признае царското достойнство на Симеон I и разтрогва годежа между дъщеря му и Константин VII. Тези действия на императрицата подновяват войната между Византия и България, която се развила неблагоприятно за ромеите, които воювали срещу арабите в Южна Италия и на източните си граници. През 915 г. войските на Зоя прекратяват арабската инвазия в Армения, а две години по-късно между Византия и арабите е подписано примирие, което развързва ръцете на императрица Зоя за окончателна разправа с българите, които междувременно успели да проникнат дълбоко във византийска Тракия и завладели Адрианопол. Зоя започва приготовление за грандиозен поход срещу българите, като планирала да привличе за съюзници и печенегите, които византийската флота трябвало да прехвърли в Северна България. Симеон I обаче успява да предотврати сключването на съюз между Византия и печенегите и на 20 август 917 нанася съкрушителен разгром на византийските войски в битката при река Ахелой. Зоя опитва да привлече на своя страна сърбите и маджарите, но и този път плановете ѝ претърпяват провал. Окуражени от безсилието, в което е изпаданала Византия, арабите подновяват своите нападения срещу византийските територии в Мала Азия и Сицилия. Унизителният договор с арабите, сключен в Сицилия, за да предотврати избухването на недоволство в Южна Италия, не допринеся с нищо за укрепването на позициите на Зоя и нейните приближени.
Тези военни катастрофи отслабват значително влиянието на правителството контролирано от Зоя. Появяват се всевъзможни слухове за членовете на правителството, както и за самата августа. Навярно към края на 918 г. Лъв Фока и неговият шурей Константин Пафлагон замислят как да отстранят регентството на малолетния законен император Константин VII Порфирогенит, а при възможност и самият него. Под предлог защита на младия император, войските на Фока се появяват до Хризопол, на отсрещния бряг на Босфора. Възможно е и самата Зоя да е търсила контакт с влиятелния военачалник, за да укрепи собственото си положение. Според Стивън Рънсиман, съществува вариант Зоя Карбонопсина дори да е възнамерявала да се омъжи за Лъв Фока.
Преврат на Роман Лакапин.
Предугаждайки развитието на нещата, наставникът на младия император – Теодор, замисля съюз с Роман Лакапин, друнгарий на флота. В началото на 919 г. Константин Пафлагон решава да отстрани тази потенциална заплаха, като намери причина да разформирова флота, но е арестуван по заповед на Роман Лакапин, когато последният пристига в двореца, за да надзирава изплащането заплатите на екипажите. След този удар Зоя Карбонопсина изгубва всякакъв контрол над ситуацията и бива принудена да отстъпи регентския пост.
Наставникът Теодор убеждава младия император да назначи отново за регент патриарха Николай Мистик. Първият акт на Николай Мистик е да уволни Лъв Фока, а на неговото място да назначи Йоан Гаридас. Фока решава да обезпечи положението си, като за всеки случай моли патриарха да назначи някой негов роднина на длъжността велик етериарх – началник на императорските телохранители. Патриархът в началото се съгласява, но след това отхвърля предложението. Лъв Фока е принуден да отправи към Роман Лакапин предложение за брак между техни родственици и съюз. Макар и господар на положението в Константинопол, Лакапин все пак се съгласява, двамата се заклеват и на Фока е позволено да се завърне при армията си в Хризопол. Навярно Фока предполагал, че Лакапин никога няма да успее да се домогне до императорския престол, но недооценил правилно възможностите на своя нов съюзник.
На 25 март 919 г. друнгарият на флота Роман Лакапин получава почетния сан магистър и е обявен за велик етериарх. През май 919 г. Лакапин се обявява за василеопатор и настойник на младия четиринадесетгодишен василевс Константин VII, като го жени за своята дъщеря Елена, превръщайки се в действителния управник на империята. Лишена от титлата си на августа, Зоя все пак е оставена да живее в двореца като частно лице, понеже пред Лакапин вече има друга пречка – самият Фока, който продължава да има влияние над армията.
До Лъв Фока било изпратено писмо, подписано от младия император, в което го съветват да не реагира на тези събития. Нежелаещ да се примири с това положение, Фока се разбунтува, но не е в състояние да обезпечи лоялността на своите войници. Причина за това е обнародването на императорски указ, в който Константин VII Порфирогенит приветства Лакапин като негов защитник и осъжда бунта на Фока. Войниците преминават на страната на Лакапин. Налага се Фока да избяга, но е заловен от имперски агенти във Витиния. Впоследствие Лъв Фока е ослепен по заповед на Роман Лакапин.
Замонашване.
Лишена от своя могъщ съюзник, Зоя се опитва да отрови Лакапин, който заповяда да бъде арестувана и вторично подстригана за монахиня. Този път ритуалът бил съблюдаван щателно, и под стража Зоя е отправена на заточение в манастир. |
197617 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197617 | Програмата (списание) | „Програмата“ е седмично печатно издание (културен гайд), което се разпростанява безплатно в София, Варна, Бургас, Пловдив и Стара Загора. Издател е Програмата Медия Груп ООД. Справочникът съдържа филмовата и театрална програма, информация за експозиции, изложения, концерти, партита и събития с обществено значение, случващи се в гореизброените градове.
История.
От 14 септември 2001 г. „Програмата“ излиза всяка седмица в 25 000 тираж в компактен (А5) формат вече на 48-64 цветни страници.
От 18 юни 2004 г. „Програмата Варна & Бургас“ е отделно издание, което излиза всяка седмица в 20 000 тираж с разпространение в 300 точки по цялото българско Черноморие.
На 16 септември 2004 г. стартира и „Програмата Пловдив Инфо“ (дотогава – „Пловдив Инфо“), от 31 септември същата година – „Програмата Стара Загора“. В двата града се разпространява едно книжно тяло с две корици (едната за Пловдив, а другата – за Стара Загора).
На 9 юни 2008 г. стартира напълно обновеният сайт „Програмата Онлайн“.
На 16 октомври 2009 г. списанието обновява дизайна и съдържанието си с цел да се направи изданието визуално по-приветливо, а информацията в него – по-интересна за четене, като се запазва основната концепция.
Тираж.
Списанието Програмата се разпространява в общ тираж 65 000 за България, одитиран от Одит бюро по тиражите - България. |
197619 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197619 | Драз махала | Драз махала е квартал на българската столица София, разположен в северната част на центъра на града. Махалата е заключена от улиците „Сливница“, „Мария Луиза“, „Константин Стоилов“ и „Козлодуй“.
До 1890 година районът е бостан, напояван от минаващата край него Владайска река. По-масовото застрояване започва около 1900 година. Тук се намира и оцелялата и до днес ковачница „Крали Марко“, зад която се намира къщата, построена от бащата на писателя Павел Вежинов. Тя е основана през 1799 година, когато се е намирала извън София, на пътя, водещ към Искърското дефиле и Северна България. С развитието на София и създаването на Сточна гара махалата става известна и като „Каруцарската махала“, заради десетките каруци, които прекарват товарите от Сточна гара по цяла София. |
197623 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197623 | Арапица | Ара̀пица () е река в Егейска Македония, Гърция, на която е разположен град Негуш (Науса).
Описание.
Арапица извира от планината Каракамен (Вермио) под името Селска река (Селиотико рема), тъй като на нея са разположени Горно Шел и Средно Шел (Горно и Средно село). По горното течение на реката е разположен паркът „Свети Николай“ (Агиос Николаос). Арапица тече в североизточна посока и след излизането си от планината минава през град Негуш и тече през областта Сланица. Минава край селата Голишани и Берска Вещица, Воденска Вещица и се влива в река Мъгленица (Могленицас) под Воденска Вещица (Полиплатанос) в обща делта с Голема река.
През 2002 година районът на Арапица в Негуш е обявен за защитена зона.
Водосборен басейн.
→ ляв приток, ← десен приток |
197625 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197625 | Кореноплод | Основната метаморфоза на корена е кореноплодът. Той осигурява голямо количество резервен паренхим, в който се натрупват хранителни вещества. При повечето растения във формирането на кореноплода участва и част от стъблото (хипокутикула). Локализацията на резервния паренхим в кореноплода е различна при различните растения – при моркова е в кората, а при ряпата е в централния цилиндър. |
197627 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197627 | Никола Съботинов | Никола Василев Съботинов е български учен-физик, академик, председател на Българската академия на науките от 2008 до 2012 г.
Биография.
Роден е в Бургас през 1941 г., завършва физика – радиофизика и електроника – в Софийския университет (1967). По-късно работи в областта на квантовата радиофизика, конкретно физика на лазерите с метални пари.
Председател е на Научно-координационния съвет към Постоянната комисия за бедствия, аварии и катастрофи при Министерския съвет от 2003 до 2009
Кариера в БАН.
През 1976 г. в ИФТТ – БАН получава докторска степен по физика и става старши научен сътрудник III степен, като дисертацията му е на тема квантова електроника – „Върху някои изследвания и непрекъснато генериращи хелий-кадмиеви и хелий-селенови лазери“.
През 1984 г. – ст.н.с. II степен.
Степен „доктор на физическите науки“ 1992, дисертацията му е „Лазер с пари на меден бромид“. От 1993 г. е старши научен сътрудник I степен.
От 1996 г. е заместник-председател на БАН. През 2003 г. става и редовен член (академик) на БАН.
Кандидатира се за председател на БАН през февруари 2008 г., но се оттегля от надпреварата. Другият кандидат тогава е акад. Иван Юхновски, който остава единствен кандидат и е преизбран за четвърти път, но тъй като по-късно подава оставка на 18 юни 2008 г., след изборна надпревара с акад. Борислав Боянов Никола Съботинов, е избран за председател на БАН. |
197630 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197630 | Свети Георги (Райчица) | „Свети Георги Победоносец“ () е православен манастир в Северна Македония.
Местоположение.
Разположен е в Радовци - долната махала на селото Райчица, на 2 километра източно от град Дебър в западната част на страната.
История.
„Свети Георги Победоносец“ е женски манастир и е метох на известния Бигорски манастир „Свети Йоан Предтеча“. Предполага се, че манастирът е основан в началото на XIV век. Манастирските конаци са изградени в 1835 година по времето на игуменството на архимандрит Арсений Бигорски от Галичник. Църквата е зографисана в периода от 1840 до 1852 година от зограф Михаил Анагност от Самарина и сина му Димитър Михайлов - монах Данаил от Бигорския манастир, а долният дял е изрисуван от техния ученик Дичо Зограф от Тресонче. Иконостасът е дело на майстори от Самарина.
В 1945 година монахините са изгонени от манастира от новите комунистически власти и манастирът е превърнат в конюшня. До 1999 година манастирът е в руини. По инициатива на игумена на Бигорския манастир архимандрит Партений Фидановски манастирът е възобновен и в него отново има монашеско сестринство.
В манастира ръчно се изработват митри, носени от владиците на Македонска православна църква, както и от владиците в другите православни църкви. |
197631 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197631 | Антиох III | Антиох III Велики () е сирийски цар от династията на Селевкидите. Управлява през 223 – 187 пр.н.е. Той е син на Селевк II Калиник и Лаодика II. Наследява властта в елинистичното царство на Селевкидите след убийството на брат си Селевк III Сотер.
Неговото царуване бележи апогея на царството, но след поражението му във войната с Рим настъпва упадък.
Управление.
Година след възкачването на Антиох III избухва въстание на сатрапите в Персия и Медия под водачеството на Молон. Докато през 221/0 пр.н.е. Антиох III е зает с потушаването на метежа, в Мала Азия избухва бунт на наместника Ахей, който се обявява за цар и отцепва Лидия от империята. Той не успява обаче да завладее Сирия.
След като се справя с бунтовниците на изток, Антиох III се завръща в Сирия и подготвя война срещу Птолемеев Египет. През 219 г. пр.н.е. започва Четвърта сирийска война (219 – 217 г. пр.н.е.). Антиох III отвоюва Коилесирия, Финикия и Палестина, но настъпвайки към Египет, претърпява поражение в битката при Рафия (217 пр.н.е.), губейки по-голямата част от завоеванията си, според сключеният след това мирен договор.
През 216 – 4 г. пр.н.е. Антиох III се намира в Мала Азия, където потушава бунта на братовчед си Ахей и сключва съюз с царствата Пергам, Витиния и Кападокия. След като възстановява властта си на запад, той принуждава арменския владетел Ксеркс да се признае за негов васал през 212 г. пр.н.е.
Поход на изток.
Могъществото, славата и прозвището „Велики“, Антиох III получава след похода на изток от 212 до 205 г. пр.н.е., по време на който побеждава армиите на Партското и Гръко-бактрийското царства. В 209 г. пр.н.е. Антиох III превзема партската столица Хекатомпил и нахлува в Хиркания, след което приема предложения от партския владетел Аршак II мир. През същата година селевкидският цар напредва на изток и атакува Бактрия, разбивайки армията на цар Евтидем I, който на свой ред също моли за мир. През 206/5 г. пр.н.е. Антиох III достига до Хиндукуш, сключва съюз с местните индийски владетели и попълва армията си с бойни слонове.
Война с Египет.
След завръщането си от източния поход Антиох III води успешна кампания срещу североизточните арабски племена и планира нова война срещу Египет. Антиох III сключва съюз с македонския цар Филип V, с който едновременно нападат царството на Птолемеите, управлявано от малолетния Птолемей V. Петата сирийска война (202 – 195 г. пр.н.е.) е успешна за селевкидския владетел, който окупира Койлесирия, Кипър, Финикия и Юдея, ликвидирайки птолемейското присъствие в Предна Азия. Паралелно с това Антиох III продължава завоеванията в Мала Азия – през 197 пр.н.е. присъединява Киликия, Ликия и Кария, отнети от Птолемеите, и стъпва в Южна Тракия. Когато армията на Антиох III настъпва към Египет през 195 г. пр.н.е., Птолемей V е принуден да приеме мирните условия на селевкидския цар – признава се за негов подчинен съюзник и се жени за дъщеря му Клеопатра I.
Война с Рим.
По време на конфликта с Филип и Антиох, египетското правителство се обърнало за помощ към Римската република. През 197 г. пр.н.е. римските легиони побеждават македонската армия при Киноскефала в Тесалия. Македонският цар е принуден да търси мир, отказвайки се от завоеванията си в Мала Азия и приемайки протектората на Римската република. Антиох III от своя страна отхвърля исканията на римляните да спре агресията си срещу Птолемеите и дори дава убежище на картагенския генерал Ханибал, най-заклетият враг на Рим, но не бърза да започне военни действия в помощ на македонския си съюзник.
Въпреки проточилите се преговори конфликтът между Рим и Антиох е неизбежен. В 192 г. пр.н.е. започва Римско-сирийска война, след като селевкидската армия, ръководена лично от цар Антиох Велики, дебаркира в Тесалия, централна Гърция, но там се натъква на изпратените от римския сенат легиони. Въпреки първоначалния успех и подкрепата от страна на беотийците и Етолийския съюз, през 191 г. пр.н.е. Антиох търпи поражение от римляните при Термопилите и е принуден да отстъпи в Мала Азия. Там, през 190 г. пр.н.е. е разгромен повторно в битката при Магнезия, Лидия, с помощта на Пергамското царство. Тази загуба принуждава Антиох да приеме мирните условия на противника – съгласно мира от Апамея (188 г. пр.н.е.) селевкидският цар се отказва от всички територии в Мала Азия на северозапад от планината Тавър, разпуска бойните слонове и част от армията си, дава синовете си като заложници в Рим и се задължава да изплаща огромни суми (15 хил. таланта) на Рим и съюзниците му като обезщетение за войната.
Поражението във войната с Рим ознаменува залеза на Селевкидското царство, което се превръща във второстепенна държава. През 187 г. пр.н.е. Антиох III е убит в Елимаида от местни жители при ограбването на храм на бог Ел от неговата армия. Наследен е от сина си Селевк IV Филопатор. |
197634 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197634 | Михаил IV Пафлагон | Михаил IV Пафлагон (; * 1010; † 10 декември 1041) е византийски император (василевс) от 11 април 1034 до 10 декември 1041.
Произход и възкачване.
Михаил произхожда от семейство на пафлагонски селяни и работи като сараф. Неговият брат, евнуха Йоан Орфанотроф, е управител на женските покои (гинекея) на императорския дворец и довежда в двора своя по-малък брат, в когото се влюбва императрица Зоя. Така младият Михаил става любовник на възрастната императрица, но това буди подозренията на император Роман III Аргир. Двамата вероятно отравят императора, след което императрицата веднага се омъжва за Михаил (11 април 1034 г.). Михаил е обявен за василевс и управлява съвместно със Зоя.
<br>
Управление.
Михаил IV е красив, умен и щедър, но необразован и страда от епилепсия и воднянка. Приемайки страданията си като наказание за убийството на предшественика му, императора скоро попада под влиянието на монасите и се отдалечава от императрицата. Той поверява управлението на брат си Йоан Орфанотроф, за да се отдаде на молитви и покаяние. Евнуха Йоан умело изолира императрицата от властта, която поема изцяло в свои ръце, реформира армията и фискалната политика, което възвръща силите на империята и ѝ помага да води успешни действия срещу външнополитическите си врагове.
Увеличаването на данъците и злоупотребите на чиновниците обаче предизвикват недоволство сред народа и градските общини (димите). Йоан често назначава свои роднини на държавите постове, което раздразва и благородниците. Срещу Йоан са организирани редица заговори и бунтове. През 1034 г. аристократът Константин Даласен оглавява надигане срещу данъците в Антиохия и е арестуван; през 1037 г. самата императрица Зоя се опитва да отрови евнуха, но е разкрита и поставена под строг контрол в двореца; през 1038 г. е потушен военен бунт в Анатолия; през 1040 г. в последния заговор срещу брата на императора е замесен и патрицият Михаил Керуларий, който, за да спаси живота си, се замонашва и по-късно е избран за Константинополски патриарх.
Войни и външна политика.
През 1034 г. арабски пирати нападат град Мира в Ликия, а сръбското княжество Дукля отхвърля върховенството на империята. Печенегите, нахлули през 1032 г. в Североизточна България, обсаждат Тесалоника и плячкосват Източна Тракия, преди да се изтеглят на север от Дунав (1036 г.). На изток са постигнати някои успехи срещу мюсюлманите и Едеса е възвърната (1037 г.).
Между 1037 и 1040 г. ромеите постигат забележителни успехи в борбата срещу арабите в Сицилия. Те почти са прогонени от отрядите на опитния пълководец Георги Маниак, който е изпратен от Константинопол, за да се сражава срещу мюсюлманите, безпокоящи западните граници на империята в Южна Италия. През 1040 г. е възвърната Сиракуза след век и половина арабско управление. Маниак обаче загубва подкрепата на ломбардите и норманите, които дотогава са съюзници на Византия в борбата ѝ срещу арабите-сарацини в Южна Италия.
Георги Маниак обижда и флотския началник Стефан, женен за сестрата на император Михаил IV. Стефан го оклеветява пред императора за предполагаема негова измяна и Георги Маниак е отзован обратно в Константинопол, където без право на защита е хвърлен в тъмница. След отзоваването на Маниак от Сицилия всички завоевания на империята са загубени само след една година, а няколкото експедиции срещу норманите в Южна Италия претърпяват неуспех.
Въстанието на българите.
През 1040 г. въстават българите в Белград, които недоволстват заради отмяната на дотогавашните натурални данъци и въведения паричен поземлен данък. Въстанието бързо се разпространява и обхваща цяла тема България. Въстаниците са предвождани от внука на цар Самуил – Петър Делян, който е провъзгласен за цар. Въпреки че през 1040 г. Михаил IV успява да разбие въстаническите войски край Солун, на следващата 1041 г. императорът организира втори поход, в който участват и отряди от викинги, предвождани от бъдещия норвежки крал Харалд Хардрада. Въстаниците са разбити благодарение на раздорите сред водачите им, а Петър Делян е ослепен, заловен и отведен в Константинопол. Император Михаил IV се завръща триумфално в столицата, но вече доста болен и умира (10 декември 1041 г.). Тронът е наследен от неговия племенник Михаил V Калафат.
Източници.
Главни източници за информация относно царстването на Михаил са Хронография на Михаил Псел, Йоан Скилица и Михаил Аталиат. Сред тях най-критичен към него е Скилица. Между по-късните хронисти, писали за този период, Кедрин, Константин Манасий и Зонара. |
197635 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197635 | Ричард Кайнд | Ричард Джон Кайнд () е американски актьор, популярен най-вече с участието си в сериалите „Луд съм по теб“, „Шеметен град“ и филма „Старгейт“ на режисьора Роланд Емерих.
Роден в еврейското семейство на Елис и Семуел Кайнд. Майка му е домакиня, а баща му е бижутер. През 1978 г. завършва Северозападния университет.
Участва в много игрални филми и телевизионни сериали. Има над 100 роли в озвучаването на анимационни филми и сериали. |
197637 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197637 | Роланд Емерих | Роланд Емерих () е германско-американски режисьор, сценарист и продуцент, носител на награда „Сатурн“ и номиниран за две награди „Хюго“. Известни филми режисирани от него са „Универсален войник“, „Старгейт“, „Годзила“, „След утрешният ден“, „Денят на независимостта“, „Патриотът“, „10 000 пр.н.е.“, „2012“ и други.
Биография.
Роланд Емерих е роден на 10 ноември 1955 г. в Щутгарт, Германия, в семейство на богати предприемачи. Завършва гимназия, след което се записва в мюнхенското кино и телевизионно училище, където започва да изучава кинорежисура. На 24-годишна възраст Роланд снима своя дебютен черно-бял филм – късометражния „Французина“.
През 1984 г. прави своята дипломна работа, научнофантастичния филм „Принципът на Ноевия ковчег“, който става най-високобюджетния студентски филм в историята на киното, с бюджет над 1 млн. германски марки. Филма става част от конкурсната програма на Берлинския кино фестивал „Златната мечка“. Филма е един от претендентите за голямата награда, а правата за разпространението му са закупени от повече от 20 страни.
През 1985 година Роланд основава собствена продуцентска компания „Centropolis Films“, заедно със сестра си Уте Емерих.
Холивуд.
Надявайки се да пробие на американския филмов пазар, Роланд започва да прави англоезични филми. Един от успешните му фентъзи филми – „Луна 44“ (на англ.: „Moon 44“), се разпространява в САЩ на видео. Този филм привлича вниманието на големия американски кино продуцент Марио Касар.
„Универсален войник“.
Филма „Универсален войник“ (на английски език: "Universal soldgier") (1992) дава начало на дълголетното сътрудничество на Емерих с продуцента Дийн Девлин. Сюжетът на филма се развива около елитен войник от Армията на САЩ, тялото на който е прибрано от бойното поле, по време на Войната във Виетнам. След десетки години военните технологии реанимират елитни мъртви бойци с помощта на новаторски биотехнологии, превръщайки ги в киборги-бойци, използвани срещу съвременния тероризъм. Филма има голям успех, при вложени в него 20 млн. $, само в САЩ филма печели пет пъти повече, давайки началото на поредица продължения.
„Старгейт“.
Първият крупен съвместен проект на Емерих и Девлин става лентата „Старгейт“ (на английски език: "Stargate") – филм, създаден от американски фантастични романи. Сюжета на филма разказва за учени египтолози, които откриват при разкопки в началото на ХХ век в долината Гиза в Египет, „Звездна врата“, с която човек може да се пренесе в паралелен свят. Военните изпращат мисия, която включва и един учен, който може да разчете символите върху вратата и така да я активира, за да се върнат обратно.
Скъпите и добре направени специални ефекти, както и отличната режисьорска работа и добре проведена рекламна кампания, носят отлични печалби на създателите и продуцентите. Успеха на Старгейт инспирира стартирането на телевизионния сериал „Старгейт SG-1“, който се прави в продължение на 10 сезона, включващи 214 серии. Сериалът също е много успешен и е заменен от „Старгейт Атлантис“ през 2004 година.
Успеха на филма дава възможност на Емерих да започне работа по следващия си проект – „Денят на независимостта“.
„Денят на независимостта“.
Във филма „Денят на независимостта“ Емерих успява да преплете елементи от траш филмите от 50-те години на ХХ век, представящи сцени с пришълци и такива от филмите катастрофи, особено популярни през 70-те години, в широкомащабно зрелище. Филмът е направен в средата на 90-те години, като Емерих и Девлин решават премиерата на филма да излезе по кината точно в навечерието на 4 юли 1996 година, това е датата когато се развиват основните събития във филма: безжалостно унищожение на хора от пришълци от космоса. Огромни летящи чинии зависват над големите столици по света. по невидим сигнал са унищожени едновременно Москва, Париж, Ню Йорк, Лондон, Вашингтон, Лос Анджелис.
В първата част на филма Емерих пресъздава катастрофални сцени, направени с отлично качество от екипа по специалните ефекти и аниматорите. Емерих успява да нагнети напрежение сред зрителите. Тогава мрачното начало на филма е заменен от картини, пресъздаващи персонажите на оцелелите от атаката, пресъздадени от актьорите: Джеф Голдблум, президента на САЩ (в ролята Бил Пулман), военният пилот (в ролята Уил Смит), които спасяват човечеството то гибел.
Успехът на филма е голям. Само в първите четири дни филма набира 120 млн. долара приходи, при бюджет около 70 млн. Общо прихода на филма надхвърля 800 млн. долара.
Денят на независимостта печели множество престижни награди, най-важните от които са: Академична награда „Оскар“ за специални ефекти, "Blockbuster Entertainment Award" за най-добър актьор (Уил Смит), "Golden Satellite Award" за специални ефекти, "Saturn Award" за най-добра режисура, най-добър фантастичен филм и специални ефекти, както и награда „Грами“ (най-добра екранна композиция) и наградата на MTV за „най-добра екранна целувка“.
„Годзила“.
През 1998 година Емерих опитва да повтори успеха на „Денят на независимостта“, пренасяйки на американска територия култовото за японската история радиоактивно чудовище Годзила, режисирайки римейк със същото наименование. В японската версия на филма чудовището се появява вследствие на бомбардировките над Хирошима и Нагазаки през Втората световна война.
Във версията на Емерих Годзила е мутирал гущер от района на Френска Полинезия, където в средата на ХХ век се провеждат ядрени опити от френската армия. В сюжета на филма чудовището преминава разстоянието до Ню Йорк, където се настанява в тунелите на метрото и се приготвя да снесе яйца не къде да е, а в „светая светих“ на американския спорт – залата „Медисън Скуеър Гардън“. За борба с чудовището е изпратена тайна бойна група от френското разузнаване, водена от актьора Жан Рено, задействани са ВВС и ВМС на САЩ. Главната роля във филма се изпълнява от актьора Матю Бродерик, който се въплъщава в ролята на американски учен-зоолог, специализирал се в изследванията на влиянието на радиоактивността върху живата природа.
Бюджетът на филма е около 130 млн.долара, като въпреки очакванията, филмът не печели толкова голяма популярност, но все пак достига приходи в световен мащаб от над 350 млн. долара.
„Патриотът“.
През лятото на 2000 г. тандемът Емерих и Девлин пуска по кината в САЩ баталната драма „Патриотът“, със супер звездата Мел Гибсън в главната роля. Сценарист на филма е Робърт Родет, който е завършил сценария за филма на Стивън Спилбърг – „Спасяването на редник Райън“. „Патриотът“ е вдъхновен от произведението на Мел Гибсън – „Смело сърце“ (на който е режисьор и изпълнител на главната роля), и е основан на биографията на американския герой Френсис Мерион. Точността на пресъздаването на историческите детайли били гарантирани от наетите за целта от Роланд и Девлин университетски историци, наети на снимките в качеството на консултанти. Филмът е продуциран от компаниите „Mutual Film Company“ и „Centropolis Entertainment“.
Действието във филма се развива в Южна Каролина по време на Войната за независимост в Америка.
В края на 18 век Бенджамин Мартин (Мел Гибсън) е вдовец и се грижи за седемте си деца. Най-големият му син – Гейбриъл (Хийт Леджър) иска да се включи във войната за независимостта на американските щати срещу британските войски. Той се присъединява към американските доброволци против волята на баща си, а след това неочаквано се завръща, докато пренася съобщения между командирите на американските войски.
Група английски войници открива Гейбриъл в дома на Бенджамин Мартин и опитват да го заловят. Докато се опитва да освободи своя брат е убит втория син на Бенджамин, а Гейбриъл е задържан като затворник. След това Бенджамин Мартин решава да се върне към своето минало на войник и освобождава сина си от британците като избива групата войници, която го ескортира.
Впоследствие Бенджамин и синът му Гейбриъл се присъединяват към американските войски и събират група доброволци, с които да помогнат в борбата срещу британците. В решаващата битка доброволците на Бенджамин, заедно с други американски войници побеждават част от британската армия, а Бенджамин отмъщава за смъртта на синовете си (междувременно Гейбриъл също е убит) като убива офицера, виновен за смъртта им.
„След утрешният ден“.
Суперпродукцията „След утрешният ден“ отново е по една от любимите теми на режисьора. „След утрешният ден“ представя на зрителите грандиозни картини, специални ефекти, показващи разрушителната сила на природата, които Емерих умело свързва с политически и екологични злободневни теми. Филмът е инспириран от многочислени научни и научнопопулярни публикации във вестници и списания, относно опасността от настъпването на нов ледников период, в резултат на нарушения озонов слой.
След събитията на 11 септември 2001 г. Емерих се опасява, че представянето на такива разрушителни сцени на американски градове ще предизвика отрицателни мнения сред особено чувствителната на тази тема американска публика, но греши.
„След утрешният ден“ е приет с възторг от публиката, а според специалисти и екоактивисти, представя правдоподобно последствията от екологичната катастрофа.
Личен живот.
Емерих е хомосексуален. През 2017 г. се омъжва за дългогодишният си приятел Омар Де Сото. |
197639 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197639 | Невидимото дете | „Невидимото дете“ (оригинално заглавие ), е шестата книга от поредицата за муминтролите на финландската писателка Туве Янсон. Публикувана за първи път през 1962 година. За разлика от останалите книги в поредицата, които са романи, „Невидимото дете“ е сборник разкази. |
190683 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190683 | Якубица | Якубица () или Мокра планина или Мокренска планина е планина в централната част на Северна Македония западно от град Велес и на юг от Скопие.
Географска характеристика.
От север я окръжава Скопската котловина, от юг е Пелагонийското поле, от запад е областта Поречие, а на изток долината на река Вардар. На изток достига до долината на река Пчиня. Мокра е съвкупност от няколко планини: Якубица, Сува планина, Караджица, Китка, Голешница и Даутица. Най-висок връх е Солунска глава или Мокров (2540 m надморска височина). В по-широк обхват Якубица обхваща целия планински масив между реките Треска (Голема), Вардар и Бабуна. Други по-високи върхове са: Караджица (2473 m), Попово бърдо (2380 m), Остро бърдо (2365 m), Убава (2353 m), Остри връх (2275 m), Даутица (2178 m) и Шилигарник (1830 m).
Планината се пресича от бързи и стръмни планински потоци. Като цяло Якубица е лесно достъпна от към столицата Скопие както и от Велес. В планината могат да бъдат намерени циркуси, валози и морени, следи от ледниковата епоха. Има и две ледникови езера – Салаковските, в циркус в североизточно подножие на връх Убава. Иглолистните гори обхващат главно източната и северната страна на масива. В западната част преобладават широколистните и главно букови гори. Пасища и тревни площи покриват най-високите части на Якубица. От края на май до края на октомври скотовъдци от Повардието пасат стадата (главно овце) си по пасищата на планината. В Якубица има отлични условия за развитие на планинския и ловен туризъм.
Други.
На Якубица е наречена улица в квартал „Лозенец“ в София (). |
190686 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190686 | Дончо Дончев (писател) | Дончо Семов Дончев е български писател, журналист и офицер (полковник).
Роден на 23 август 1925 г. в село Микре, Ловешка област.
Завършва школа за запасни офицери, военен картографски курс, Военнополитическата академия през 1952 г. и висш офицерски курс по Гражданска отбрана в Москва през 1975 г.
Редактор е на седмичен военен вестник (1957 – 1959), кореспондент на в. „Народна армия“ (1959 – 1969, 1971 – 1973), главен редактор на сп. „Гражданска отбрана“ (1973 – 1983) и редактор на сп. „Родознание“ (1990 – 1994). |
190689 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190689 | Плаяс де Росарито | Плаяс де Росарито (), разговорно наричан просто Росарито или Розарито е град в мексиканския щат Долна Калифорния. Той е вторият по големина след Тихуана в този район.
Той е с население от 65 278 жители (по данни от 2010 г.). Намира се на 10 метра надморска височина и на около 35 минути с кола южно от американско-мексиканската граница. Поради нощните клубове и просторните плажове той е любимо и предпочитано място от американските младежи, особено по време на празнуването на деня на загиналите във войните и деня на труда. В района на Плаяс де Росарито са снимани много сцени от филма Титаник. |
190692 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190692 | Мария-Жозефа Саксонска | Мария-Жозефа Ветин-Саксонска (* 7 декември 1803 – 18 май 1829) е саксонска принцеса от рода Ветини и кралица на Испания, съпруга на крал Фернандо VII Испански.
Биография.
Мария-Жозефа е родена на 7 декември 1803 в Дрезден като Мария Жозефа Амалия Беатрикс Ксаферия Винченция Алоиза Франциска де Палуа Франциска де Кантал Анна Аполония Йохана Непомуцена Валбурга Терезия Амброзия, принцеса на Саксония (). Тя е дъщеря на принц Максимилиан Саксонски и принцеса Каролина Бурбон-Пармска, която е дъщеря на херцог Фердинанд I Пармски. Мария-Жозефа получава строго възпитание в католически манастир.
На 20 октомври 1819 г., Мария-Жозефа се омъжва за испанския крал Фернандо VII и е коронована за "кралица на Испания". В Испания новата кралица прекарва повечето си време в двореца "Аранхуес". Строгото католическо възпитание на кралицата ѝ създава проблеми в интимните контакти със съпруга ѝ. Така Мария-Жозефа не ражда наследници на Фернандо VII.
Мария-Жозефа умира на 18 май 1829 г. в Аранхуес. Погребана е в криптата на двореца Ескориал край Мадрид. |
190695 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190695 | Маринър 8 | Маринър 8 () е част от програма Маринър на НАСА. Мисията на апарата е полет до Марс и връщане на снимки и информация за планетата.
Описание на мисията.
Космическият апарат е изстрелян с ракета-носител Атлас-Центавър. Главният ракетен двигател Центавър е възпламенен 265 секунди след изстрелването, но горната ракетна степен започва да вибрира и излиза от контрол. Ускорителен блок Центавър е спрян 365 секунди след изстрелването заради вибрациите. Космическият апарат и Центавър се разделят и навлизат обратно в атмосферата на височина 1500 km като падат в Атлантическия океан на около 560 km северно от Пуерто Рико..
Проект Маринър Марс 71.
Проектът се състои от два апарат (Mariners H и I), всеки от които трябва да влезе в орбита около Марс и да изпълни отделна, но допълваща мисия към тази на другия апарат. Планирано е било всеки от апаратите да обикаля около Марс 90 дни и да събере информация относно състава, плътността и налягането на атмосферата и състава, температурата и топографията на повърхността. Трябвало е да се изслседва около 70% от повърхността.
Конструкция.
Маринър 8 е изграден върху осмоъгълна магнеиева основа, дълбока 45,7 cm и дълга 138,4 cm по диагонал. На върхът на конструкцията са прикрепени четири слънчеви панели, всеки с размери 215 x 90 cm. Разстоянието от единия до други панел е 6,89 m. Към върхът на конструкцията са монтирани два резервоара, двигател за маневри и две антени. Рагъваща се платформа е монтирана отдолу на конструкцията. Към платформата са прикачени научните инструменти (две камери, инфрачервен радиометър, ултравиолетов спектрометър). Общата височина на Маринър 8 е 2,28 m. Теглото при изстрелване е 997,9 kg, от които 439,1 kg са изразходваеми. Масата на инвентара от научни инструменти е 63,1 kg. Електрониката за коуникация и контрол са монтирани в конструкцията на сондата.
Електрозахранването се осигурява от общо 14 742 слънчеви клетки в четирите панела с обща площ 7,7 km2. Слънчевите панели могат да произведат 800 W мощност на Земята и 500 на Марс. Енегията е складирана в 20 Ah никелово-кадмиева батерия. Двигателната сила се осигурява от карданов двигател с възможност за произвеждане на 1340 N тяга и 5 рестарта. Горивото е монометил хидразин и азотен тетраоксид. В края на панелите са монтирани в две редици 6 реактвни двигателя за контрол на височината. Позицията на Маринър 8 се определя от слънчев сензор, жироскопи и др.
Контрола на космическия апарат се ръковди от бордови компютър с памет 512 думи. Командната система е програмирана с 86 директни команди, 4 квантитативни и 5 контролни команди. |
190697 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190697 | Изпарение | Изпарението е процес, при който молекулите от течно спонтанно преминават в газообразно състояние. Този процес е обратен на кондензацията. Изпарението зависи от активността на топлинното движение на молекулите.
Молекулите нямат достатъчно енергия за да избягат от течното състояние, защото това би довело до изпарението на течността. При сблъсъците си една с друга молекулите си предават енергия. Понякога трансфера на енергия е едностранен към една от молекулите и тя събира достатъчно енергия за да премине точката на кипене на течността. Ако това се случи на повърхността на течността, то тази молекула може да отлети във вид на пара.
Изпарение в атмосферата.
Изпарението е основна част от кръговрата на водата. Скоростта и интензитетът на изпарението не са едни и същи за отделните географски райони на земното кълбо. Това се дължи преди всичко на различните условия, при които става изпарението. Важно значение за величината на изпарението имат главно температурата и скоростта на вятъра.
Установено е, че от океанската повърхност в най-горещите пояси на Земята (екваториален и тропичен) годишно се изпарява слой вода с дебелина до 3 m. В пустинните райони, където температурите са по-високи и въздухът е много сух, изпарението е още по-силно. Всъщност в пустинните райони трябва да се говори за изпаряемост, т.е. за възможно изпарение, което би се реализирало, ако в пустините имаше достатъчно вода – около 4 m годишно. В арктичните райони, поради ниските температури и голямата относителна влажност, изпарението е много по-слабо.
Ветровете също допринасят твърде много за увеличаване на изпарението, тъй като непрекъснато сменят въздуха, който се намира над изпаряващата се повърхност. Благодарение на това, че понякога прииждащият нов въздух е недостатъчно наситен, изпарението продължава непрекъснато. Опитно е доказано, че дори съвсем слаб вятър може да увеличи изпарението до 3 пъти.
За обогатяването на тропосферния въздух с влага от сушевата повърхност извънредно важна роля играе и растителността. Доказано е, че местност, покрита с ливадна растителност, изпарява 3 пъти повече влага от местност без растителна покривка. При едно опитно наблюдение е установено, че за 108 дни частта от поле, покрито с ливадна растителност, е изпарило 274 mm, а необраслата част на полето – само 88 mm вода. Горите изпаряват още повече. Така например листната маса на горите изпарява почти толкова, колкото и морската повърхност при едни и същи географски условия. Върху степента на изпарението важна роля играят също така съставът и структурата на почвата, релефът, изложението спрямо слънчевото греене, надморската височина и други фактори. |
190705 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190705 | Орбитална механика | Орбиталната механика (или астродинамика) е наука, изучаваща движението на ракетите и други космически кораби.
Движението на тези обекти се изчислява обикновено със законите на Нютон за движението и закона на Нютон за универсалната гравитация, общо познати като класическа механика.
Небесната механика се съсредоточава основно върху орбиталното движение на изкуствените и естествените астрономически тела като планети, естествени спътници и комети.
Орбиталната механика е неин клон и се съсредоточава върху треакториите на космическите апарати, включително и орбиталните маневри, междупланетни трансфери и се използва от хората, планиращи двигателите на космическите кораби.
Общата теория на относителността осигурява по-точни изчисления на орбитите, когато е нужна голяма точност при изчисление на орбита (например близка до Слънцето). |
190707 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190707 | Шинай | Шинай е тренировъчно оръжие, използвано като меч в кендо и други източни бойни изкуства.
Вариантите в други бойни изкуства могат да са с различна форма или наименование. Обикновено е направен от бамбук, но в днешни времена се използват и варианти от въглеродни влакна. |
190713 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190713 | Dismal Euphony | Dismal Euphony е готик метъл състав в Ставангер, Норвегия, създаден през 1995 г. и разпаднал се през 2001 г. Групата смесва разнообразни стилове, като дет метъл, блек метъл и класическа музика.
Биография.
Историята на Dismal Euphony започва през 1992 г. в Ставангер с басиста Оле К. Хелгесен и барабаниста Кристофър Волд Остерхайм под името The Headless Children, които правят кавъри на Slayer и Kreator. Година по-късно вокалистът Ерик Борген и китаристът Кенет Бергсагел се присъединяват към групата.
Те сменят името на състава на "Carnal Tomb", след което Борген напуска групата и Хелгесен става вокалист/басистът с женския глас на Лин Акре Твейт. Елин Оверскот се присъединява като клавирист.
Това е първият състав на "Dismal Euphony", официално формирани през 1995 година. В същата година групата, композира демото "Spellbound". След тази публикация, те подписват с Napalm Records. Тук те продуцират различни албуми като Soria Moria Slott, Autumn Leaves – The Rebellion of Tides и Lady Ablaze-EP (които вече включват Аня Наташа като женски вокал).
По-късно, Dismal Euphony се присъединяват към Nuclear Blast и издават All Little Devils, с новия женски вокал Аня Наташа.
Последната им албум е Python Zero. След това групата се разделя.
Клавиристката Елин Оверскот умира от свръхдоза хероин на 6 септември 2004.
Външни препратки.
Dismal Euphony в Last.fm |
190714 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190714 | Ангара (ракета) | „Ангара“ е семейство руски ракети-носители за извеждане на тежки товари в орбита.
Те са от модулен тип и са с кислородно-керосинови двигатели. Включват носители от 4 класа – от лек до тежък – в диапазона на товароподемност от 1,5 („Ангара 1.1“) до 38 („Ангара-А7“) тона на ниска околоземна орбита (при старт от космодрума Плесецк). Главен разработчик и производител е Държавният космически научно-производствен център „М. В. Хруничев“ ("Государственный космический научно-производственный центр имени М. В. Хруничева") в Москва. Предвижда се преместване на производството в Омск.
Пуск на ракета-носител от лек клас „Ангара-1.2ПП“ ("ракета-носитель „Ангара 1.2. первого пуска“") от космодрума Плесецк е осъществен на 9 юли 2014 года. Пускът преминава успешно, РН полетява по балистична траектория до района на полигона Кура на Камчатка.
Цели на проекта.
Ангара се изстрелва основно от космодрума Плесецк, като по такъв начин ще се намали зависимостта на страната от Казахстан, на чиято територия се намира космодрумът Байконур. Тази ракета също ще премахне нуждата от купуването на ракети „Зенит“ от Украйна.
Ракетите от семейството се предвижда да заменят няколко съществуващи ракетни системи. Леките версии Ангара 1.1 и 1.2 ще заменят ракетите Космос-3М, Циклон и Рокот Ангара 3 ще замени Зенит, а Ангара 5 ще замени Протон Очаква се търсенето на Ангара 5 да бъде най-голямо понеже към нея проявяват интерес от руското Министерство на отбраната.
В научния център разработват и свръх-тежкотоварна версия с обозначението Ангара 7, която да може да извежда в орбита товари с тегло от 45 до 75 t. Към момента тази версия не получава субсидиране от руското правителство. Възможно е конструирането на ракета Ангара 5П, която ще може да извежда пилотируеми космически кораби.
История.
На 26 август 1995 г. руското правителство взима решение за разработка на проекта ракета-носител Ангара.
На 12 декември 2007 г. е оповестено, че НПО Енергомаш успешно е тествало първата степен на ракетата в почти летателни условия.
Съвместно с конструкторско бюро Салют е разработен вариант за многократно използване – Ангара-Байкал.
На 5 сепетември 2008 г. е обявено, че двигателят РД-191 е преминал успешно всички тестове и вече е готов за производство и доставка.
На 10 януари 2009 г. е доставен първият универсален ракетен модул до тестовата площадка. Планирани са тестове за първата половина на 2009 година.
На 30 юли 2009 г. е изпълнен първият горивен тест на УРМ с двигател РД-151.
На 25 август 2009 г. Южна Корея изстрелва Наро-1, чиято първа степен е съставена от УРМ/РД-151. С височина 30 метра и тегло 140 тона тази ракета е близка до Ангара 1.1 по характеристика. Първата степен успешно изстрелва Наро-1 до височина 196 km, където се отделя първата степен. Конструираната от Корея втора степен обаче не се отделя и спътникът не е изведен в правилната орбита.
На 5 декември 2009 г. Руската космическа федерация обявява завършването на тестовете с двигателя, но първият полет се отлага за 2012 г. поради липса на средства. От ГКНПЦ искат още 290 млн. долара в следващите 3 години, за да бъде завършено разработването на ракетата.
Конструкция.
Ракетите Ангара ще бъдат съставени от модули. В зависимост от конфигурацията първата степен ще е съставена от 1, 3, 5 или 7 универсални ракетни модули (УРМ). Всеки модул ще използва течен кислород и РП-1. Няма да се използват твърдогоривни бустери.
УРМ е монолитна конструкция включваща окисляващ резервоар, горивен резервоар и отвор. Всеки УРМ ще има еднокамерен двигател РД-191 работещ с течен кислород и РП-1. Дизайнът на РД-191 е базиран на този на четирикамерния РД-170 използван при конструкцията на ракета Енергия, както и на този на РД-171, който и сега се използва при ракети Зенит.
Втората степен ще бъде или Бриз-КМ или Блок I, който използва ракетен двигател РД-0124 разработен от КБХА.
Една ракетна площадка може да се използва за изстрелване на всички версии на ракетата.
Космодрум.
Ракетите ще бъдат изстрелвани от Плесецк и от все още строящия се Източен космодрум в Русия. Така Русия ще намали своята зависимост от Казахстан и Байконур. От него са изтсреляни много поколения руски ракети-носители. Заради съвместната космическа програма на Русия и Казахстан изстрелването на ракета Ангара А5 може да бъде осъщесвено и от Байконур. През 2009 година най-голямата пречка пред новата ракета е недостигът на средства за коснтруирането на ракетна площадка в Плесецк за бъдещата ракета-носител.
Производство.
Серийното производтсво на универсални ракетни модули и втора ракетна степен Бриз-КМ ще бъде в завода „Полет“ в Омск. През 2009 г. предприятието е изнвестирало над 25 млн. долара в производствените линии на Ангара. Тестването на РД-191 се извършва от НПО Енергомаш, като масовото производство ще бъде в завода в Перм.
Всички версии на ракетата ще бъдат за комерсиални търговски цели с предварително изчислена цена за изстрелване на Ангара 1.1 около 20 млн. долара.
Най-вероятно версия 1.1 ще бъде завършена първа, и вероятно първото изстрелване ще бъде осъществено през 2013 г. от Плесецк и 2014 г. от Байконур.
Сродни проекти.
Южнокорейската ракета-носител Наро-1 използва универсалните ракетни модули (УРМ) на Ангара (но с по-слаб двигател – РД-151) като първа степен. Ракетата прави първия си полет на 25 август 2009 г. Полетът е неуспешен. Втората степен отказва да се отдели, но първата (съставена от УРМ) според руските специалисти се справя безупречно.
Заедно с НПО Мълния, Хруничев разработва версия наречена Байкал-Ангара, която е за многократно използване и е базирана на УРМ. Ракетния модул е оборудван с множество системи (крила, двигатели за контрол на височината, приземяващ механизъм и др.), за да може да се върне обратно след като е изстрелян в космоса. |
190717 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190717 | Мамас енд Папас | „Мамас енд Папас“ (, изговаря се най-близко до „Дъ Мамас анд дъ Папас“) е американска фолк рок и поп група.
Съществува от 1965 до 1968 г. с кратко възстановяване през 1971-1972 г. Сред най-успешните им песни са "„California Dreamin'“" (1965) и "„Monday, Monday“" (1966). |
190726 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190726 | Скуби-Ду (персонаж) | Скуби-Ду () е епонимният герой в анимационната поредица „Скуби-Ду“, създадена от Хана-Барбъра. Скуби-Ду е домашният любимец и най-добрият приятел на Шаги Роджърс, и е представян като немски дог, който има способността да говори на развален английски за разлика от повечето кучета в неговата реалност, докато други въплъщения представят говорещите кучета, подобно на Скуби, за често срещани.
Шефът на програмния отдел за деца на CBS, Фред Силвърман, измисля името на героя от сричките „ду-би-ду-би-ду“ в песента "Strangers in the Night" на Франк Синатра. |
190732 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190732 | Цветарство | Цветарството е подотрасъл на растениевъдството, декоратично-приложно изкуство, което се състои в отглеждане, селекция, подреждане и съхраняване на цветя. Цветя са всички растения, които се отглеждат заради красивите им цветове, листа, плодове или други специфични качества. Отглеждат се за задоволяване на естетически и културни потребности. Обект на цветарството са биологичните особености, технологиите на отглеждане и начините на използване на цветните растения.
Цветята най-общо се разделят на листно-декоративни, цъфтящи, декоративно-плодни. Биологичните особености на цветята са свързани с изискванията им към екологичните фактори – температура, почва, светлина, вода, въздушен режим. От гледна точка на технологиите на отглеждане, се обръща внимание на производствените площи, начините на размножаване, приложение на растежни регулатори, хидропонно отглеждане, форсаж на цветните култури, бране, съхраняване и транспортиране, селекция и семепроизвосдство.
Други.
На цветарството е наречена улица „Цветарска“ в квартал „Драгалевци“ в София (). |
190735 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190735 | Пирогов (болница) | Университетска многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина „Николай Иванович Пирогов“, ЕАД е най-големият по рода си център за спешна медицинска помощ в България. Намира се в София, между булевардите „Тотлебен“ и „Пенчо Славейков“ и улиците „Шандор Петьофи“ и „Лайош Кошут“, като главният вход е откъм булевард „Пенчо Славейков“. Основана е през 1950 г. и кръстена на руския хирург Николай Пирогов. Негов паметник се намира във вътрешния двор, като там също има и параклис.
През годините болницата носи различни имена, като "Институт за бърза медицинска помощ", "Републикански научно-практически институт за спешна медицинска помощ" и "Научен институт по Спешна медицина". С решение № 644 на Министерския съвет от 17 септември 1994 г. МБАЛСМ „Пирогов“ добива статут на университетска болница.
Към 2008 г. в „Пирогов“ работят 361 лекари ординатори, 150 научни работници, 1025 медицински специалисти, а капацитетът на болницата е 795 легла в 33 клиники и 15 параклинични звена. |
190737 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190737 | Тамбов | Тамбов () е град в Русия, административен център е на Тамбовска област. Населението на града през 2018 година е 293 661 души. Разположен е на река Цна (басейн на р. Волга). Химн на града е маршът Прощаването на славянката с музика на Василий Агапкин.
Климат.
Климатичните условия на Тамбов се определят от неговото географско положение. Климатът е умерено континентален, като в него добре са изразени всички годишни сезони. Средната температура на студения месец (януари) е около -10 °C, като най-топлият е юли със средна температура около 25 °C. Годишното количество валежи е между 350 до 700 мм, като по-голямата част от тях падат през топлия период на годината. Продължителността на топлия период е около 154 дни. В района на града преобладават ветрове с южно, югозападно и частично северозападно направление.
Административно деление.
Град Тамбов има 3 района:
Транспорт.
Въздухоплаването се осъществява чрез Донски аеропорт. |
190740 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190740 | Уралвагонзавод | „Уралвагонзавод“ (съкращение от "Уралски вагоностроителен завод") е военнопромишлено и вагоностроително предприятие, разположено в Нижни Тагил, Русия.
Заводът е построен в периода 1931-1936 г. (най-вече през втората петилетка) и отваря врати на 11 октомври 1936 г. Произвежда тежки железопътни вагони.
След нападението на Нацистка Германия от 1941 г. стотици фабрики в Украйна и Западна Русия се евакуират на изток, включително и „Уралвагонзавод“. По време на Великата Отечествена война заводът става най-големият производител на танкове, като Т-34. След войната производството на танкове спада.
През 1950-те и 1960-те години в завода са конструирани танковете Т-54, Т-55, Т-62 и техни модификации. През 1974 г. започва разработването и конструирането на „Т-72“ - танк от трето поколение, който все още е на въоръжение в много страни. В края на 1980-те и началото на 1990-те години започва производството на танка „Т-90“, който е дълбока модификация на „Т-72Б“.
По-късно „Уралвагонзавод“ се разширява и започва да произвежда и други машини: земеделски, авиационни и дори космически, включително конструкциите на ракети-носители „Восток“, „Восход“, „Протон“ и „Енергия“.
На парада в Москва на 9 май 2015 г. е показана най-новата платформа за развитие на верижни машини, дело на завода – „Армата“. На нейна основа са танкът „Т-14“, БМП модел „Т15“, САУ модел „2С35 Коалиция“, бойна ремонтно-евакуационна машина (БРЕМ) модел „Т-16“ и др. |
190742 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190742 | Гюмюрджинска република | Гюмюрджинската република, първоначално Временно управление на Западна Тракия (, ) и след официалното ѝ преименуване Независимо управление на Западна Тракия (, ), е държавно образувание в Западна Тракия, просъществувало няколко месеца след края на Балканските войни през 1913 година.
То е създадено през август 1913 година от турци и помаци в Беломорието след оттеглянето на българските войски в средата на юли и гръцките на 18 септември. Централен град е Гюмюрджина (днес Комотини). „Независимото западнотракийско управление“ на Хафъз Сали и Реуф Ефенди е ликвидирано от 6 до 12 октомври 1913 г. с безкръвното заемане на областта от българските Осма пехотна тунджанска дивизия и Втора пехотна тракийска дивизия под общото командуване на генерал Стефан Тошев.
Имена.
Временното управление на Западна Тракия е известно и под следните имена:
Описание.
Веднага след провъзгласяване на Временно управление на Западна Тракия се определят неговите граници, слага се ново знаме на административните сгради, обявява се национален химн, съставя се новосформирана войска. Също така е подготвен и бюджет. Евреинът Самюел Карасо е натоварен със задачата да основе паспортно бюро и да издава вестника "Мюстакли" (Независимост) на турски и френски. Законите и регулациите на Османската империя са приети без никакви промени и делата се разглеждали от Съда на Западна Тракия.
На знамето на самопровъзгласилата се република са изобразени звездите и полумесеца, които са символ на турското население; зеленото символизира дълголетие, черното – тъгата по време на войните, а бялото – успеха на въстанието и свободата. Днес знамето се използва като флаг на турското малцинство в Западна Тракия.
След възстановяването на българската власт в Западна Тракия, органи на бившето автономно управление продължават да съществуват и функционират тайно. Мюсюлманското население от областта не влиза в клаузите на Лозански договор от 1923 година за размяна на население между Гърция и Турция, така че една част от него остава в Гърция и е признато за малцинство, а друго е прогонено насила или емигрира по собствено желание.
Население.
Структурата на населението на републиката е както следва: |
190745 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190745 | Вранска баня | Вранска баня () е град в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня. Административен център е на община Вранска баня.
География.
Градът е разположен във Вранската котловина, край двата бряга на "Банската река", близо до вливането и в река Южна Морава. Отстои на 10 километра източно от окръжния център Враня, на 21 километра южно от град Владичин хан и на 60 километра северозападно от град Босилеград.
История.
По време на Първата световна война Вранска баня е село във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Георги Сот. Донев от Дупница е български кмет на Вранска баня от 1 май 1942 година до 16 септември 1943 година. След това кмето е Здравко В. Стоянов от София (30 ноември 1943 – 12 август 1944).
Население.
Според преброяването от 2011 г. населението на града възлиза на 5332 души.
Етнически състав (2002).
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190746 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190746 | 5 (число) | Пет е естествено число, предхождано от четири и следвано от шест. С арабски цифри се изписва 5, с римски – V, а по гръцката бройна система – Εʹ. |
190747 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190747 | 5 (пояснение) | 5 може да се отнася за: |
190748 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190748 | Налчик | Налчик () е град в Русия, главен град на руската република Кабардино-Балкария. Разположен е на река Налчик (приток на Терек) в живописна местност в подножието на Кавказкия хребет на височина 512 метра над морското равнище.
Население.
Национален състав.
По преброяване на населението от 2002 г.
Култура и образование.
Музеи и театри.
Музеи: краеведчески, науката и техниката, изкуството и др., в това число няколко изложени галерии.
В града се намират и няколко театъра, в това число драматичен, художествен, зелен (открит амфитеатър в градския парк), а също така посветтен на поета кабардинец Али Шогенцуков и балкареца Кайсин Кулиев. |
190749 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190749 | TR-125 | TR-125 ("Tanc Romanesc 125", на български: румънски танк-125) е основен боен танк, модификация на съветския Т-72. Танкът е произведен в Румъния само с румънски части. Числото 125 означава 125 mm A555 гладкостволно танково оръдие. Сегашното му обозначение е P-125.
История.
В края на 70-те и началото на 80-те години на 20 век СССР снабдява Румъния с 30 танка Т-72. Планира се и масово производство в самата страна и тъй като Румъния има традицията да произвежда само оръжие със собствени части, разработването на собствен вариант на Т-72 започва през средата на 80-те години. Направени са три прототипа (пет според други източници), които са тествани.
Характеристика.
Модификацията има подобрено окачване със 7 двойки колела, за разлика от Т-72 и на повечето танкове базирани на него, които имат по 6 двойки колела. Това позволява разтеглянето на корпуса с 1 m и вграждането на по-мощен дизелов двигател 8VSA3. Във въоръжението влиза и остарялата картечница ДШКМ, която служи за отбрана от самолети. ДШКМ е подобрена с допълнителна броня. С тези промени теглото на танка се увеличава от 41,5 до 50 t. |
190750 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190750 | Александровац (община Враня) | Александровац или Александровец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено във Вранската котловина. По своя план е пръснат тип селище, като южната му част е разположена край левия бряг на "Преображенската река". Отстои на 8,7 km южно от общинския и окръжен център Враня, на 1,7 km южно от село Купининце, на 1,8 km източно от село Ратае, на 2,8 km западно от село Долна Отуля и на 3,4 km североизточно от село Църни Луг. Северно от селото се намира язовир Александровац.
История.
Старото име на селото е "Бок".
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 494 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190752 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190752 | Бабина поляна (община Вранска баня) | Бабина поляна () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня.
География.
Селото е разположено в югозападните склонове на планината Бесна кобила. Намира се на 23 километра югоизточно от общинския център Вранска баня, източно от село Църни връх, западно от село Горна Любата и южно от село Крива Фея.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 37 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението от преброяването през 2002 г., сочат че всички жители на селото са сърби.
Други.
На Бабина поляна е наречена улица в София (). |
190754 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190754 | Барбарушинце | Барбарушинце или Барбарушница (, "Barbarušince") е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено в планински район, основно на южния склон на "Барбарушински рид" и на западния склон на рида "Мотина", от дясната страна на "Барбарушинската река". По своя план е пръснат тип селище, съставено от отделни групи къщи. Отстои на 17,3 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 3 км северозападно от село Барелич, на юг от село Луково, на север от село Вишевце и на изток от село Горно Требешине.
История.
Първоначално Барбарушинце се намира в местността "Село". Впоследствие жителите му се установяват в имотите си извън селото. Към 1903 г. селото се състои от 50 къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Етимология на името.
Името на селото има влашки произход. Това се обяснява с факта, че в района са живели власи. Коренът му е често срещан при влашки имена, например – "Барбат", "Барбеш" и др.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 58 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190755 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190755 | Малави (езеро) | Малави (Няса) (, ) е 3-то по големина езеро в Африка и 9-то в света, простиращо се на териториите на Малави, Танзания и Мозамбик. Разположено е в тектонска рифтова падина на 474 m н.в. Дължината му от север на юг е 560 km, ширината – до 75 km, а площта му възлиза на 29 604 km². Максималната му дълбочина е 706 m (в северната част, където дъното му лежи под морското равнище), обемът – 8400 km³, а дължината на бреговата линия – 1245 km. На север и североизток бреговете му са високи, стръмни и скалисти. Южната част на езерото лежи в широка падина, където бреговете му са обградени от тясна крайбрежна равнина. В него са разположени няколко малки острова – Линдо, Мбамба, Ликома, Чизумулу, Мбенджи, Намалендже, Малери, Домее и др. Площта на водосборният му басейн е 126 500 km², като в него се вливат множество, но предимно малки и къси реки – Рухуху (най-голяма), Бвандже, Ливулези, Лилонгве, Буа, Южна Рукуру, Северна Рукуру, Луфиля и др. Средния многогодишен приток на вода в езерото (речен приток плюс валежи) е около 72 km³, а изпарението – около 66 km³. От южния му край (залива Мазинзи) изтича река Шари, ляв приток на Замбези. Сезонните колебания на нивото му достигат до 1 m. Освен сезонните се наблюдават и многогодишни колебания на нивото му, свързани с колебанията на валежите и процесите на образуване и разрушаване на бара (прага) при изтичането на река Шире. Езерото Малави се обитава от около 230 вида риби, крокодили, хипопотами и многочислени видове водоплаващи птици. Характерно явление за него са щормовите ветрове и силния прибой по стъмните му брегове, които затрудняват корабоплаването (пасажерските превози се осъществяват само през деня). Главни селища и пристанища са: Чипока, Нкота-Кота, Каронга, Бандаве, Монки Бей (в Малави), Мвая, Мбамба Бей (в Танзания), Кобве, Метангула (в Мозамбик). Езерото Малави е открито през 1616 г. от португалския пътешественик Гашпар Букару, но дълго време неговото местоположение се отразява неточно на географските карти. На 16 септември 1860 г. видния английски изследовател на Африка Дейвид Ливингстън го открива вторично и извършва неговото първо изследвана и картиране. |
190756 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190756 | Ликома | Остров Ликома е по-големият от двата острова в езеро Малави. Принадлежат на Малави, макар да са по-близо до брега на Мозамбик.
Флората на Ликома е съставена предимно от тревисти растения, но има и голям брой дървета боабаб. Също така има и известно количество маногови дървета.
Населението на Ликома е около 9000 души, а столица на област Ликома, в която попада островът, е град Ликома.
На острова има електричество, но само до 22 ч. Броят на автомобилите е ограничен. Малки лодки и чартърни полети го свързват с Малави и Мозамбик. |
190758 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190758 | Битка при Шпихерн | Битката при Шпихерн (), също позната като Битката при Форбах, е битка през Френско-пруската война. Преди нея е битката при Висамбур. Германската победа в тази битка кара французите да се оттеглят в защита в Мец.
Битката не е очаквана и не е планувана от Молтке, който е желаел да запази армията на Франсоа Аший Базен на река Саар докато получи възможност да го атакува с втора армия фронтално, с първа по левия фланг, а с трета да се приближи зад тях. Възрастният генерал Карл Фридрих фон Щайнмец прави неочакван и непланиран ход, водейки своята първа армия на юг от позицията ѝ на Мозел. Той се придвижва директно към града Шпихерн, отрязвайки принц Фредерик Чарлс от неговите предни кавалерийски единици.
Докато френската армия, ръководена от Мак Махон води с германската трета армия битка при Вьорт, германската първа армия, под командването на Щайнмец нахлува на запад от Саарбрюкен и атакува второто френско тяло, разположено между Шпихерен и Форбах, командвано от Фросар.
Французите успяват да забавят първата германска армия докато втората германска армия, ръководена от принц Фридрих Карл идва на помощ. Загубите от пруска страна са сравнително големи, заради липса на планиране и заради ефективността на френската пушка Шаспо. Фросар се оттегля към Мец, където планира да се оттегли и да отиде в крепостта Вердюн, но отново е атакуван от Щайнмец при битката при Борни-Коломбей. |
190759 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190759 | Барелич | Барелич или Барелик () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено на рида Мотина, високо над десния бряг на река Кочурица. Отстои на 20,6 km югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 3 km западно от село Нова Брезовица, на 3 km североизточно от село Вишевце и на 3,7 km югоизточно от село Барбарушинце.
История.
В края на XIX век Барелич е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Барелич" има 15 сръбски патриаршистки къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Бояновска околия на Кумановски окръг.
Население.
В 2002 година в селото има 161 жители сърби. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 148 жители. |
190760 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190760 | Чизумулу | Чизумулу () е по-малкият от двата острова в езеро Малави. Той, заедно с остров Ликома, е включен в област Ликома. Населението на острова е около 4000 души.
Островът не е електрифициран и няма асфалтирани пътища. С лодки жителите му могат да отидат до Мозамбик и Малави. Интересното е, че макар и двата острова да са заобиколени от мозамбикски териториални води, те се причисляват към територията на Малави и де факто са малавски анклави. |
190761 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190761 | Бели брег (община Враня) | Бели брег () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено във Вранската котловина, в подножието на планината "Карпина". Отстои на 10 км западно от окръжния и общински център Враня, на 3 км северозападно от село Катун, на югозапад от село Миливойце и на 3,3 км североизточно от село Горни Въртогош.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 85 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190762 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190762 | Боин дел | Боин дел () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в полупланински район. Разположено е в североизточното подножие на планината "Плячковица". По своя план е пръснат тип селище съставено от махали. Отстои на 10,5 км североизточно от окръжния и общински център Враня, на 2,5 км северно от село Клашнице, на 3,3 км северозападно от село Струганица и на 3,5 км югозападно от село Тесовище.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 56 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190763 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190763 | М-84 | „М-84“ е модерен основен боен танк от втора генерация, произвеждан от Социалистическа федеративна република Югославия (1984 – 1991) и после в Хърватия (1996 – 2003).
Разработка и производство.
М-84 е модификация на съветския танк Т-72, разработена от Военнотехническия институт в Белград. М-84 има някои подобрения, като по-добра композитна броня и по-мощен двигател. Танкът влиза в употреба в Югославските въоръжени сили през 1984 г., а неговата модификация М-84М – няколко години по-късно.
Около 240 предприятия от цяла Югославия участват в производството на танка (и още около 1000 участващи непряко), сглобяван окончателно в гр. Славонски брод, Хърватия.
В края на 1980-те години започва проект за заменящ танк, наречен „Вихър“. За разлика от М-84, този танк не копира съветска машина. Поради разпадането на Югославия този проект е изоставен.
Последната югославска версия на М-84 е М-84АБ1, която е представена през 2004 г. По външен вид и параметри наподобява руските Т-90.
Хърватия разработва високомодернизиран прототип, наречен М-95 Дегман. М-84Д е версията, влязла в серийно производство, която в основата си е М-95 Дегман с малки промени.
Около 150 танка М-84 са изнесени за Кувейт. Печалбата от продажбата е 500 млн. американски долара, което е най-голямата печалба от износ на военната промишленост на Югославия по онова време. Разпадането на СФРЮ през 1991 г. спира износа. Кувейт е поискал 215 танка, но не е изпълнена цялата поръчка. Тогава Хърватия предлага на Кувейт да модернизира техните танкове по стандартите на М-84Д и да им продаде още 65 танка. В същото време Кувейт отхвърля предложението на САЩ да замени техните остарели танкове с М1 Ейбрамс.
Въоръжение.
М-84 е въоръжен с 2A46 125 mm гладкостволно оръдие. Газовият цилиндър е поместен в средата на оръдието и е покрит със защитен топлинен слой, който намалява деформациите на оръдието от високите температури и осигурява това то да е охладено при внезапни изстрели. М-84 използва автоматично презареждане, което осигурява по 8 изстрела в минута.
Мунициите са подредени под купола на корпуса на танка. Тази концепция е взета от съветския Т-72. Това позволява бързо изстрелване на снаряди, но прави М-84 уязвим. Тази слабост е използвана от хърватските сили в Хърватската война за независимост и от словенските войници в Десетдневната война за да се унищожат екипажите на югославските танкове. В по-късните етапи на конфликта тези загуби са намалени чрез използването на нови подобрени тактики.
Освен основното оръдие М-84, танкът е въоръжен и с коаксиална картечница 7,62 mm M86 и с още една противовъздушна картечница 12,7 mm M87.
Двигател.
Танкът използва 12-цилиндров дизелов двигател V46-6 с водно охлаждане и с мощност 574 kW. Подобрената модификация М-84А има по-модерен и мощен V46-TK 735 kW двигател. С максимално гориво (1200 L) танкът може да измине 450 km, а заедно с външните резервоари разстоянието се увеличава до 650 km.
Хърватските модификации имат подобрена мощност на двигателя. Моделът М-84А4 има двигател немско производство с мощност 820 kW, а М-95 Дегман е с 895 kW двигател, най-мощният сред всички варианти на М-84. Дегман има и най-голям обем на горивото – 1450 L.
Модернизация.
През 2005 г. са представени М-84АБ1 и М-2001, подобрени и модернизирани версии на М-84. Основно подобрение е системата за дневно/нощно виждане. M84A1 е заменено от по-добро оръдие с подобрени характеристики и по-добра възможност за сменяне на боеприпасите в полеви условия. М-2001 може да изстрелва противотанкови управляеми ракети с лазерно насочване, с което могат да се засичат вражески танкове на разстояние 9 km.
М-2001 е покрит с реактивна броня. Подобрената броня е оборудвана и с модерна електрооптична система против жично и лазерно насочвани противотанкови ракети.
Подобни танкове.
М-84 е много идентичен със съветския Т-72, чиято модификация е. Югославия обаче не единствената страна, която е поискала лиценз за конструкции на базата на Т-72. Много страни от бившия Източен блок и страни наследнички на СССР също произвеждат танкове, които са много близки до М-84.
Танкът от трета генерация Т-90 е много подобен на сръбския М-84АБ1. По-голямата част от частите за М-84АБ1 се доставят от Русия, което също говори за големия процент на подобие и заменимост на тези танкове.
Участие във военни конфликти.
Пустинна буря.
Няколко месеца преди Войната в Залива в Кувейт няколко варианта на М-84 от Югославската армия трябва да заменят старите британски танкове. След подписването на договора четири танка М-84А са взети от Ниш, за да бъдат доставени за операцията, но Иракската армия ги пленява скоро след окупацията. Следващите доставки на танкове са спрени по време на инвазията. Кувейтската бронирана бригада Фатах е оборудвана със 70 танка М-84. Те обаче не вземат участие в битката, защото са много подобни на Т-72 в иракската армия. М-84 е много ефективен срещу Т-62 и Т-55. Няколко от тях са унищожени от приятелски огън.
Югославски войни.
Словения.
По време на Десетдневната война в Словения М-84 са натоварени със задачата да охраняват границите на Съюзната република. Тъй като Словенската армия няма почти никакви военни бронирани единици, няма нужда М-84 да бъдат пратени на предните фронтове.
Танковете са използвани за пробиване на барикадите от камиони, но с не много голям успех.
Югославските сили губят около 20 броя М-84 по този начин и вероятно изоставят още 60 от тях. Словения завзема всички тези танкове, намиращи се на нейна територия след подписването на мирния договор.
Хърватия.
М-84 имат възможност да покажат своите възможности при битката при Вуковар, където югославските сили най-вероятно лековерно разгръщат големи колони от ОБТ без подкрепа от пехотата. Заради това те търпят големи загуби само за един ден, когато са унищожени около 100 бронирани превозни средства, основно танкове Т-55 и 20 М-84.
Босна и Херцеговина.
В Босна М-84 има малка възможност за водене на битки. Със започването на войната всички бронирани машини и екипировката им е предадена на армията на Република Сърбия. Тя разполага с около 150 до 200 танка М-84 и армията на Босна и Херцеговина пленява само три машини от тях. Много танкове М-84 са използвани при обсадата на Сараево, както и при други по-малки по мащаб конфликти. Броят на танковете, унищожени по време на Босненската война, е неизвестен.
Войната в Косово.
По време на войната в Косово са използвани танкове М-84 от 211-а и 252-ра бронирани бригади на Югославската армия. Те са използвани срещу евентуална инвазия на НАТО в Косово и Метохия, а срещу албанските бунтовници са използвани танкове Т-55, които са много ефективни в допълнение с пехотата (БВП М-80, БОВ и М53/59 Прага).
НАТО заявява, че са унищожили 300 сръбски танка, но това е съмнителна информация. 14 танка са унищожени от въздушни удари на НАТО. От тях 8 са Т-55 и 5 М-84, като за попаденията, освен авиацията на НАТО, е помогнала и армията за освобождение на Косово |
190766 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190766 | Население на Малави | Населението на Малави според последното преброяване от 2008 г. е 13 077 160 души.
Численост.
Численост на населението според преброяванията през годините:
Езици.
Английски и Чичеуа (Чичева). Също така и местни племенни езици
Грамотност.
58% от населението над 15 години са грамотни (могат да четат и пишат), като от тях близо 73 процента са мъже. (данни от 1999 г.) |
190767 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190767 | Световно първенство по снукър през 2003 | Световното първенство по снукър през 2003 г. се провежда между 19 април и 5 май в Театър Крусибъл, Шефилд. Марк Уилямс печели световната титла, побеждавайки Кен Дохърти на финала с 18 на 16 фрейма.
Премия за победителя.
Победител £270 000
Максимален брейк.
Рони О'Съливан постига максимален брейк от 147! |
190768 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190768 | Бресница (община Враня) | Бресница или Брестица () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено във Вранската котловина, близо до левия бряг на Южна Морава и край международния път Е75. Отстои на 6,7 км източно от окръжния и общински център Враня, на 850 м североизточно от село Ранутовац, на 4,1 км северозападно от град Вранска баня и на 3,2 км южно от село Мощаница.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 388 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190771 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190771 | Буйковац | Буйковац или Буйковец () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Вранска баня.
География.
Селото се намира на 4 километра североизточно от общинския център Вранска баня, югозападно от село Липовац, северозападно от село Изумно и южно от село Корбевац.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 798 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190772 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190772 | Йелгава | Йелгава (до 1917 г. Митава) (на латвийски: "Jelgava", ; ; ) е град (от 1573 г.) в Латвия, на река Лиелупе.
През 2007 г. населението на града наброява 66 034 жители.
Градът е разположен на 41 км южно от Рига.
Първото известно селище на територията на днешна Йелгава датира от 1226 г., 1265 е издигнат замък.
През 1561 – 1795 Митава е столица на Курландското херцогство, впоследствие на (1796 – 1920) Курландската губерния. |
190775 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190775 | Булесовце | Булесовце или Булесовица () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в полупланински район. Отстои на 24 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 2,4 км северно от село Бущране, на 4 км източно от село Миланово и на 5,4 км северозападно от село Русце.
История.
Към 1903 г. в селото има 20 къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 59 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190776 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190776 | Бущране (община Враня) | Бущране или Бущрене (на сръбски: "Буштрање", "Buštranje") е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е разположено в полупланински район, основно край "Бущренската река". По своя план е пръснат тип селище, съставено от махали. Отстои на 21,6 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 2,4 км южно от село Булесовце, на 1,6 км югоизточно от село Миланово, на 5 км северозападно от село Русце и на север от буяновашкото село Бущране.
История.
Няма исторически сведения за това кога е основано Бущрене. Според разкази на стари хора, бягащи от чумата жители на село Старо Бущрене се заселват на мястото на днешната махала "Село". По-късно идват заселници и от други селища. След време голяма част от жителите му започват да се установяват трайно в имотите си извън селото и постепенно се оформят отделни махали.
През 1878 г. землището на селото е разделено между Сърбия и Османската империя, като двете му части се обособяват в самостоятелни селища.
Към 1903 г. селото е съставено от тринадесет махали – "Село (Средорек), Кърновац, Луковска, Симоновска, Гораначка (Горанце), Билашлиска, Поречанска (Станимировска), Мутавджиска, Мишайновска, Любанска, Кал махала, Бабатренинска, Стойчиновска и Плочка" и има 130 – 140 къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на Бущренската община.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 411 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190778 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190778 | Вишевце | Вишевце или Вишевци () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в планински район. Разположено е на западния склон на рида "Мотина", от лявата страна на "Барбарушинската река" и при изворите на "Вишевската река". По своя план е пръснат тип селище съставено от махали. Отстои на 22,8 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на 5,5 км южно от село Барбарушинце, на 3 км югозападно от село Барелич и на североизток от село Сурдул.
История.
Първоначално Вишевце е купно село, разположено при днешната махала "Село", от лявата стана на "Барбарушинската река". Впоследствие част от жителите му са установяват в имотите си извън селото и постепенно се оформят отделни махали. Към 1903 г. селото е съставено от десет махали – "Заградено, Присое, Фрулачка, Язвине, Меджачка, Селишка, Клечипас, Гарван, Станимировска" и "Село" и има 55 къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 56 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190781 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190781 | Власе (община Враня) | Власе () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в котловината Поляница, от двете страни на река Ветерница. Отстои на 22,6 км северно от окръжния и общински център Враня, на 3,8 км южно от село Големо село, на 5,1 км източно от село Драгобужде, на 3,3 км западно от село Градня и на 3,1 км северозападно от село Ушевце.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на "Власошката община".
По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Александър П. Малчев от Керсенлик е български кмет на Власе от 1 декември 1941 година до 2 юли 1942 година. След това кметове са Борис П. Карпузов от Велес (23 юли 1942 - 22 юли 1943) и Васил Цанев Цивнев от Сухиндол (5 ноември 1943 - 9 септември 1944).
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 338 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190782 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190782 | Въртогош | Въртогош () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото е съставено от бившите самостоятелни селища – "Горни Въртогош" и "Долни Въртогош". Разположено е във Вранската котловина, край "Въртогошката река". Отстои на 14 км югозападно от окръжния и общински център Враня, на 2,1 км северозападно от село Давидовац, на 1 км източно от буяновашкото село Карадник и югозападно от село Катун.
История.
По време на Първата световна война селата Горни Въртогош и Долни Въртогош са във военновременните граници на Царство България, като административно са част от Вранска околия на Врански окръг.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 1175 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190783 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190783 | Големо село (община Враня) | Го̀лемо сѐло или Големо село) е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в котловината Поляница, край двата бряга на река Ветерница. Отстои на 24,5 km северно от окръжния и общински център Враня, на 4,6 km югозападно от село Мияковце, на 3,8 km северно от село Власе, на 4,4 km северозападно от село Градня, на 5 km южно от село Студена и на 4 km югоизточно от село Остра Глава.
История.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг и е център на "Големоселската община". Наброява 533 жители.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 781 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190784 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190784 | Горна Отуля | Горна Отуля () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в планински район. Разположено е край двата бряга на "Горноотулската река". Отстои на 13,7 км южно от общинския и окръжен център Враня, на 800 м. южно от село Преображене, на 4,4 км северно от село Копаняне и на изток от село Горно Жабско.
История.
Към 1903 г. селото е съставено от две махали – "Ковачевската" и "Дикерската" и има 23 къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
От дясната страна на "Горноотулската река" се намират останките на старо селище.
Население.
Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 5 жители.
Етнически състав.
Данните за етническия състав на населението са от преброяването през 2002 г. |
190785 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190785 | Горно Пунушевце | Горно Пунушевце или Пунешевци () е село в Югоизточна Сърбия, Пчински окръг, Град Враня, община Враня.
География.
Селото се намира в планински район. Разположено е на източния склон на рида "Мотина", високо над десния бряг на река "Кочурица". По своя план е пръснат тип селище, съставено от махали и отделни къщи. Отстои на 25 км югоизточно от общинския и окръжен център Враня, на север от село Долно Пунушевце, на 5 км южно от село Барелич и на североизток от село Чурковица.
История.
В края на XIX век селото е част от Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Пунешевце" е населявано от 125 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Пунешевце" има 24 сръбски патриаршистки къщи.
По време на Първата световна война селото е във военновременните граници на Царство България, като административно е част от Вранска околия на Врански окръг.
В 2002 година в селото има 40 жители, сърби. Според преброяването на населението от 2011 г. селото има 30 жители. |
190786 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190786 | Инфрачервена термография | Инфрачервената термография, също термовизия е метод за визуализация на даден обект чрез инфрачервените лъчи, които той излъчва, посредством специализирани прибори. Както следва от закона на Планк за абсолютно черно тяло, инфрачервената термография позволява виждането на предмети в условията на пълна липса на видима светлина. Термографските прибори засичат инфрачервеното лъчение от електромагнитния спектър (с приблизителна дължина на вълната между 0,9 и 14 µm). Колкото по-висока е температурата на обекта, толкова по-голямо е излъчването от него. Инфрачервената термография намира широко приложение във военното дело и областта на сигурността. Други области, в които тя се прилага, са медицината, огнеборството и биологията.
Сензорите от типове CCD и CMOS, които се използват във фотоапаратите за видима светлина са чувствителни само към не-топлинната част на инфрачервения спектър, наричана близка инфрачервена област, но не и към средно- и дълго-вълнова инфрачервена области, използвани за инфрачервена термография. Повечето камери за инфрачервена термография използват специализирани матрици (FPA, focal-plane array) от чувствителни към инфрачервеното (топлинно) лъчение елементи, разположени във фокалната равнина на обектива, които са способни да регистрират по-големи дължини на вълните (3 – 5 и 8 – 14 микрометра). Най-разпространените матрици са изработени на базата на полупроводници като InSb, InGaAs, HgCdTe. Най-новите технологии използват евтини и неохлаждани микроболометрични сензори. Техният растер е значително по-малък от този на съответните фотоапарати за видима светлина, най-често от 160x120 до 640x512 пиксела. Термографските апарати са много по-скъпи от съответната фотографска апаратура. По-старите камери с болометри или по-чувствителните, като тази с InSb сензор, изискват криогенно охлаждане, напр. с миниатюрен охладител с цикъл на Стърлинг или с течен азот.
Употреба.
Диагностика.
Метод за регистрация и визуализиране на инфрачервено излъчване на тъканите на хората и животните с помощта на електронно-оптични преобразуватели.
Излъчваемостта на кожата, зависи от нейната температура и тази на разположените под нея тъкани и органи. Температурната разлика по кожата се нарича терморелеф. Този терморелеф дава диагностична информация за тези тъкани и органи.
Термографията е най-информативна при диагностиката на чифтни органи, като щитовидна жлеза, млечна жлеза и други.
Това е напълно безвреден, икономичен, бърз и безболезнен метод, при който се използва естественото топлинно излъчване на тялото, без въздействието на външен физичен фактор.
Недостатък е, че термографията съдържа информация за температурата на всички тъкани в дълбочина, а не само на изследвания орган. Затова методът има приложение само за изследване на органи, които са разположени на малка дълбочина, като щитовидната жлеза и периферни кръвоносни съдове.
Термографията може да помогне при диагностицирането на ранни стадии на артрит, както и да различи неговия вид – остеоартрит и дори ревматоиден артрит.
При сгради.
Термографията се използва за откриване на местоположението на различни видове теч и влага, както в жилищни сгради, така и в офис и промишлени помещения. Необходимост от такава диагностика има например при закупуването на жилище или офис, но преди да бъдат извършени ремонтни дейности. Термографията е полезна предимно за стари сгради, тъй като там най-често се наблюдават проблеми, но е приложима и при по нови такива, където често нещата не са изградени нацяло.
Термографията може да се използва с няколко различни цели: |
190789 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190789 | Световно първенство по снукър през 2002 | Световното първенство по снукър през 2002 г. се провежда от 20 април до 6 май Театър Крусибъл, Шефилд, Англия. Във финалния мач Питър Ебдън побеждава 7 кратния световен шампион Стивън Хендри в изключително драматичен мач с резултат 18 – 17.
Най-голям брейк.
145
Матю Стивънс
Награден фонд.
£1 594 170 |
190795 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190795 | Голяма комета (1577) | Голямата комета от 1577 година (астрономическо означение C/1577 V1) е космически обект, преминал много близо до Земята през 1577 година след Христа. Кометата е изучавана от датския астроном Тихо Брахе, и неговите прецизни записки по-късно спомагат на Йоханес Кеплер да сформира своите закони за движение на небесните тела. Въпреки точните си изчисления относно траекторията на кометата, той не е бил в състояние да определи точното разстояние, на което тя е била отдалечена от Земята. Кометата е един от първите подобни обекти, изучавани подробно от астрономите. |
190800 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190800 | Световно първенство по снукър през 2001 | Световното първенство по снукър през 2001 г. се провежда в Театър Крусибъл, Шефилд, Великобритания от 19 април до 5 май и е спечелено от Рони О'Съливан след победа във финалния мач срещу Джон Хигинс с 18 – 14 фрейма.
Най-голям брейк.
140 на Джо Суейл |
190806 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190806 | Изабела-Клара Испанска | Изабела-Клара-Евгения Хабсбург-Испанка е испанска инфанта и щатхалтер на Испанска Нидерландия.
Биография.
Изабела-Клара-Евгения е родена на 12 август 1566 в Сеговия, Испания. Тя е дъщеря на испанския крал Филип II Испански и принцеса Елизабет Валоа. На 18 април 1599 Изабела-Клара-Евгения се омъжва за първия си братовчед, ерцхерцог Албрехт VII Австрийски. Това е поредният политически брак между роднини в рода на Хабсбургите. Двамата братовчеди имат три деца, които умират рано:
От 1601 г. съпругът ѝ e назначен от Филип III Испански за щатхалтер на Испанска Нидерландия, длъжност, на която Алберт остава до смъртта си през 1621 г. След смъртта му длъжността щатхалтер на Испанска Нидерландия е поета от самата Исабела-Клара.
Инфанта Изабела-Клара-Евгения умира на 1 декември 1633 г. в Брюксел. |
190807 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190807 | Малък подковонос | Малкият подковонос ("Rhinolophus hipposideros") е дребен бозайник от семейство Подковоносови (Rhinolophidae). Той е един от най-малките прилепи, които се срещат в България.
Физически характеристики.
Основните размери на малкия подковонос са:
Окраската на гърба варира от матовожълт до опушенокафяв. Коремът е сивкав до сивобял. Крилете са светло кафяво-сиви. Младите индивиди са тъмносиви.
Разпространение и местообитание.
Среща се в Западна и Южна Европа, Северна и част от Източна Африка и Югозападна Азия до Кашмир. В България е разпространен из цялата страна и е един от най-често срещаните видове .
Обитава пещери, мазета, тавани и други части на сгради, минни галерии. Зимува в подземни убежища, като пещери, галерии и мазета.
Начин на живот и хранене.
Живее поединично, по двойки или на колонии до 40 екземпляра. През зимата не образува колонии, както останалите подковоноси. Излита веднага след залез слънце, но понякога има и дневна активност.
Спи зимен сън от септември – октомври, при температура 6 – 9 °C (в Европа). Събужда се в периода март – април, в зависимост от температурата. Води уседнал начин на живот – прелита най-много 10 km между летните и зимните убежища.
Храни се с комари, молци, дребни нощни пеперуди, бръмбари и рядко паяци. Ловува основно в гори, градски паркове и градини, по-рядко над ливади и пасища и крайречни гори. Понякога улавя плячката от камъни и клони.
Размножаване и развитие.
Женската ражда през юни – юли по едно малко, което проглежда след около 10 дни, и се отделя от майката след 6 – 7 седмици. Половата зрялост настъпва след 1 година.
Продължителността на живота е средно 4 години. Установена е рекордна продължителност от 21 години.
Еволюция.
Фосилните находки в Европа от началото на средния плеистоцен насам не се различават от сегашния вид, за който се смята, че произлиза от плиоценския "Rhinolophus variabilis". Той от своя страна произлиза от живелия през миоцена "Rhinolophus grivensis", който е общ прародител на малкия подковонос и южния подковонос ("Rhinolophus euryale").
Природозащитен статут.
Европейската популация като цяло е намаляваща. Малкият подковонос е изчезнал локално в някои северни райони. Основните заплахи са безпокойството и унищожаването на убежища, използването на инсектициди и климатичните промени, които могат да повлияят негативно на северните популации.
В България числеността му се оценява на 20 000 индивида. |
190815 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190815 | Сан Фелипе (Долна Калифорния) | Сан Фелипе ( в превод „Свети Филип“) е град в щата Долна Калифорния, Мексико. Сан Фелипе е с население от 14 831 жители (2005 г.) и се намира на 190 км южно от границата между САЩ и Мексико. Средната температура е 24 °C. На 11 км южно от центъра на Сан Фелипе се намира Международно летище Сан Фелипе, а на 15 км огромни кактуси, популярна туристическа атракция. Градът е основан през 1925 г. |
190817 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190817 | Треска (пояснение) | Треска може да се отнася за: |
190818 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190818 | Головраде | Головра̀де, още Оловра̀де, Лувра̀де или Лувра̀ди (, "Скиеро", катаревуса: "Σκιερόν", "Скиерон", до 1928 година "Λουβράδες", "Луврадес"), е бивше село в Егейска Македония, Гърция, на територията на дем Хрупища, област Западна Македония.
География.
Руините на селото се намират на 15 километра югозападно от демовия център Хрупища (Аргос Орестико), в планината Одре (Одрия) на десния бряг на река Галешово.
История.
В Османската империя.
Според преданията Головраде е основано в XVI–XVII век от седем семейства, сред които Гетовци, Ивановци и други.
Селото заедно с останалите костенарийски села пострадва силно в немирното време при управлението на Али паша Янински във втората половина на XIX век.
В края на XIX век Головраде е малко българско село в Костурска каза на Османската империя. В 1881 година има 135 жители. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Оловраде има 181 жители българи.
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година "Ловради (Головради)" е чисто българско село в Костурската каза на Корчанския санджак с 30 къщи.
В началото на XX век цялото население на Головраде е под върховенството на Вселенската патриаршия. Гръцки статистики от 1905 година показват "Луврадес" като село с 300 жители гърци. Според Георги Константинов Бистрицки "Лувраде" преди Балканската война има 30 български къщи.
Цялото село взима участие в Илинденското въстание в 1903 година, по време на което е опожарено и жителите му го напускат.
На 6 август 1905 година голяма андартска чета нахлува в селото и извършва опожарявания и грабежи. Според Христо Силянов през септември 1905 година селото е нападнато от гръцки андартски чети, които обаче са отблъснати с жертви от селската милиция от Головраде и околните села. Нови нападения последват и в 1906 година.
Вследствие на андартските набези в 1907 – 1908 година голяма част от жителите на Головраде се изселват в съседния градец Хрупища.
Според Георгиос Панайотидис, учител в Цотилската гимназия в 1910 година в "Лувраде" ("Λουβράδες") в миналото е имало 30 семейства, които обаче са се изселили поради нападенията на гръцките македонски чети и турската войски и селото е без жители.
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Головраде е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Лувраде" е обозначено като българско селище.
В Гърция.
През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Луврада" има 7 къщи славяни християни. В 1928 година селото е прекръстено на "Скиерон". Изселено е през 30-те години. В 1940 година не се води като отделно селище в преброяването, а няколкото останали семейства са броени към жителите на Езерец. В 1945 година е ограбено от гръцки разбойнически банди.
Според Васил Ивановски през Гражданската война в селото е разположен щаб на ДАГ и във войната селото е напълно унищожено от гръцката армия, като е запазена единствено селската църква „Успение Богородично“. |
190823 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190823 | Каталина-Микаела Испанска | Каталина-Микаела Хабсбург-Испанска, известна и като Катерина-Микаела Австрийска (; 10 октомври 1567 – 6 ноември 1597), е испанска инфанта и херцогиня на Савоя, съпруга на херцог Карл Емануил I Савойски.
Живот.
Каталина-Микаела е родена на 10 октомври 1567 година в Мадрид, Испания. Тя е дъщеря на испанския крал Филип II Испански и френската принцеса Елизабет Валоа. Кръстена е на баба си, френската кралица Катерина де Медичи.
На 18 март 1585 г. в Сарагоса Каталина-Микаела се омъжва за херцог Карл Емануил I Савойски (1562 – 1630), и напуска испанския двор.
Каталина-Микаела умира на 6 ноември 1597 г. в Торино при раждането на последното си дете. |
190837 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190837 | Блейк Лайвли | Блейк Кристина Лайвли (), родена на 25 август 1987 г., е американска актриса, най-известна с участията си във филма "Женско братство" ("The Sisterhood of the Traveling Pants") и в базирания на книга сериал "Клюкарката" ("Gossip Girl"). Списание FHM я поставя на 9-о място в класацията на "100-те най-красиви жени" за 2008 година, като през същата година дебютира и в класацията на AskMen "Top 99 Women".
След нейния брак през септември 2012 с актьора Райън Рейнолдс, Лайвли се премества от Ню Йорк до близкия малък град Бедфорд.
Ранен живот.
Блейк Елендър Браун е родена в Тарзана, Лос Анджелис, Калифорния, дъщеря на актьорите Илейн Лайвли и Ърни Лайвли (роден Ърнест Броун). Израснала е в Southern Baptist. Тя е най-малката от пет деца: тя има по-голям брат, Ерик, две доведени сестри, Лори и Робин, както и полубрат, Джейсън. Всички деца работят в развлекателната индустрия. Лайвли като дете е била водена със своите родители на актьорско майсторство, където те преподавали, защото не са искали да я оставят с детегледачка.
Лайвли първоначално не се бе занимавала с актьорство.
Застъпничество.
По време на президентските избори в САЩ през 2008 г., Лайвли изрази подкрепата си за Барак Обама. |
190845 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190845 | Георги Константинов (поет) | Георги Константинов Христов е български писател и поет, автор на над тридесет книги поезия и книги за деца. Стиховете му са превеждани на английски, японски, хинди, руски и немски, а книгата му „Туфо, рижият пират“ е издадена на немски, френски, руски, украински, полски и други езици.
Биография.
Георги Константинов е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършва Софийския университет със специалност българска филология в 1967 година. Работи като редактор в Българска телевизия (1967 – 1971), заместник главен редактор на вестник „Народна младеж“ (1972 – 1973), член на Бюрото на ЦК на ДКМС и главен редактор на списание „Родна реч“ (1973 – 1983), главен редактор на списание „Пламък“ (от 1983). Народен представител е в Седмото велико народно събрание (1990 – 1991).
Изключен от Българската комунистическа партия, след публикацията на стихотворението „Квартално събрание“ на първа страница на вестник „Литературен фронт“ през март 1988 година.
Заместник-министър на културата в 1995 година в правителството на Жан Виденов. Главен секретар на Съюза на българските писатели (1997).
Член на българския ПЕН център от 1996 година и негов председател от 2000 до 2014 година. Участвал е в международни поетически форуми в Белград, Стокхолм, Солун, Маастрихт, Мексико Сити, Москва, Охрид, Стружките вечери на поезията и др.
Стиховете си печата за пръв път във вестниците „Народна младеж“ и „Септемврийска победа“ и в списание „Родна реч“.
Автор е на стихотворението, по чийто текст ФСБ създават песента си „Обичам те дотук“. В интервю Константинов твърди, че стихотворението, което е част от любовен цикъл, писан в края на 70-те години, е използвано от ФСБ първоначално без той да бъде питан изобщо.
Председател на журито на националната награда „Владимир Башев“. |
190850 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190850 | Руска Премиер лига 2008 | Руска Премиер Лига 2008 е 17-ото издание на руския професионален футболен шампионат и 7-ото му издание под името Руска Премиер Лига. Сезонът е започнал в Петък на 14 март 2008 с мач между отборите на Терек Грозни и Криля Советов в Грозни. Криля Советов побеждава 3–0, а първият гол е за Евгени Савин.
Поради участието на Русия на Евро 2008, сезонът е прекъснат от 16 май до 5 юли.
Шампионът се определя в 27 кръг, на 2 ноември 2008, когато Рубин побеждава Сатурн и става недостижим на върха. Рубин е третият (и втори пореден) немосковски отбор, който става шампион на Русия.
Последният кръг от първенството се изиграва на 22 ноември 2008.
Отбори.
В този сезон в лигата вземат участие 14 отбори, класирани между 1 и 14 в Руска Премиер Лига 2007 и първите два отбора от Руската Първа Дивизия 2007.
Генерално класиране.
1
Носителя на купата също започва от Четвърти квалификационин кръг. |
190853 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190853 | Албатрос C.III | Albatros С.III е самолет, произведен от самолетостроителната фирма Albatros Flugzeugwerke GmbH в Германия и е приет на въоръжение в българската войска през 1916 година.
Производител.
Фирмата за производство на самолети "Albatros Flugzeugwerke GmbH" е основана през 1910 година от Валтер Хут (Walter Huth) с наименованието "Albatros Werke AG" в гр. Йоханистал край Берлин. В началото фирмата произвежда самолети копия на френските "Farman mod. 1910" и "Sommer mod. 1911", но благодарение на инженерите във фирмата са внесени промени в конструкцията – заменени са френските ротационни двигатели с въздушно охлаждане "Gnome" с немски четирицилиндрови, редови двигатели с водно охлаждане "Argus". Създадена е и затворена гондола за пилота и наблюдателя. Натрупаният опит от първите произведени машини и благодарение на знаменития немски авиоконструктор Ернст Хайнкел, се създават поредица оригинални немски самолети, започвайки от "Albatros B.I" и получили развитие в последващи самолети от фамилията В и С и изтребители от фамилията D. През 1931 година "Albatros Flugzeugwerke GmbH" е погълната от "Foke-Wulf Flugzeugbau AG".
В българската авиация.
На 15 октомври 1912 година българската военна авиация разполага с 3 броя Albatros-F-2 mod. 1911. В школата за пилоти на "Albatros Flugzeugwerke GmbH" е обучен и бойният пилот от българската авиация и неин бъдещ командир поручик Радул Милков. С един от тези самолети, на 16 октомври 1912 година е извършен разузнавателен полет от поручиците Радул Милков – пилот и Продан Таракчиев – наблюдател, над Одринската крепост. За този полет имаше спор дали е исторически, поради твърдението, че е извършена първата бомбардировка в историята на бойна авиация. Потвърдено е от документи, че първият боен полет е само разузнавателен, а първото бомбардиране е извършено на 17 ноември 1912 година от италианския летец Джовани Сабели и наблюдателя майор Васил Златаров със самолет Bleriot XI. През 1916 година, след подписване на протокол от офицерите летци Симеон Петров и Владимир Балан, от Германия са доставени 18 броя Albatros С.III, използвани на Южния (Македонския) фронт срещу силите от Съглашението за разузнавателни полети, коригиране на артилерийска стрелба и бомбардиране. След подписването на Ньойския договор от 27 ноември 1919 година са укрити два такива самолета и метални части и двигатели Mercedes D.III от разрушените по силата на договора. С тях през 1926 година в ДАР – Божурище под ръководството на инж. Херман Винтер започва производството на български самолети, обозначени като ДАР-2, но точно копие на Albatros С.III. Аеропланното училище започва обучение на нови летци за българската авиация с този тип машини.
Конструкция.
Albatros-F 2 Mod. 1911 е двуместен биплан, модернизиран вариант на френския самолет със задно разположен двигател и „тикащо“ витло. Пилотът и наблюдателят са разположени в затворена гондола, изнесена напред пред крилата. Тялото е фермена конструкция, без обшивка. Опашното оперение се състои от вертикални стабилизатори с кормила за посока и два хоризонтални стабилизатора по бипланна схема, които са и кормила за височина. Освен тях самолетът има и трето височинно кормило тип „патица“, разположено високо пред гондолата на летците. Двигателят е Argus, четирицилиндров, редови с водно охлаждане и мощност 100 hp.<br>
Albatros C.III е двуместен биплан с предно разположен двигател и „теглещо“ витло. Двигателят е четирицилиндров, редови с водно охлаждане "Benz Bz III" или "Mercedes D.III". Конструкцията е смесена с преобладаващо използване на дърво. Обшивката е платнена. Самолетът е предназначен за разузнаване, коригиране на артилерийска стрелба и бомбардировка. Носи бомбов товар до 90 kg. За водене на въздушен бой при нападение и защита, разполага с две картечници – синхронна картечница 1х7,92 mm Maxim-Spandau LMG 08/15 и една подвижна картечница за наблюдателя 1х7,92 mm тип Parabelum MG 14.
Характеристики.
Екипаж – 2<br>
Двигател – Benz Bz III или Mercedes D.III<br>
Мощност – 150 hp съответно 160 hp<br>
Дължина – 8 m<br>
Височина – 3,10 m<br>
Разпереност -11,69 m<br>
Носеща площ – 36,91 m2<br>
Маса, празен – 851 kg<br>
Маса, стартова – 1353 kg<br>
Скорост, максимална – 140 km/h<br>
Скорост, крайцерска – 120 km<br>
Таван – 3350 m<br>
Далечина на полета – 650 km<br> |
190868 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190868 | Перипатетици | Ликейска школа е философска школа в Древна Гърция, чийто основател е Аристотел. Нарича се Ликейска (, латинското произношение е "Лицей") поради разположения в близост до школата храм на Аполон Ликейски, в източната част на древна Атина. |
190870 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190870 | Месена | Месена () е древен град в област Месения, разположен в планината Итома, 25 км северно от Каламата, югозападен Пелопонес.
Месена е основана през 369 г. пр. Хр. от тиванския пълководец Епаминонд, след битката при Левктра, в която Тива и съюзниците ѝ побеждават Спарта. Това е и първата значителна битка, която Спарта губи за предходните три века. След победата, Епаминонд навлиза в Пелопонес и, с цел да ограничи властта на Спарта вбъдеще, основава градовете Месена и Мегалополис.
Месена просъществува и през римския период. Павзаний, пътешественик и писател от 2 в. от н.е., посещава града и описва основните паметници и светилища.
Останките от античния град са много добре запазени, тъй като Месена не е разрушавана, нито заселена по-късно. Проучени са и са видими множество обществени сгради от елинистическата и римската епоха, включително театърът, стадионът, светилището на Асклепий, булевтерионът, агората, както и части от крепостната стена.
Името на града идва от митичната царица Месена. |
190871 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190871 | Римско право | С римско право се обозначава начинът за уреждане на обществените отношения като писани и/или спазвани правила и процедури, които довеждат до възникване на първата цялостна правна система в историята – тази на Древен Рим и Римската империя, която се развивава във времето до падането на Византийската империя. С термина "римско право" се обозначава и правната дисциплина, занимаваща се с неговото изучаване.
Източник за формата на обичайното право в Рим и неговите правни институти са запазилите се разрешения по съдебни дела. Първите дошли до нас източници за писаното право в Рим са законите на Римските цезари. Едни от най-значимите от тях са Законите за дванадесетте таблици (), създадени около 450 пр.н.е.. Плебейският трибун Терентилий Арса, предложил законът да бъде писан, така че да се предотврати произволното му прилагане. |
190879 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190879 | Никита | „Никита“ () е френско-италиански филм от 1990 г. на френския кинорежисьор Люк Бесон. Филмът е носител на награда „Сезар“ през 1991 г. Главната роля на Никита се изпълнява от френската киноактриса Ан Парийо. В ролята на Боб участва френският киноартист Чеки Карио.
Никита е тийнейджърка-наркоманка с криминални наклонности. Заедно с приятели се опитват да ограбят аптеката на родителите на бивш неин поклонник. Грабежът прераства в престрелка с полицията, в която нейните приятели са убити, а тя е арестувана и обвинена в убийството на полицай. Съдът я осъжда на 30 години затвор. В затвора от инжекция тя губи съзнание. Идва на себе си в непозната стая... |
190884 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190884 | Писанки (полски) | Полските писанки са традиционни нашарени великденски яйца, които се разделят на няколко основни разновидности: |
190891 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190891 | Пони кар | Пони кар (; буквално "кола пони" - игра на думи с името на модела на Форд Мустанг) е клас (предимно) американски автомобили, вдъхновен от модела Форд Мустанг.
Критерии.
В този клас влизат автомобили, които отговарят на следните критерии:
Примери за автомобили от този клас:
История.
Предисторията.
Терминът "пони кар" произлиза от Форд Мустанг, първият модел от този клас автомобили и по този начин и терминът, и автомобилът имат сходна история, водеща началото си от края на 50-те години. По това време (1955-1957) Форд произвежда двуместния модел Тъндърбърд. От втората му генерация нататък той вече е четириместен, по-голям и по-луксозен. Новият модел е успешен откъм продажби, но от друга страна собствениците на автокъщи и самите купувачи скърбят за загубата на двуместния Тъндърбърд, който е по-непретенциозен и по-евтин от наследника си и привлича множество купувачи в автокъщите. Това кара Форд в продължение на няколко години на обмисля модел, подобен на първите Тъндърбърдове.
Допълнителен тласък идва от страна на Шевролет, чиито модел Корвеър Монца се радва на успех в началото на 60-те години. Оригиналният Корвеър е от компактния клас, но спортната модификация Монца с единични седалки отпред и скоростен лост на пода, а не на кормилото, се продава по-успешно. Именно от Корвеър Монца започва модата на по-спортните автомобили от всякакъв клас с единични предни седалки. Форд пуска на пазара спортни версии на Форд Фалкън - "Фючъра" и "Фючъра Спринт", Крайслер отговаря с версиите "Сигнит" на Плимут Вълайънт и "GT" на Додж Дарт, а Америкън Моторс (АМС) - с версиите "440-H" и "Роуг" на Америкън Рамблър. Други подобни автомобили са Стюдъбейкър Ларк Дайтона, Меркюри Комет S-22, Олдсмобил Кътлес F-85, Понтиак Темпист Льо Ман и Буик Спешъл Скайларк. Повечето от тези спортни версии се продават със същите икономични шестцилиндрови двигатели като нормалните модели, но някои се предлагат и с опционални V8 двигатели, четиристепенни механични скоростни кутии и др.
Началото.
Спортните версии се оказват доста успешни за производителите, но някои от директорите – най-вече Лий Якока, един от ръководните фактори във Форд - смятат, че спортните версии на по-обикновени автомобили само загатват потенциала на една нова пазарна ниша. По това време има наплив на млади купувачи с високи заплати, които предпочитат автомобили с по-младежки имидж отколкото този на стандартните седани. Якока преценява, че ако на пазара се появи спортна кола с невиждан дотогава дизайн и достъпна цена, тя би намерила множество купувачи. Така се ражда Форд Мустанг, които е пуснат в продажба на 17 април 1964 г. Предвижданията са през първата година да бъдат произведени 100.000 екземпляра, но още през първия ден са получени 22.000 поръчки - затова производството е увеличено и за една година са продадени 618.812 броя.
Въпреки незабавния успех на Форд Мустанг, мнозина (дори хора от Форд) се опасяват, че истерията по този автомобил бързо ще стихне и затова другите производители на автомобили изчакват с лансирането на пазара на свои модели. Първият конкурент на Мустанг е Плимут Баракуда. Първата генерация всъщност дебютира на пазара две седмици преди Форд Мустанг. Именно заради този факт някои смятат, че Плимут Баракуда е първият автомобил от клас "пони кар". Въпреки това има сериозни основания да се смята, че не първата, а едва втората и третата генерации Баракуда (1967-1969 и 1970-1974) се вписват в този клас. По това време Крайслер се намира във финансови затруднения и не може да отдели средства за нова разработка, затова първата генерация Баракуда е просто евтин начин да се доразвие спортния потенциал на Плимут Вълайънт - между двата модела има доста прилики - не само на външен вид, но и в еднаквите части, използвани и в двата модела. Наблегнато е повече на комфорта, отколкото на спортния имидж. Реакциите към колата са смесени и това обяснява сравнително ниските ѝ продажби, особено в сравнение с Форд Мустанг. Втората генерация обаче е с изцяло променен външен вид. Рамблър Тарпон е автомобил, който влиза в категорията "пони кар", но никога не е пуснат в серийно производство. Прототипът е представен през 1963 г. и също като Плимут Баракуда хронологично изпреварва Форд Мустанг. Въпреки добрите отзиви, от АМС преценяват, че шестцилиндровият двигател с който разполагат няма да задоволи изискванията на купувачите и продължават работата по нов V8 двигател вместо да се заемат със серийно производство на Тарпон. Затова Форд Мустанг се счита за първата истинска кола от клас "пони кар". Някои шеговито отбелязват, че ако Плимут Баракуда се беше радвал на по-голям успех и Рамбъл Тарпон беше влязъл в серийно производство, терминът за този вид автомобили щял да бъде "фиш кар" ("fish car", буквално "кола риба" - игра на думи с "barracuda" и "tarpon" - съответно морска щука и риба от рода на херингите).
Конкурентите.
Първоначално Дженеръл Мотърс смятат, че моделът Шевролет Корвеър, който през 1965 г. е освежен с изцяло нов дизайн на каросерията и ново окачване, ще бъде успешна конкуренция на Форд Мустанг, но след като се разбира, че моделът Корвеър като цяло няма бляскаво бъдеще, на пазара е пуснат Шевролет Корвет. Това става през 1967 г., когато излиза втората генерация Мустанг. Същата година към тези модели се присъединяват Понтиак Файърбърд и Меркюри Кугар, през 1968 г. се появява АМС Джавелин, а последен в този сегмент излиза Додж с модела Чалънджър (1970), уголемена версия на Плимут Баракуда.
В края на 60-те години тези модели носят големи печелби на производителите. Това обаче не е единственият плюс от въвеждането на този клас автомобили – от голямо значение е и, че те успяват спечелят (особено младите) купувачите за съответната марка автомобили. През 1970 г. списание Car and Driver публикува изследване, според което малко от притежателите на пони кар купуват втора от същия клас, но за сметка на това следващата кола на около 50% от тях е от същата марка.
По принцип в категорията "пони кар" влизат предимно американски автомобили, но през 1969 г. Форд създава много успешен европейски еквивалент – Форд Капри. Имиджът на този модел се доближава до този на Форд Мустанг. В САЩ той е известен като Меркюри Капри и се продава до 1978 г., когато Форд спира да импортира европейския Капри и започва да продава нов Меркюри Капри, който всъщност е близнак на Форд Мустанг, но никога не успява да стигне неговата популярност. През 1970 г. в производство е пуснат моделът Тойота Селика. Тази кола много прилича на Форд Мустанг (дори често е наричана "Японски Мустанг" или "Мустанг Селика") и е предназначена за същите купувачи – затова някои я смятат за първия японски автомобил от клас "пони кар".
Упадъкът.
Продажбите на коли от клас "пони кар" вървят добре и достигат своя връх през 1967 г., когато държат 13% от целия пазар, но през 1969 г. продажбите падат до 9%. През 1970 г. купувачите започват да се ориентират към американски или вносни коли от компактния клас или към луксозни мозели от по-висок клас. Причините за това са обясними: с всяка следваща генерация колите от клас "пони кар" стават по-големи, по-тежки, по-луксозни и по-скъпи. Така например Форд Мустанг от 1973 г. например е с 216 мм по-дълъг, 150 мм по-широк и 272 кг по-тежък от първия модел от 1964 г. Додж Чалънджър е само малко по-малък и по-лек от моделите от среден клас на Додж. По-големите размери и следователно допълнителният товар задъхват стандартните шест- и осемцилиндрови двигатели, а нововъведените по-мощни двигатели надвишават възможностите на окачването, спирачките и гумите на пони колите. Първата нефтена криза през 1973 г. също допринася за излизането на този вид коли от мода. След 1974 г. спира производството на Додж Чалънджър, Плимут Баракуда и АМС Джавелин. Същата съдба е напът да сполети и Шевролет Камаро и Понтиак Файърбърд, но те са спасени в последния момент. Меркюри Кугар се превръща в луксозен близнак на Форд Тъндърбърд, предназначен за по-богатите купувачи, а Форд Мустанг става луксозен модел от компактния клас на базата на Форд Пинто.
Краткотрайно възкръсване.
В края на 70-те и началото на 80-те години пони колите на Дженерал Моторс отново стават популярни. Това донякъде се дължи на филми и сериали като Smokey and the Bandit, Найт Райдър и The Rockford Files, в които основна роля играят Понтиак ТрансАм и Понтиак Файърбърд. Тази популярност се оказва решаваща за това Файрбърд и Шевролет Камаро да не бъдат спрени от производство. През 1979 г. Форд Мустанг отново получава по-спортен дизайн. Това кара Меркюри да се върне в семента на пони колите със споменатия вече Меркюри Капри. Крайслер отново има финансови проблеми и не възкресява своите пони модели, въпреки че лансира няколко модела с предно задвижване, в които се долавя духът на пони колите. В продължение на две години АМС произвежда мощния модел Спирит АМХ, който наподобява хечбек версията на Форд Мустанг. Продажбите на Форд Мустанг остават високи, но въпреки това Форд обмисля да замени този модел с друг с предно задвижване. В крайна сметка вместо смяната започва паралелното производство на Форд Проуб.
Последните години.
В края на 90-те години популярността на пикапите и всъдеходите нараства и все повече хора започват да се насочват към тях вместо към пони моделите. Това води до спирането от производство на Шевролет Камаро и Понтиак Файърбърд през 2002 г. В производство остава единствено оригиналната пони кола Форд Мустанг. През 2005 г. той навлиза в петата си генерация, която оптически наподобява оригинала. Това определено се харесва на купувачите и Крайслер и Дженеръл Моторс взимат решение да възродят Додж Чалънджър и Шевролет Камаро. Прототипите им получават добри отзиви, а серийното производство е запланувано съответно за 2008 и 2009 г.
В днешни дни класическите модели от периода 1964-1974 отново са обект на интерес, особено от страна на колекционерите. |
190899 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190899 | Бомбардировки на Токио | Бомбардирането на Токио е извършено от американските военновъздушни сили по време на Тихоокеанската война, част от Втората световна война, и е най-разрушителната бомбардировка на град в историята.
Нападение на Дулитъл.
Първата бомбардировка над Токио е Рейдът на Дулитъл на 18 април 1942 г., когато шестнадесет В-25 излитат от самолетоносач, с цел да атакуват предварително плануваните си цели – Йокохама и Токио, и да кацнат в Китай. Бомбардирането не нанася щети на боеспособността на Япония, но е значителна показна победа на САЩ. Стартирали преждевременно, повечето от самолетите не достигат определените летища, като катастрофират (изключвайки самолет, който се приземява в СССР). Екипажите на 2 самолета са заловени от японците.
Нападения на В-29.
Ключовите вражески самолети по време на бомбардирането над Япония са В-29, които имат оперативен обхват от около 3250 морски мили (6019 км); около 90% от бомбите, хвърлени по главните японски острови, са пуснати от тези бомбардировачи. Първоначалните бомбардировки са осъществени от 20-а въздушна армия, извън територията на Китай, по време на „Операция Матерхорн“ под командването на Двадесета авиационна армия, но целта е допълнена през ноември 1942 г. от 21-во командване, базирано в Северните Мариански острови. В-29 от 20-а армия са прехвърлени към 21-во командване през пролетта на 1945 г., базирана в Гуам.
Първото нападение е извършено от ниско летящи В-29, транспортиращи запалителни бомби, които са хвърлени над Токио през нощта на 24 срещу 25 февруари 1945 г., когато 174 В-29 унищожават около 3 км² от града. След това, за да има повече разрушения из града, тактиката е променена – 279 В-29 бомбардират града през нощта на 9 срещу 10 март, като хвърлят 1700 тона бомби. Близо 41 км² от града са унищожени и около 100 000 души умират по време на пожара, повече от убитите от бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. След бомбардирането американските военни обявяват, че умрелите са около 80 000, а ранените – 41 000 души. Около 1 млн. души губят домовете си. Токийският департамент на бедствията обявява, че загиналите са около 97 000, а ранените – 125 000 души.
Последици.
Тежката индустрия в Токио не е много засегната, но бомбите унищожават голяма част от леката промишленост в града. Бомбардировките убиват или оставят без дом много работещи във военната индустрия. Над 50% от производството в Токио е концентрирано в жилищни и търговски квартали. Бомбардировките унищожават голяма част от стария град на Токио (51%), където постройките са изградени предимно от дърво, заради големите пожари, причинени от запалителните бомби.
Императорският дворец е заобиколен от зони, унищожени от бомбардировките. Най-големи поражения понася сградата на Генералния щаб.
След ядрената бомбардировка на Хирошима и Нагасаки няколко месеца по-късно император Хирохито обявява капитулацията на Япония.
След края на войната Токио получава дял от националния бюджет за следвоенна реконструкция. |
190903 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190903 | Марчища | Ма̀рчища (произношение в местния говор Марчишча, , "Като Периволи", катаревуса: "Κάτω Περιβόλιον", "Като Периволион", до 1926 година "Μάρτσιστα", "Марциста") е бивше село в Егейска Македония, Гърция, на територията на дем Хрупища, област Западна Македония.
География.
Селото се намира на 22 километра югозападно демовия център Хрупища (Аргос Орестико), в планината Одре (Одрия). На един километър на север е село Мангила (Ано Периволи), а на два на запад - Осничани (Кастанофито). Селото е на едноименната река Марчища (Жулища, Тулище, Жадна река, на гръцки "Рема Македономахон"), десен приток на Галешово.
История.
Етимология.
Според академик Иван Дуриданов етимологията на името е първоначалнен патроним на -"ишчи" < -"itji" от личното име "Марко" и съответства на сръбския и хърватски топоним Marčići. Поради отсъствието на метатеза на -"ар" в -"ра" в името "Марко", "Марчища" не може да се смята за старо име.
В Османската империя.
В края на ΧΙΧ век Марчища е малко село в Костурска каза на Османската империя. От разрушената църква „Свети Николай“ са запазени ценни икони.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Марчища, Анаселишка каза, има 350 жители българи.
В началото на XX век цялото население на Марчища е под върховенството на Вселенската патриаршия. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Марчища има 50 жители гърци. Според Христо Силянов селото е българско и в 1906 година пострадва от гръцки андартски нападения. Според Георги Константинов Бистрицки Марчища преди Балканската война има 15 български къщи.
На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Марчища" е обозначено като българско селище.
В Гърция.
През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. В 1926 година селото е прекръстено на Като Периволион. След Ньойския договор в 1919 година 16 души от Марчища емигрират в България по официален път.
Марчища и Мангила имат общо училище. Селяните ходят на гурбет.
Марчища пострадва силно по време на Гражданската война (1946 - 1949) и малкото останали семейства се местят в Мангила. |
190907 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190907 | Мангила | Мaнгѝла или Монгѝла или понякога книжовно Могѝла (, "Ано Периволи", катаревуса: "Άνω Περιβόλιον", "Ано Периволион", до 1926 година "Μαγγέλα", "Мангела") е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония.
География.
Селото се намира на 15 километра югозападно от град Костур (Кастория) и на 8 километра югозападно от демовия Хрупища (Аргос Орестико), на десния бряг на река Галешово в полите на планината Одре (Одрия).
История.
В Османската империя.
В края на XIX век Мангила е чисто българско село. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Мангила има 250 жители българи.
При потушаването на Илинденското въстание през лятото на 1903 година селото е изгорено от турците и около 20 селяни са убити.
След въстанието в началото на 1904 година цялото село минава под върховенството на Българската екзархия. Същата година турските власти не допускат учителия Сидер Стерьов от Галища да отвори българско училище в селото. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Могила" има 96 българи екзархисти. Според Георги Константинов Бистрицки "Могила" преди Балканската война има 20 български къщи.
През февруари 1905 година селото е нападнато от гръцка андартска чета, която обгражда църквата по време на богослужението, убива свещеника Тома Василев заедно с две деца, един овчар и ранява Ташовица Гандова. Избиването на селяните е прекъснато от появилата се районна чета на ВМОРО, начело с Киряк Шкуртов и селската милиция, които отблъскват андартите от селото в гората Грижник към Либешево, като раняват шестима от тях.
Според Георгиос Панайотидис, учител в Цотилската гимназия в 1910 година в "Монгила" ("Μογγίλα") има 20 семейства „българогласни“, които от 3 схизматични, като гърците поддържат училище и църква.
На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Могила" е обозначено като българско селище.
В Гърция.
В 1912 година по време на Балканската война в Мангила влизат гръцки части и след Междусъюзническата война на следната 1913 година селото попада в Гърция.
В междувоенния период има изселване към България и отвъд океана. От 1914 до 1919 година 7 жители на Мангила, а след 1919 още 5 емигрират в България по официален път. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Могила" има 20 къщи славяни християни.
В 1926 година селото е прекръстено на Ано Периволи. Селяните ходят на гурбет и работят като мелничари.
Селото пострадва силно по време на Гражданската война (1946 - 1949) - няколко селяни загиват, а 7 семейства и 20 отделни човека емигрират в източноевропейските страни. |
190909 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190909 | Виктор Генев | Виктор Генев (роден на 27 октомври 1988 г. в София) е български футболист, защитник.
Кариера.
Генев е юноша на Левски (София). Дебютира в мъжкия футбол с екипа на Левски на 19 март 2008 г. срещу Локомотив (Пловдив) в мач за първенствотo. |
190910 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190910 | Александър Киров | Александър Кирилов Киров е български футболист, нападател, който играе за Локомотив (Горна Оряховица). Роден е на 25 октомври 1990 г. в София. Висок е 181 см. и тежи 71 кг.
Кариера.
Юноша на Левски (София). Дебютира в мъжкия футбол с екипа на Левски (София) на 22 септември 2007 година срещу Черно море (Варна) в мач за първенство на А футболна група. |
190914 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190914 | Скумско | Скумско, още Сконско, Скъмско или Кунско (, "Врахос", до 1926 "Σκούμτσικον", "Скумцикон"), е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония.
География.
Селото се намира на 25 километра югозападно от демовия център Хрупища (Аргос Орестико), на 1080 m надморска височина в северните поли на планината Одре (Одрия). Край селото е изкуственото Скумско езеро.
История.
В Османската империя.
В църквата „Успение Богородично“ в селото са запазени византийски икони.
В края на XIX век Скумско е населявано от гърци качауни село в Костурска каза на Османската империя.
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година "Скъмско" е чисто българско село в Костурската каза на Корчанския санджак с 13 къщи.
Гръцки статистики от 1905 година показват "Скумбцико" като село с 200 жители гърци.
През май 1905 година гръцка чета залавя в Скумско 43 българи гурбетчии, между които и 8 жупанци, пътуващи към Гърция, и ги избива, като оцеляват само Зисо Потев (Шонтев) и Томо Ч. Чачов от Жупанища и Станко от Габреш.
Според Георги Константинов Бистрицки "Скъмско" преди Балканската война има 25 гръцки къщи, а според Георги Христов и 1 куцовлашка.
На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година "Скомско" е обозначено като гръцко селище.
В Гърция.
През Балканската война селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. В 1926 година селото е прекръстено на Врахос. Традиционно жителите на селото ходят на гурбет.
Населението намалява заради Гражданската война и засилената емиграция отвъд океана след нея.
В старата училищна сграда функционира етнографски музей. |
190917 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190917 | М-2001 | „М-2001“ е основен боен танк на Сърбия, произвеждан от СДПР Югоимпорт.
Той е модернизиран вариант на танка „М-84“. За пръв път е представен през 2004 г. Оръдието М84А1 е заменено от подобно, но подобрено с по-добри характеристики. М-2001 може да изстрелва противотанкови управляеми ракети с лазерно насочване.
М-2001 е оборудван с реактивна броня. Освен бронята М-2001 е оборудван и с модерна електрооптична система за защита от жично и лазерно насочвани противотанкови ракети. Противовъздушната картечница 12.7 mm М87 може да унищожи самолет.
Модернизация.
Танковете М-84 трябва да бъдат модернизирани до стандартите на М-2001. 212 М-84 трябва да бъдат напълно модернизирани в следващите три години.
История на М-2001.
Модернизиран от базата на М-84, М-2001 не е само леко изменение за да се подобрят характеристиките на танка. Много от подобренията са подобни на характеристиките на неговия „близнак“ Т-90 с леки промени в бронята и маневреността (Т-90 има по-добра броня докато М-2001 е по-бърз и по-маневрен).
Като се изключат разликите във външния вид на танка с М-84 има и различия във вътрешната конструкция и оборудването. |
190919 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190919 | Курт Хансен | Курт Хансен е датски шахматист, гросмайстор от 1985 г. Той е вторият по сила шахматист в Дания след сънародника си Петер Нилсен. Появява се на международната сцена през 1980 г., когато заема 4-то място на световното първенство за юноши до 16 години, състояло се в Хавър, Франция. През 1984 г. става световен шампион за юноши до 20 години. През 1985 г. става едва втория гросмайстор на ФИДЕ в историята на датския шахмат след Бент Ларсен. През 1988 г. между двамата се провежда мач в Оденсе, спечелен от Ларсен с 3,5:2,5. Шампион е на Дания общо шест пъти, през годините 1983, 1984, 1985, 1994, 1998 и 2000 г.
Извън родината си се състезава в Германия, където е представител на шахматния клуб „SG Porz“.
Участия на шахматни олимпиади.
Участва на пет шахматни олимпиади. Изиграва 62 партии, печелейки 20 и завършвайки реми в 37. Средната му успеваемост е 62,1 процента. По време на участията си постига ремита срещу съперници като Любомир Любоевич, Иван Соколов, Кирил Георгиев (1988). Последната му загуба на шахматна олимпиада е от Веселин Топалов през 2000 г. в Истанбул.
Участия на европейски отборни първенства.
При участието си на европейското отборно първенство изиграва седем партии, постигайки пет ремита и две загуби. Средната му успеваемост е едва 35,7 процента. Загубените му партии са срещу унгареца Лев Полугаевски и югославянина Светозар Глигорич. В 5-ия кръг постига реми с българина Венцислав Инкьов. |
190922 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=190922 | Сервомотор | Сервомотор () е вид електродвигател, предназначен за привеждане в движение на устройства за управление. Предоставя прецизен контрол по линейни и ъглови позиции, скорости и ускорение. Обикновено сервомоторите са с малки габарити и мощност. Важни характеристики на сервомотора са също масата, динамиката на двигателя, равномерността на движение и ефективността.
Сервомоторите се използват широко в промишлеността, например в металургията, в автомобилостроенето, робототехниката, металообработващите машини, космическата и авиационна промишлености т.н.
Думата „серво“ произлиза от латинското "servus", което се превежда като „слуга, помощник“. В този смисъл серводвигателят е изпълнителен механизъм. В миналото те са били спомагателни задвижвания с малка мощност. Класовете електродвигатели, разработвани за вграждане, които могат да се използват със сервоусилвател или инвертор, са така конструирани, че да са с универсално приложение.
За серводвигатели се използват както променливотокови, така и постояннотокови електродвигатели, но задължително с датчици за скорост и положение на ротора спрямо статора. Това е главната отличителна черта спрямо другите двигатели. Освен контрола за положение характерното за серводвигателите е минималното време за стартиране до достигане на зададени обороти, както и минималното време за спиране. Това означава мигновено достигане на електрически зададените от електронното управление обороти, както и прекратяване на действието. Само за пример, представа за това прецизно изпълнение на зададеното движение може да се посочи комплекта "серводвигател" – "съчмено-винтова двойка" в металорежещите машини с цифрово програмно управление, които могат да осъществят точност на преместване при рязането до 1μm. |