id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
197359 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197359 | ДДТ (група) | „ДДТ“ или DDT е рок група, основана в град Уфа, Русия през 1980 г.
През по-голямата част от съществуването си групата е в Санкт Петербург, като през 1980-те години е в Ленинградския рок клуб.
Основател, лидер и единствен постоянен участник на групата е поетът, композитор, вокалист, актьор, художник и продуцент Юрий Шевчук. |
197361 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197361 | Транспорт в Япония | Транспортът в Япония е много добре развит, спрямо другите държави от Азия и целия свят. Страната е известна със своя междуградски транспорт - високоскоростните влакове Шинкансен, скоростта на които достига до 300 км/ч. Този вид транспорт е предпочитан, защото е бърз, екологично чист и не попада в задръствания – един от основните проблеми на по-развитите държави. За една година на влаковете Шинкансен е засечено една секунда закъснение, което станало поради повреда в инсталацията. В Япония дори има хора, които работят това – да будят пътниците във влака, точно защото влаковете там са най-предпочитания превоз.
Летищата в Япония са 176 на брой (2007). 145 от тях са с асфалтирани писти, а 31 – са неасфалтирани.
Общата дължина на жп линиите достига 23 474 км, а на пътищата – 1193 милиона км, като 942 000 км са асфалтирани, а неасфалтирани са 251 000 км (2005). |
197377 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197377 | Калин Николов (композитор) | Калин Николаев Николов е български композитор.
Биография.
Роден е в София през 1982 година. Работи в областите на театъра и киното.
Реализирани проекти.
"2024"
"2023"
"2022"
"2021"
"2020"
2019 |
197381 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197381 | Контактна леща | Контактните лещи са оптични лещи, поставяни директно в окото за корекция на зрителните смущения, предизвикани от отклонения като (далекогледство, късогледство, пресбиопия, астигматизъм, в т.ч. кератоконус). Контактните лещи се ползват и с козметични цели – за подчертаване или промяна на цвета на очите (цветни контактни лещи), за защита на очите от лъчения, за улесняване на зарастването на роговични рани и др.
Контактните лещи са забележителна алтернатива за очите. Те позволяват да се избегнат такива известни проблеми на носещите очила хора, като например: ограничено полезрение, оптически измами, запотяване на стъклата, отказване от определени видове спорт.
Контактната леща се поставя в окото и плува върху слъзния филм, като се придържа от собствената си форма и клепачите. Лещите имат много предимства пред очилата: те са невидими, понасят се лесно, не се замъгляват при промяна на температурата, не ограничават зрителното поле, дават по-добра корекция на зрението от очилата. Лещите обаче изискват много повече грижи и средства. Неправилното им съхранение и употреба ги правят опасни за очите и могат да доведат до сериозно увреждане на роговицата.
Според материала на лещата са познати два вида контактни лещи – меки и твърди.
Меки контактни лещи.
Имат следните предимства: лесна поносимост, бързо свикване с тях, лесно обслужване. Недостатъците на тези лещи са също няколко: повишен риск от гъбични инфекции, налага се по-честа подмяна на лещите.
Меките контактни лещи се разделят на няколко вида:
Според режима на носене.
Проблемите, свързани с носенето на контактни лещи са основно два: дискомфорт и риск от инфекции. Върху лещата е възможно да се натрупат депозити от протеини, които освен че затрудняват зрението, могат да станат причина за увреждане на роговицата. Това може да се избегне с предпочитането на лещи за по-кратка употреба. Режимът на носене на контактните лещи е годишен, 3-месечен, 1-месечен, 2-седмичен и ежедневен. Това означава, че след изтичане на съответния срок, лещите трябва да бъдат заменени с нови. Безспорно, най-удобен във всяко отношение е ежедневния режим на смяна – всяка сутрин се отваря нов чифт лещи, който вечерта се изхвърля. На практика риск от натрупване на депозити или инфекции е сведен до минимум. Не се налага и ползването на разтвори за съхранение.
Твърди контактни лещи.
Имат предимствата, че са с по-дълъг живот, дават добра корекция на зрението – с ясен, бистър образ и с добре отстранен астигматизъм. Неудобствата, които могат да предизвикат обаче не са малко: ограничена продължителност на носене – до 14 – 16 часа, лесно изпадане от окото при по-рязко мигване с клепачи или при рязко движение на окото в орбитата му, трудна поносимост – понякога предизвикват дразнене и различни други оплаквания от пациента.
Твърдите контактни лещи се подразделят на следните видове:
Съществуват и други по-специални видове контактни лещи – Rose K лещи, хибридни лещи (с мека периферия и твърд център) и др.
Усложнения.
Контактните лещи като цяло са безопасни, стига да се ползват по правилен начин. Усложнения от носене на контактни лещи засягат груби 5% от потребителите им годишно. Факторите, водещи до увреждане на окото, варират, а неправилната употреба на контактни лещи може да засегне клепача, конюнктивата и най-вече цялата структура на роговицата.. Лошата грижа за лещите може да доведе до инфекция от различни микроорганизми като бактерии, гъбички и "Acanthamoeba"
Много усложнения възникват, когато лещите не се носят по предписание (неправилен график на носене или замяна). Спането с лещи, които не са проектирани или одобрени за продължителна употреба, е често срещата причина за усложнения. Много хора носят лещите си прекалено дълго, преди да ги сменят – например носят лещи, предназначени за носене 1, 14 или 30 дни, в продължение на месеци или дори години. Докато това спестява от разходите по лещи, това води до риск от трайно увреждане на очите, а понякога дори и до загуба на зрението.
Един от главните фактори, водещ до усложнения, е, че контактните лещи представляват кислородна бариера. Роговицата се нуждае от постоянно доставяне на кислород, за да е напълно прозрачна и да функционира както трябва. Обикновено тя си набавя кислород от околния въздух в будно състояние или от кръвоносните съдове в задната част на клепача в състояние на сън. Най-значителните рискове, свързани с продължителния нисък достъп на кислород до роговицата, включват неоваскуларизация на роговицата, повишена епителна проницаемост, микрокисти, оток на роговицата, сухота на окото и потенциално увеличаване на миопията. Именно затова голяма част от изследванията по последните меки и твърди контактни лещи се фокусират върху подобряването на преноса на кислорода през лещата.
Неправилното боравене с лещите също може да предизвика проблеми. Абразията на роговицата може да увеличи шансовете за инфекция. Рискът се повишава допълнително с неправилното почистване и дезинфекция на лещите.
Дългосрочното носене на контактни лещи (над пет години) може да намали общата дебелина на роговицата и да увеличи кривината на роговицата, както и неравността на повърхността. |
197382 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197382 | Далекогледство | Далекогледство ("Хиперметропия, Hypermetropia") е намалена зрителна острота поради по-малка дължина на очната ябълка или по-малка пречупваща сила на очната леща. Далекогледството се изразява в нарушена способност да се виждат ясно близки обекти. При далекогледство главният фокус F на окото остава зад ретината. Образът се получава зад ретината и ако нарушението е слабо, то се компенсира чрез акомодация. С напредване на възрастта, акомодацията отслабва, получава се възрастово далекогледство (пресбиопия). Далекогледството при децата обикновено е вродена аномалия на пречупващата сила на окото и влияе на зрителната острота при гледане надалеч и в много по-голяма степен при гледане наблизо. При установена диагноза от лекар офталмолог за хиперметропия се определят очила за постоянно носене или контактни лещи. Далекогледството се коригира с изпъкнали (конвексни) сферични лещи.
Разширяване на зениците.
В млада възраст и при невисока степен на далекогледство хората виждат добре както надалеч, така и наблизо благодарение на акомодацията на окото. Смята се, че поради тази особеност до 60% от далекогледствата остават скрити. Тази компенсация обаче съвсем не е неизчерпаема и може да доведе до хронична очна умора. Поради това по време на очен преглед при млад човек с оплаквания винаги се разширяват зениците на очите, за да се потърси скрито далекогледство.
Есхимерен лазер и далекогледство.
Есхимерният лазер замества напълно очилата за постоянно носене, но при млади хора със скрито далекогледство се оперира само когато пълният диоптър е изведен на повърхността. Поради това младите хиперметропи се подготвят за операция с носене на по-силни очила за известен период от време.
Патологично далекогледство.
Всички новородени се раждат с далекогледство, като с годините този диоптър намалява или изчезва. В случаите, в които това не се случва или има разлика между двете очи, може да се развие състоянието „мързеливо око“ или кривогледство.
При много висока степен на далекогледство окото е малко (микрофталм), с малка роговица и е разположено дълбоко в орбитата. Такива очи са предразположени към глаукома.
За разлика от късогледството далекогледството не прогресира. Отслабването на зрението, което се наблюдава с напредване на възрастта (пресбиопия), се дължи на отслабване на акомодационната способност. Стъклата, които се предписват за далекогледство, са „плюс“ (събирателни). Те коригират намалената или липсваща пречупвателна сила на окото. |
197383 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197383 | Пресбиопия | Пресбиопията (от гръцки "πρέσβυς", "„старец“"), още известна като старческо далекогледство, е състояние на очите, което обикновено започва да се развива след 40-годишна възраст и прогресира до 60-годишна възраст. В началния етап от развитието на пресбиопията измененията водят до намаляване на зрителната острота при гледане наблизо (при работа на разстояние 35 — 50 см). При по-нататъшно развитие на пресбиопията тези изменения могат да намалят и зрителната острота при гледане надалеч, като това по-често се дължи на излизащо на повърхността скрито далекогледство. В зависимост от нивото на развитие на пресбиопията се определят очила за близко, за работа на средни разстояния (70 см — 1,5 м) и за далеч. В този възрастов период е необходимо всеки човек да си проверява зрението при лекар-офталмолог и да си коригира своевременно очилата на всеки 1 – 1,5 години.
Този процес се дължи на изменения в структурата, еластичността и пречупващата способност на естествената леща на окото — тя става по-дебела и с по-изпъкнали повърхности, но въпреки това губи пречупващата си сила (т. нар. парадокс на лещата). Причината е в намаляването на показателя на пречупване на прозрачните ѝ тъкани (кристалина) с времето, често съпроводено с помътняване (катаракта).
Пресбиопията не е болест и не трябва да се разглежда като стареене на очите. Това е нормален процес и най-малкият проблем в офталмологичната практика. |
197387 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197387 | Акомодация | Акомодацията е неволева функция на зрителния анализатор. В млада възраст и при невисока степен на далекогледство хората виждат добре както надалеч, така и наблизо благодарение на акомодацията на окото. С напредване на възрастта акомодацията отслабва и все по-малко може да компенсира далекогледството, което става явно. Когато при работа отблизо акомодацията е недостатъчна, се появява бърза умора на очите, главоболие и замъгляване на зрението (пресбиопия).
Ако не се развият други заболявания, с напредването на възрастта способността ни да гледаме отблизо (без очила) се променя по следния начин: На 10-годишна възраст човек може да акомодира на 7 – 8 см близо; на 20 г. – на около 10 см; на 30 г. – на около 25 см; на 45 г. – на около 50 см до 1 метър; на 70 г. – често нищо по-близо от безкрайност. |
197390 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197390 | Играта на Ендър | „Играта на Ендър“ () е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.
Сюжет.
Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.
Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята. |
197393 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197393 | Зрителна острота | Зрителната острота е основна количествена характеристика на зрението. Изследването на зрителната острота има фундаментално значение за добрата клинична практика на съвременните лекари офталмолози.
Зрителната острота на човека се определя с помощта на зрителни таблици, като така се оценява количествено централното зрение в процент или десетична дроб. Периферното зрение (обемът на зрителното поле) се оценява с периметрия. |
197394 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197394 | КОНМЕБОЛ | КОНМЕБОЛ, съкращение от Конфедерасион Судамерикана де Футбол (, "CSF" Confederación Sudamericana de Fútbol, на португалски Confederação Sul-Americana de Futebol) е административният и ръководен орган на южноамериканския футбол. Основан е на 9 юли 1916 от уругваеца Ектор Ривадавиа Гомес. Настоящ президент от 1986 г. е парагваецът Николас Леос. Седалището на организацията е в Луке, Парагвай. В КОНМЕБОЛ членуват всички южноамерикански държави с изключение на Гвиана, Суринам и Френска Гвиана, които поради исторически, култулни и главно спортни причини са членки на КОНКАКАФ. Официални и равнопоставени езици са испанският и португалският.
Членки на КОНМЕБОЛ.
В КОНМЕБОЛ членуват 10 национални футболни федерации.
Турнири, организирани от КОНМЕБОЛ.
КОНМЕБОЛ организира следните турнири.
Участия на световни първенства.
Членовете на КОНМЕБОЛ имат общо девет спечелени световни титли на всички четири континента, на които са провеждани световни първенства. Толкова имат и членовете на УЕФА, но всичките са спечелени в Европа.
Участия на Копа Америка.
Рекордьор по титли на Копа Америка е Уругвай с 15 титли. Уругвай има най-много участия – 41 от 43 турнира.
Участия на Междуконтиненталната купа и Световното клубно първенство.
В споровете за Междуконтиненталната купа отборите от КОНМЕБОЛ имат лек превес над тези от УЕФА – 22 срещу 21 титли. В наслесника на тази купа – Световното клубно първенство, отборите от КОНМЕБОЛ имат три титли срещу една за представителите на УЕФА. |
197398 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197398 | Голчув Йеников | Голчув Йеников (; ) е град в окръг Хавличкув Брод на Височинския край, Чехия. Разположен е на 25 km северозападно от административния център на окръга. През 2017 г. насеението му е 2639 жители. През града текат потоците Ваханка и Вировка, леви притоци на река Хостачовка.
История.
Първото писмено споменаване е на хроникьора Ярлох от средата на 12 век. В периода 1461 – 1580 г. Йеников е владение на рода Славатови от Хлум и Кошумберк. През 1636 г. императора дава селището като дар на генерал Мартин Максимилиан Голц. През 1673 г. Йеников вече е собственост на Барбора Еузебия, графиня на Ждяр, повторно омъжена за граф Карл Леополд Карето Милезимо. |
197403 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197403 | Дикава | Дикава () е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 67 жители. |
197405 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197405 | За близък бой | Значката „За близък бой“ () е немска военна награда. Учредена е от Адолф Хитлер на 25 ноември 1942 г. С нея са награждавани войници взели участие в ожесточени близки или ръкопашни боеве. Голяма част от наградените са пехотинци, но наградата не е ограничена само до този тип войски.
Разновидности и критерии.
Тази награда учредена в три разновидности:
Общият брой дни може да бъде събран по време на бойната служба. Натрупаните дни се отбелязват в досието на войника до достигане на необходимия брой.
С учредяването на наградата е представена кредитна система:
По този начин щом наградата е учредена войниците, които са на служба от 1940 г. автоматично се квалифицират за бронзова значка. Получаването на наградата обикновено е оторизирано на ниво командир на полк или по-високо.
Хитлер счита значката за най-високото пехотно постижение и си запазва правото да носи златната разновидност. Бронзовата разновидност често е връчвана с Железен кръст 2-ра степен, ако той вече не е притежание на наградения. Когато е уместно сребърната разновидност е връчвана с Железен кръст 1-ва степен. Златната разновидност обикновено, но не винаги, е връчвана със златен Германски кръст. Произведени са едва около 600 награди от последния вид.
Дизайн.
Значката е с дължина 9,7 cm и височина 2,6 cm. В центъра се намира квадратен мотив ограден с дъбови листа. В горната му част е разположен орел с разперени криле, а под него свастика. Под тях се намират кръстосани байонет и граната. От двете страни на квадратния мотив излизат дъбови листа обсипани със слънчеви лъчи. В задната част е разположена и безопасната игла за прикрепяне към лявата част на униформата. Там е поставена и боядисана в черно плочка, чиято цел е да подчертае централния мотив. С напредването на войната плочката е премахната, а фона става част от значката. В задната част се намира и името на производителя.
Първоначално значките са изработвани от Томбак (сплав от мед и цинк), но по-късната и по-голяма част от произведените са изработени от нискокачествен цинк и бързо губят покритието си. Изработена е и специална версия от позлатен Томбак. При нея централната плочка е закрепена с нит, а над него на ръба на мотива има малка закрепваща кука. Тази версия няма надпис на производителя, но се предполага че са произвеждани от "C.E.Juncker" в Берлин. Предполага се, че тази специална версия е за лично наградени от Адолф Хитлер или Хайнрих Химлер по време на две специални церемонии в Улм през 1945 г. Освен тази версия наградените получават и по една стандартна версия. Кореспонденция с получилите я разкрива, че в поне един от случаите това не е така.
Бронзовите и сребърните разновидности обикновено се получават в малки книжни пакети или картонени кутии. Златната е връчвана в специална кутия с дъно покрито с черно кадифе и бял сатенена подплата на капака.
През 1957 г. наградата е въведена отново. Премахнати са единствено орела и свастиката от централния мотив. |
197406 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197406 | Долно Романовце | Долно Романовце е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 390 жители. |
197409 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197409 | Българи в Град Враня | По данни при преброяването през 2002 г. в тогавашната община Враня (преименувана на Град Враня през 2007 г.) броят на определените като етнически българи възлиза на 351 души, което представлява 0,4% от населението на общината.
Българи по населени места (2002): |
197410 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197410 | Мъжки национален отбор по волейбол на САЩ | Националният отбор по волейбол на САЩ представя страната на международни турнири и състезания. Тимът е участвал на 9 олимпийски игри и има 3 златни медала и един бронзов.
Отборът е световен шампион през 1986. |
197411 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197411 | Мъжки национален отбор по волейбол на Пуерто Рико | Националният отбор по волейбол на Пуерто Рико представя страната на международни турнири и състезания.
През 2007 г. отборът за пръв път участва в световно първенство по волейбол. |
197412 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197412 | Станое Станоевич | Станое Станоевич е първият сръбски енциклопедист.
Учен, историк, професор в Белградския университет. Редовен член на сръбската Кралска академия на науките. |
197415 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197415 | Периволи | Периволи може да се отнася за:
Вижте също: |
197416 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197416 | Драинци | Драинци () е село в Западните покрайнини, община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Има население от 53 жители (по преброяване от септември 2011 г.).
История.
В стари документи и османски регистри е записвано като: "Драинци" в 1451 г.; "Дираинча" в 1576 г.; "Драинци" в 1878 г.
В съкратен регистър на Пиротския кадилък от 1530 година "Драинче" е отбелязано като село с три домакинства. |
197418 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197418 | Дълги дел (община Сурдулица) | Дълги дел е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 25 жители. |
197419 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197419 | Името ми е Червен | „Името ми е Червен“ () е роман на Орхан Памук, издаден през 2000 година и преведен на български през 2004 година.
Сюжет.
Двама придворни миниатюристи са убити, докато работят по тайна поръчка за книга на султана. Дворът разпорежда разследване, което се превръща в изследване на корените на ислямската миниатюра и размишление за същността и формата на изкуството, както и за противоречивите му връзки с ислямския канон.
Най-красивата жена в града овдовява. Бъдещето ѝ е неясно заради сложните закони и обществени взаимоотношения, както и заради собствените ѝ съмнения и желания.
Исторически фон.
Действието се развива в Истанбул в края на XVI век. В света на традиционната декоративна ислямска миниатюра, служеща единствено за илюстриране на книги, нахлува влиянието на западноевропейското репрезентативно изкуство, в което картините се създават и ценят сами по себе си. Сред миниатюристите се оформят 2 лагера – на тези, които смятат, че е време да бъдат възприети нови похвати, и тези, които вярват, че това е в противоречие с ислямските канони.
Вторият лагер е подкрепен от фанатизирани проповедници, които се борят не само срещу новите форми на изкуство, но и срещу светските развлечения (кафенето) и неортодоксалните религиозни институции (суфизма).
Форма.
Романът е полифонична творба, изградена от изповедите на почти всички главни действащи лица, както и на животни, предмети и абстракции. |
197420 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197420 | Ивичест кит на Брюде | Брюдеевите китове ("Balaenoptera brydei") са слабо проучени и по-особени в много отношения ивичести китове. Имат по-малки размери (тегло до 25 тона) и се срещат в тропични, субтропични до умерени води, като предпочитат крайбрежията пред открито море. Като всички ивичести китове, те притежават цедилен апарат (балени) за прецеждане на планктон и малки ракообразни от водата, но се хранят основно с риба.
Тези ивичести китове са кръстени на норвежкия консул в Южна Африка Йохан Брюде (Johan Bryde), основоположник на първата китоловна база в Дърбан, Южна Африка (1908 г.). Често името му погрешно се чете като "Брайд", затова по-популярно е наименованието "Брайдови китове".
Брюдеевите китове приличат на Сейвала и стават известни на науката едва през 1878 г., когато е намерен екземпляр изхвърлен на брега на Бирма, наречен "Balaenoptera edeni". През 1913 г. са описани подобни китове от крайбрежието на Южна Африка под името "Balaenoptera brydei". До 1950 г. се счита, че става въпрос за един и същи вид, като остава научното наименование "Balaenoptera edeni" (първото предложено научно наименование на нов вид има приоритет), но популярното наименование остава "Ивичест кит на Брюде". От последните генетични изследвания обаче става ясно, че всъщност това са два отделни вида:
През ноември 2003 г. японски учени известяват откритието на нов вид кит: "Balaenoptera omurai", за който все още не се знае почти нищо, и някои учени смятат, че става въпрос за неизвестен подвид Брюдеев кит.
Брюдеевият кит е вписан в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN, като недостатъчно проучен. |
197421 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197421 | Дугойница | Дугойница е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 246 жители. |
197424 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197424 | Тимей (историк) | Тимей (старогр. "Timaios") – старогръцки философ питагореец, съвременник на Платон, живял V-IV век пр.н.е.
Друга информация спрямо него гласи, че е историк, роден в Тавроменион, Сицилия (дн. Таормина) (? – 250 г. пр.н.е.). Бил изгонен от града от тирана Агатокъл и отишъл в Атина. Той написал история на Сицилия до сблъсъка с римляните в Картаген, но тя била считана за необективна. Тимей първи изчислява годините спрямо Олимпиадите. |
197425 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197425 | Олимпиада (хронология) | Олимпиада (лат. "Olympias") се нарича период от 4 г. между 2 олимпийски игри в Древна Гърция.
Историкът Тимей въвежда основана на олимпиади система за летоброене, която е независима от календарите на различните градове-държави и бива възприета от следващите древногръцки историци. Така първата олимпиада продължава от 776 г. пр.н.е. до 772 пр.н.е.
Днес в терминологията на Международния олимпийски комитет, олимпиада се нарича период от 4 години, който започва на 1 януари през годината, когато трябва да се проведат летни олимпийски игри. Така първата съвременна олимпиада започва през 1896 година, а последната, 31-ва – през 2016 г. (Летни олимпийски игри 2016)
Извън МОК терминът се използва като синоним на „олимпийски игри“ и присъства в имената на други редовно провеждани международни състезания, които не включват физически спорт, като например Шахматната олимпиада, Международната олимпиада по математика и други. |
197427 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197427 | Загужане | Загужане е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 979 жители. |
197429 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197429 | Йелашница (община Сурдулица) | Йелашница е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 1056 жители. |
197431 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197431 | Калабовце | Калабовце е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 83 жители. |
197433 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197433 | Киевац (община Сурдулица) | Киевац е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 99 жители. |
197434 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197434 | Клисура (община Сурдулица) | Клисура или Трънска Клисура е село в Западните покрайнини, община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия.
История.
Село Трънска Клисура, преименувано впоследствие от сърбите на Клисура, е българско село, отделено от българската държава по силата на Ньойския договор от 1919 г.
Традиционен занаят на клисурци е дърводелството и строителството.
Население.
Според данните на Статистическата служба на Сърбия броят на населението на селото по години е както следва:
Етнически състав.
Според официалните данни от преброяването през 2002 година, етнически жителите на селото се разпределят както следва: |
197435 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197435 | Тимей | Тимей (Timaeus) може да се отнася за: |
197436 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197436 | Колуница | Колуница е село в Западните покрайнини, община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Има население от 1 жител (по преброяване от септември 2011 г.). |
197438 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197438 | Кострошевци | Кострошевци е село в Западните покрайнини, община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В стари документи селото е записвано като: "Kостуршовица" в 1451 г.; "Kострошовча" в 1576 г.; "Kострошовци" в 1878 г.
Иконостасът на храма „Свети Никола“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови.
През учебната 1996-1997 година в основното училище в селото се обучава един ученик. |
197439 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197439 | Кос (остров) | Кос () е гръцки остров в югоизточната част на Егейско море, в непосредствена близост до турския бряг на Мала Азия, в района на курорта Бодрум. Влиза в състава на групата острови Додеканези.
География.
Остров Кос се простира от югозапад на североизток на протежение около 40 km, ширина до 10 km и обща площ от 290 km. На североизток тесен (5,3 km) проток го отдела от турския полуостров Бодрум, а на югоизток широк 14 km проток от турския полеостров Решадие. На 11 km на север е разположен остров Калимнос, а между тях малките острови Псеримос и Плати. На юг от Кос са островитеЯли и Нисирос. Бреговата линия е слабо разчленена. Преобладават малките хълмисти равнини и плата, а на изток се издига нискат планина Диксос (845 m). Преобладава средиземноморската храстова растителност. Развива се субтропично земеделие. Главен град е Кос, разположен на североизточния бряг. Островът има златисти пясъчни плажове. През зимата може да се види фламинго. През лятото на северното му крайбрежие снасят яйца морските костенурки карета, а на южния бряг живеят средиземноморски тюлени. Островът е крупен туристически център.
Митове.
Както и много други острови от гръцките архипелази, Кос също се споменава в древногръцките митове. Един от тях е свързан с Херакъл.
Когато Херакъл се връщал след Троянската война, жената на Зевс, Хера, която го ненавиждала, създала страшна буря, искайки да потопи кораба му. За да не му се притече на помощ баща му Зевс, тя уговорила бога на съня Хипнос да го приспи. Бурята изтласкала кораба към остров Кос. Жителите на Кос решили, че това е пиратски кораб и започнали да мятат камъни по него, за да не му позволят да акостира на брега. През нощта Херакъл се добрал до острова, убил царя му и унищожил всичко, което могъл. След като Зевс се събудил и разбрал какво е направила Хера, я провесил между небето и земята, привързвайки към краката ѝ тежки наковални.
История.
Островът първоначално бил заселен от карийци. През XI век пр.н.е. островът е превзет от дорийците. Дорийците образуват заедно с Родос, Книдос и Халикарнас федерацията от шест града – Дорийски хексаполис. Островът на 2 пъти се освобождавал от персите.
Той е известен с голямото светилище на Асклепий и свързаната с него медицинска школа. Смята се, че на Кос е роден и лекарят Хипократ.
През Средновековието отначало попада под влияние на Венецианската република, а след това те го предават на Малтийския орден.
Османската империя управлява Кос в течение на 400 години, докато през 1912 г. островът не попада под влияние на Италия.
По време на Втората световна война, островът е окупиран от Германия до 1945 г.
След войната островът попада под протектората на Великобритания, която го предава през 1947 на Гърция.
В историята на острова има 4 силни земетресения: през 142, 469, 554 и 1933 г. |
197441 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197441 | Лескова бара | Лескова бара е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 104 жители. |
197442 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197442 | Масурица | Масурица е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 1223 жители. |
197444 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197444 | Мачкатица | Мачкатица е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 120 жители. |
197445 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197445 | Ново село (община Сурдулица) | Ново село е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 30 жители. |
197446 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197446 | Паля | Паля () е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Намира се в Западните покрайнини близо до границата с България. Разположено е в дълбока планинска долина на планината Кървав камик. На север граничи със землището на село Кострошевци, а на юг със землището на село Къшле в България.
Населението на селото е предимно от българи (според преброяването от 2002 г.). През 2011 г. има население от 5 жители.
Културни забележителности.
До селото в живописна местност е разположен най-старият манастир в Западните покрайнини, „Св. Богородица“, и много стара черква от ІХ-Х век – „Въведение Богородично“. В манастира е намерен надпис от 818 г. До началото на XX век в манастира било забранено да се черкуват жени и дори женски добитък не бил допускан в манастирския двор. Интересна подробност е, че до 1914 г. също и селските гробища били разделени на мъжки и женски, като жените били погребвани край селото, а мъжете - при манастира. Чак след 1914 г. гробищата били събрани на едно място.
Над манастира на левия бряг на Стара река има следи от градище, за което преданието твърди, че било свързано с манастира чрез подземен тунел. Манастирът не е изследван и не са проучени различните хипотези. |
197447 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197447 | Ръждавица | Ръждавица () е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 20 жители. |
197449 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197449 | Стайковце (община Сурдулица) | Стайковце е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 71 жители. |
197450 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197450 | Сувойница | Сувойница е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 774 жители.
История.
По време на българското управление в Поморавието в годините на Втората световна война, Милан Йорд. Мавров от Червен брег е български кмет на Сувойница от 29 август 1941 година до 29 юни 1942 година. След това кметове са Гаврил С. Динчев (30 октомври 1942 - 5 юли 1943) и отново Милан Йорд. Мавров от Червен брег (5 ноември 1943 - 8 май 1944). |
197451 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197451 | Сухи дол | Сухи дол е село в Западните покрайнини, община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 56 жители.
История.
Името на селото се е запазило непроменено в продължение на столетия. В стари турски документи то фигурира с това име още от XVI век. ("Суходол" в 1576 г.) Със същото име е отбелязано и в руска военна карта от 1878 г. ("Сухи Долъ") |
197452 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197452 | Топли До | Топли до или Топли дол е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия.
История.
Село Топли до е формирано от около 40 къщи от Топли дол, които по силата на границата между България и Сърбия по Берлинския договор от 1878 година остават в сръбска територия. |
197454 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197454 | Топли дол | Топли дол е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Западните покрайнини, Сърбия.
География.
Топли дол се намира във високопланински район в крайния северозападен дял на разделената от българо-сръбската граница област Краище. Селото е разположено непосредствено на изток от българо-сръбската граница по Берлинския договор. Надморската му височина при църквата е 1200 метра, в миналото отделни къщи на селото са се намирали и на височина от 1500 метра.
Традиционно, селото се състои от 15 разпръснати махали – Стамболийска, Чипѝлова, Велкова, Карда̀нова, Самарджѝинци, Мута̀вини, Дунгерци, Никодимови, Да̀нчини, Пешѝчави, Бѐркови, Лазарови (Весини), Дога̀новчанье, Нико̀лчини и Кумѝчини. Някои от тези махали днес са обезлюдени.
История.
В землището на селото са откривани много останки от средновековни постройки, както и монети и керамика.
Най-старото писмено сведение за селото се среща в османотурски документ от 1576 година. В регистър на джелепкешани от 1576 г. Топли дол е отбелязано като част от каза Илидже. Посочени са Иван Драган, Иван Момчил, Степан Продан и Михно Братойно, натоварени да доставят 140 овце.
От 1878 до 1920 година селото е в границите на България и влиза в състава на Божичката община. Според границата между България и Сърбия по Берлинския договор от 1878 година около 40 къщи от Топли дол, които се намират във водосборния басейн на река Българска Морава, остават в Сърбия. Днес те представляват отделно село в община Сурдулица - Топли до, чиито жители са със сръбско самосъзнание.
Непосредствено след Освобождението в селото е открито училище. В 1884 година е построена местната църква „Св. Георги“ на мястото на стар християнски храм.
По силата на Ньойския договор от 1919 година, през ноември 1920 година селото е включено в пределите на Кралството на сърби, хървати и словенци. В 1932 година е построена нова училищна сграда.
През 1941-1944 година Топли дол, както и останалите села в Западните покрайнини, отново е под българско управление. След 1944 година е в границите на Югославия и наследилата я след разпада ѝ Сърбия. В 1965 година Топли дол е включен в състава на община Власина Округлица, а през 1975 г. – към община Сурдулица.
Други.
На Топли дол е наречена улица в квартал „Борово“ в София (). |
197455 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197455 | Троскач | Троскач е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 3 жители. |
197456 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197456 | Чурковица (община Сурдулица) | Чурковица е село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия. Според преброяването от 2011 г. населението му е 206 жители. |
197467 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197467 | Кафявозъбкови | Кафявозъбкови ("Soricinae") е подсемейство дребни бозайници от семейство Земеровкови ("Soricidae"). Името си дължи на червенокафявия цвят на зъбите. Разпространено е в умерените зони на Азия, Европа и Северна Америка. В България се срещат 4 вида, като най-разпространена е обикновената кафявозъбка ("Sorex araneus").
Сравнени с подсемейство Белозъбкови ("Crocidurinae"), кафявозъбките са адаптирани за по-хладен климат. Те имат по-интензивен метаболизъм, което ограничава разпространението им към по-топлите субтропични области, където организмът им се прегрява и се нарушава водният им баланс. Повечето видове живеят поединично, като отделните индивиди разполагат със собствена територия. |
197468 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197468 | Кафявозъбка | Кафявозъбка може да се отнася за: |
197469 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197469 | Кафявозъбки | Кафявозъбките ("Sorex") са род дребни бозайници от семейство Земеровкови ("Soricidae"), включващ повечето широко разпространени в умерените зони на Северното полукълбо видове земеровки. Срещат се и в някои планински области на Еквадор, Колумбия и Венецуела. В България се срещат два вида - обикновена кафявозъбка ("Sorex araneus") и малка кафявозъбка ("Sorex minutus").
Кафявозъбките са сравнително дребни, с дължина на тялото 40-90 mm и маса 2-16 g. Козината е къса и мека, горната страна на тялото е кафява до черна, а долната обикновено е по-светла. Размерът и формата на черепа се променя с възрастта, като преминава през няколко етапа. При някои видове се наблюдава феномена на Денел – размерът на тялото и черепа намаляват през зимата, като адаптация за намаляване на загубите на енергия през студения сезон.
Подобно на останалите земеровки, кафявозъбките имат дълги заострени муцуни, малки уши, които често са труднозабележими, и мирисни жлези по страничната част на тялото. Зрението им обикновено е слабо и разчитат на слуха и обонянието, за да улавят храната си, главно насекоми. Някои видове използват и ехолокация в ултразвуковия спектър. |
197470 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197470 | Обикновена кафявозъбка | Обикновената кафявозъбка ("Sorex araneus") е вид дребни бозайници от семейство Земеровкови ("Soricidae"). Тя е най-разпространената земеровка и един от често срещаните бозайници в Европа.
Обикновената кафявозъбка има няколко вида-двойници, от които е много трудно да бъде отличена само по външни белези: "Sorex coronatus", "Sorex granaris", "Sorex samniticus", "Sorex satunini". Никой от тях не се среща на Балканския полуостров.
Физически характеристики.
Обикновената кафявозъбка има дължина 57-97 mm и маса 5-12 g, малки очи, заострена подвижна муцуна и зъби с червеникавокафяви върхове. Козината по гърба е тъмнокафява, по-светла по коремната страна. Младите екземпляри са по-светли до първата смяна на козината през есента.
Зрението на кафявозъбката е слабо и тя използва главно обонянието и слуха си, за да намира храна. С помощта на тези сетива тя може да усети плячката си на дълбочина 12 cm под земята.
Разпространение и местообитания.
Обикновената кафявозъбка се среща в гори, ливади и пасища в умерените зони на Евразия от Западна Европа (без Пиренейския полуостров и Ирландия) до Енисей и Байкал в Сибир. В България се среща в цялата страна, но значително по-често в планинските райони.
Начин на живот.
Обикновените кафявозъбки са активни през цялото денонощие, но предимно по тъмно, като се движат почти непрекъснато. Приготвят си гнездо под земята или под гъста растителност. Отделните индивиди имат собствена територия с радиус около 400-600 m, която запазват през целия си живот. Те стават силно агресивни, когато друга земеровка навлезе в територията им. Мъжките напускат участъка си само през размножителния сезон в търсене на женски.
Кафявозъбките се хранят с дребни животни, главно земни червеи, охлюви, многоножки, сенокосци, насекоми. Поради интензивния си метаболизъм, всеки ден те трябва да консумират храна, равняваща се на 80-90% от собственото им тегло. За тази цел те трябва да се хранят на всеки два до три часа. Не спят зимен сън, тъй като тялото им е твърде малко, за да натрупа необходимите хранителни резерви.
Размножителният сезон на обикновената кафявозъбка продължава от април до октомври. След бременност от около 20 дни женската ражда по 4-10 малки, които кърми 22 до 25 дни, след което те стават независими. Обикновено една женска ражда 1-2 пъти в годината. Продължителността на живота рядко е повече от 1 година. |
197471 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197471 | Малка кафявозъбка | Малката кафявозъбка ("Sorex minutus") е вид дребни бозайници от семейство Земеровкови ("Soricidae"). Разпространена е в северните части на Евразия, от Западна Европа до Енисей и Байкал на изток и до Алтай и Тяншан на юг. Среща се и в цяла България, по-често в планинските райони.
Малката кафявозъбка е активна през цялото денонощие, прави си гнездо под земята или в дълбока шума и се храни с насекоми и други дребни безгръбначни. Тя има дължина без опашката 49-85 mm и средна маса 4 g, както и много интензивен метаболизъм, поради което трябва да се храни редовно през около 2 часа.
Размножителният сезон при малката кафявозъбка продължава от април до август. Женските обикновено раждат от 2 до 8 малки, за които се грижат в подземно гнездо. Бременността продължава само около 3 седмици, което им дава възможност да раждат до 5 пъти годишно. Продължителността на живота им е около 15 месеца. |
197472 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197472 | Водни земеровки | Водни земеровки ("Neomys") са род дребни бозайници от семейство Земеровкови ("Soricidae"). Разпространени са в Европа, Задкавказието, южните части на Сибир и някои области в Далечния изток, включително Сахалин. В България се срещат два от трите съвременни вида - голяма водна земеровка ("Neomys fodiens") и малка водна земеровка ("Neomys anomalus").
Водните земеровки са приспособени за полуводен начин на живот. По задните стъпала и долната страна на опашката имат гъсти твърди косми, които им помагат при плуването. Козината е гъста и мека с тъмен до черен цвят по гърба и светъл до бял по коремната страна. Върховете на зъбите са червеникаво-кафяви, както при кафявозъбките ("Sorex"). |
197474 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197474 | Георг Филип Телеман | Георг Филип Телеман (; 14 март, 1681 – 25 юни, 1767) е германски бароков композитор, родом от Магдебург.
Самоук музикант, изучавал право в Лайпцигския университет. Често описван като най-плодовития композитор в историята , съвременник на Йохан Себастиан Бах, Антонио Вивалди и Георг Фридрих Хендел с когото го свързва близко приятелство. Използвал анаграмния псевдоним "Меланте". Докато в днешно време Бах се смята за по-велик композитор, Телеман е много по-прочутият от двамата приживе.
Телеман е пътувал много, като е попивал различни музикални стилове и ги е вплитал в собствените си композиции. Силно влияние върху произведенията му оказват френската, италианската и понякога полската музика. Известен е с концерти за необикновени комбинации от музикални инструменти като много виоли, тромпети, обои или клавесини.
Биография.
Георг Филип Телеман е роден в Магдебург, столицата на Херцогство Магдебург през 1681 г. Семейството на Телеман не е особено музикално. Единствено за прадядо му има сведения, че е бил църковен певец, но никой друг от близките му роднини не е бил свързан с музиката. Бащата на Телеман умира през 1685 г., оставяйки майка му да отгледа и изучи децата си сама. Семейството им е от горния край на средната класа, като много от тях са работели в църквата. Телеман открива музиката на десетгодишна възраст и бързо демонстрира таланта си, композирайки първата си опера едва 12-годишен (Sigismundus, по текст на Постел). Талантът му обаче не среща подкрепата на семейството. Не желаейки синът ѝ да се занимава с музика майка му прибира всичките му инструменти и през 1693 го изпраща да учи в Целерфелд (1694 – 1698) с надеждата, че промяната ще накара момчето да избере по-доходна професия. Директорът на училището обаче насърчава Телеман да продължи да композира и разширява музикалните си знания. До завършването на "Gymnasium Andreanum" в Хилдесхайм, Телеман се научава да свири почти без чужда помощ на блокфлейта, орган, цигулка, виола, флейта, обой, контрабас и бас тромбон. Пътувайки той се запознава с нови музикални стилове и в ранните си години е повлиян от музиката на Агостино Стефани, Йохан Розенмюлер, Арканджело Корели и Антонио Калдара.
През 1701 г. Телеман записва право в Лайпцигския университет вероятно по настояване на майка си. Твърде е възможно изборът му на университет да не е случаен, като се има предвид, че по това време Лайпциг е столица на модерната светска музика. На път за Лайпциг в Хале Телеман се запознава с Георг Фридрих Хендел, което поставя началото на приятелство, продължило през целия им живот.
Скоро след установяването му в Лайпциг музикалният талант на Телеман е забелязан и той е упълномощен да пише музиката за две от главните църкви в града. Само след година той основава 40-членен студентски колегиум музикум, който изпълнява негова музика. За разлика от други подобни студентски оркестри, основаният от Телеман не се разпада с напускането му, а продължава дейността си, запазвайки името на основателя си. По-късно под диригентството на Йохан Себастиан Бах „Telemannische Collegium Musicum“ оказва значимо влияние върху музикалния живот на града. През същата година Телеман става музикален директор на Лайпцигската опера.
Телеман увлича много от състудентите си в различни музикални представления, което заедно с назначенията в операта и църквите предизвиква гнева на Йохан Кунау, който счита, че позицията му на главен музикален директор на Лайпциг е застрашена. Кунау обвинява Телеман, че отвлича студентите от участие в църковните хорове (изпълняващи произведения на самия Кунау) и го отрича като музикант.
Очевидно повлиян от обвиненията на Кунау и нетърпелив за повече успехи Телеман не се задържа задълго в Лайпциг. През 1705 г. той приема поста капелмайстор в двора на херцог Ердман II в Зорау (Sorau днес е Żary в Полша). Нашествието на шведската армия през 1707 г. обаче принуждава Телеман да напусне и се установява в Айзенах, където се запознава с Йохан Себастиан Бах.
През 1721 г. Телеман приема поста музикален директор на петте главни църкви в Хамбург – пост, който заема до края на живота си. В тази си роля Телеман пише по две кантати за всяка неделна служба, а също и много произведения за специални църковни събития. В същото време преподава пеене и теория на музиката, както и дирижира местен колегиум музикум, който изнася редовни представления веднъж на две седмици.
Телеман остава в Хамбург до края на живота си през 1767 г. Мястото му е заето от неговия кръщелник Карл Филип Емануел Бах, син на Йохан Себастиан Бах. През последните години от живота му зрението на Телеман силно отслабва, поради което той пише все по-малко особено след 1762 г., но въпреки това не престава да композира до деня на смъртта си на 25 юни 1767 г.
Творчество и влияние.
Телеман е изключително плодовит композитор, автор на огромно количество творби, както църковни, така и светски, сред които 1043 кантати и 46 цикла от пасион за всяка година от живота си в Хамбург, 44 опери, 700 арии, 600 увертюри, а също множество оратории, сюити, различни клавирни произведения и т.н. В автобиографична статия от 1740 г. Телеман смята, че е написал приблизително 600 сюити, една четвърт от които са запазени в ръкописен вид.
Книгата на рекордите на Гинес определя Телеман като най-продуктивния композитор за всички времена, цитирайки повече от 800 творби. По-късни систематични изследвания обаче, като например тематичните каталози на негови творби, издадени през 80-те и 90-те години на XX век, показват, че Телеман всъщност е написал над 3000 творби, много от които са изгубени. Някои от творбите му, смятани за изгубени, са открити от музикалния историк Джейсън Гранг. Много от ръкописите на Телеман са унищожени по време на Втората световна война. (Конкурент за славата на най-продуктивен композитор е Симон Зехтер, за когото се смята, че е написал повече от 8000 творби, но повечето от тях – 5000 – са кратки фуги)
Продуктивността и вярата в собствените възможности на младия Телеман са изключителни по всички възможни стандарти. Той не само има куража да се противопостави на големите авторитети на своето време, но и като че ли няма граници за обема и разнообразието на ангажиментите, които поема като композитор. Заплатата му по време на годините, прекарани в Хамбург, е три пъти по-голяма от това, което Йохан Себастиян Бах печели в Лайпциг, като в същото време печели много като продава свои произведения на музикални ентусиасти.
Телеман е изключително популярен приживе и в продължение на десетилетия след смъртта си. В началото на XIX век обаче неговите творби се изпълняват по-рядко. Изданието на Енциклопедия Британика от 1911 г. което включва големи статии за Бах и Хендел не съдържа статия за Телеман. Интересът към него се възражда едва през първите десетилетия на XX век.
TWV обозначения.
Прието е всички творби на Телеман да се обозначават с т. нар. TWV номера. TVW е съкращение на Telemann Werkeverzeichnis (работен каталог на Телеман). Форматът е TWV, двоеточие, буква и число. |
197475 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197475 | Главно мюфтийство на мюсюлманското изповедание в България | Мюсюлманско изповедание - Главното мюфтийство в Република България е официалната институция, представляваща второто по численост вероизповедание в България – исляма. Ръководи се от Главен мюфтия – духовен водач на мюсюлманите в България и с обща компетентност в изповеданието, който се избира от Националната мюсюлманска конференция за мандат от пет години. Той представлява Мюсюлманското Изповедание пред всички трети лица, органи и институции в страната и чужбина, като негов законен представител. Също така взаимодейства с централните органи на изпълнителната власт, органите на съдебната власт и с други държавни институции и обществени организации. Администрацията на Главното мюфтийство подпомага дейността както на Главния мюфтия, така и на Висшия мюсюлмански съвет. Седалището на Главното мюфтийство се намира в София.
Структура.
Освен Главното мюфтийство, съществуват и районни мюфтийства в 20 града. След районните мюфтийства в йерархията се нареждат мюсюлманските настоятелства, като в дадено населено място може да има мюсюлманско настоятелство без да е задължително в същото населено място да съществува джамия или месджид (молитвен дом). В България има около 1450 мюсюлмански настоятелства.
Издателска дейност.
Отдела „Издателство“ организира дейността, свързана с печатните издания на Мюсюлманското изповедание. Организира написването, превода и отпечатването на проектираните издания. Осъществява връзки с печатници, издателски къщи и базари на книгата. Координира дейността на отдел „Издателство“ в районните мюфтийства. Отговаря на въпроси, касаещи дейността на отдела. Изгражда разпространителска мрежа. Организира периодични срещи с Комисията по издателска дейност. Изготвя програми за разпространяването и продажбата на издадената религиозна литература. Организира посещения в районните мюфтийства и религиозните училища.
Печатен орган на Главното мюфтийство е списание „Мюсюлмани“, месечно издание, което излиза на турски и български език. Списанието замества издавания преди това от мюфтийството вестник „Мюсюлмани“. Съдържа статии и интервюта, свързани с живота на мюсюлманската общност в България и по света. Заедно с него се разпространява и 20-странично приложение за деца „Хилял“ ("Месечина").
Книги.
Мюфтийството издава и книги. Някои от тях: |
197477 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197477 | Данчо Данчев (учител) | Данчо Данчев е български учител, есперантист, поет, журналист и общественик. Някои свои текстове е подписва с превдонима Венко Модеста. Роден е на 23 октомври 1937 г. в с. Черничево, Пловдивска област. Има син и дъщеря.
Образование.
Основно образование завършва в училището на родното си село, а средно – в гимназията на гр. Хисар. Българска филология завършва през 1982 г. в ПУ „Паисий Хилендарски“.
Работа.
От 1957 до 1977 година работи като кошничар в ПП „Успех“ – Пловдив, а от 1977 до 1997 е учител по брайлово ограмотяване в Националния център за рехабилитация – Пловдив.
Публикации.
Данчо Данчев е съавтор на два учебника по брайлово ограмотяване. Автор е също и на поетичните книги „Разделям се с мига“ и „Пак ще нашепвам на глас“ и на първия български самоучител по брайл. 16 литературни сборника включват негови творби в мерена реч. Данчо Данчев е автор и на стотици журналистически текстове в български и чуждестранни, най-вече печатни медии.
Публични роли.
Данчо Данчев е един от учредителите на пловдивското дружество на слепите есперантисти „Lumo“ и дългогодишен негов председател. Учредител е и на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България и член на нейния управителен съвет. От септември 2001 е отговорен редактор на сп. „Есперанта файреро“ („Esperanta fajrero“), което се разпространява в над 20 страни и читателската му аудитория брои над 300 души. От 1994 г. години Данчо Данчев е редактор на рубрика „В света на съсъдбениците“ в органа на Международната лига на слепите есперантисти сп. „Esperanta ligilo“ („Есперантска връзка“), в която представя интересни разработки. |
197479 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197479 | Българи в община Сурдулица | По официалните данни от преброяването през 2002 г. в община Сурдулица броят на определените като етнически българи възлиза на 1004 души, или 4,52% от населението на общината. |
197481 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197481 | Дрина | Дрина (; ) е река в Босна и Херцеговина и Сърбия, десен приток на Сава. Дължина 346 km (с дясната съставяща я река Тара 490 km), площ на водосборния басейн 19 570 km².
Географска характеристика.
Извор, течение, устие.
Река Дрина се образува на 442 m н.в. от сливането на двете я реки Пива (лява съставяща, 34 km, 1270 km²) и Тара (дясна съставяща, 144 km², 2006 km²) (водещи началото си от планината Проклетия в Черна гора), в югоизточната част на Босна и Херцеговина, на границата с черна гора. С изключение на най-долния си участък течението на реката има типичен планински характер, съпроводено с множество прагове и бързеи, няколко малки водопада (сега са залети от водите на язовир „Байна Баща“), дълбока долина, на места с тесни каньони и дефилета (най-дългото е 24 km), а на други места с малки долинни разширения и междупланински котловини. От язовира „Байна Баща“ до устието ѝ по нейния талвег преминава държавната граница между Босна и Херцеговина и Сърбия. След град Зворник долината ѝ се разширява, а склоновете ѝ стават полегати. При град Лозница реката излиза от планините и навлиза в крайната южна част на Среднодунавската низина. Тук долината ѝ значително се разширява, скоростта на течението ѝ намалява и се появяват множество меандри. Ширината на коритото и варира от 15 до 200 m. Влива се отдясно в река Сава (десен приток на Дунав), на 74 m н.в., при село Босанска Рача.
Водосборен басейн, притоци.
Водосборният басейн на Дрина обхваща площ от 19 570 km² (20,03% от водосборния басейн на Сава), като обхваща източните и югоизточните части на Босна и Херцеговина, северните и източните части на Черна гора (49,6% от цялата територия на страната) и западните части на Сърбия. На североизток водосборния басейн на Дрина граничи с водосборните басейни на реките Ерез, Добрава и Колубара (десни притоци на Сава, на изток – с водосборния басейн на река Велика Морава (десен приток на Дунав), на юг и югозапад – с водосборните басейни на реките Дрин и Неретва (от басейна на Адриатическо море) и с водосборните басейни на малки и къси реки, губещи се в безотточни падини в Динарските планини, а на запад – с водосборните басейни на реките Босна, Луковац и други по-малки десни притоци на Сава).
Основните притоци:
Хидроложки показатели.
Дрина има предимно дъждовно и подземно подхранване с ясно изразено пролетно пълноводие и лятно маловодие. Често явление през есента и зимата са епизодичните прииждания в резултат на поройни дъждове във водосборния ѝ басейн. Среден годишен отток в долното течение 341 m³/sec.
Стопанско значение, населени места.
Водите на Босна основно се използват за промишлено и битово водоснабдяване, а в долното течение частично и за напояване. На нея са изградени три язовира с водноелектрически централи – "ВЕЦ „Вишеград“", "ВЕЦ „Байна Баща“" и "ВЕЦ „Зворник“". В наши дни Дрина не е плавателна, но предлага възможности за практикуване на каяк и рафтинг. В миналото по реката са плавали малки лодки, за които през 17 век разказва в пътеписите си османският пътешественик Евлия Челеби. Преминавайки оттук, той отбелязва, че населението в района на Дрина отрязва големи дъбови дървета с височина около 40 m и от стволовете им прави лодки. Той пише, че такива лодки има стотици в Зворник, откъдето те плават до Белград.
По долината на реката са разположени множество селища, като най-големите са:
Мостът на Дрина.
На Дрина са изградени доста мостове, но най-красивият и най-известният е този от едноименния роман на Иво Андрич, намиращ се при Вишеград, наричан още Вишеградския мост или "Моста на Мехмед паша Соколович".
"Мостът" в случая е символ на всичко, което "свързва света" и го прави едно цяло т.е. на "цивилизациите, културите, ценностите, мирогледа и ежедневието" на хората "от двете страни на реката". Сърбите и бошняците са толкова близо (един мост ("Мостът на Дрина") ги разделя) едни от други, а същевременно (от векове) са и толкова далече във възприятията си едни за други.
По Дрина в 395 г. е разделена и Римската империя – на Източна и Западна.
Едноименното произведение е основна причина Иво Андрич да бъде удостоен с нобелова награда за литература през 1961 г. Само 16 години след смъртта на автора, по Дрина избухват най-кръвопролитните сражения в най-ожесточената от войните, свързани с разпадането на Югославия (и в Европа след Втората Световна война) – тази в Босна и Херцеговина, разделила страната на две – Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска.
Мостът на Дрина е изграден в периода 1571 – 1577 г. по нареждане на Мехмед паша Соколович (сърбин, родом от Херцеговина) – велик везир на Османската империя възстановил Печката патриаршия. Мостът е шедьовър на средновековното строителство и архитектура заедно с другия най-известен мост на Босна и Херцеговина – "Стари мост" в Мостар. От 2007 г. проектираният от Синан мост е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
История по Дрина.
Старогръцкото име на реката е "Дринос", а народното, по цвета на водата – "Зеленика".
Дрина е граница между: |
197482 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197482 | Липе | Липе () е река в Германия (провинция Северен Рейн-Вестфалия), десен приток на Рейн. Дължина 220 km, площ на водосборния басейн 4890 km².
Географска характеристика.
Река Липе води началото си от извор-чешма, на 141 m н.в., в югоизточното подножие на възвишението Тевтобургска гора, в центърът на град Бад Липшринге в източната част на провинция Северен Рейн-Вестфалия. По цялото си протежение тече в западна посока през източната хълмиста част на Долнорейнската низина в широка и плитка долина северно от Рурския промишлен район. Влива се отдясно в река Рейн, при нейния 814 km, на 13 m н.в., в град Везел.
Водосборният басейн на Липе обхваща площ от 4890 km², което представлява 2,64% от водосборния басейн на Рейн. Речната ѝ мрежа е двустранно развита. На юг и северозапад водосборният басейн на Липе граничи с водосборните басейни на река Рур и други по-малки, десни притоци на Рейн, а на север и североиизток – с водосборните басейни на реките Емс и Везер (от басейна на Северно море). Основни притоци: леви – Алме (59 km, 763 km²), Азе (50 km, 441 km²); десни – Щевер (58 km, 924 km²).
Има предимно дъждовно подхранване със зимно пълноводие и лятно маловодие, а през есента характерно явление са епизодичните прииждания на реката в резултат на поройни дъждове. Среден годишен отток в долното течение 44,1 m³/sec.
Стопанско значение, селища.
Самата река Липе не е плавателна, но южно и успоредно на нея от град Хам до устието (107 km) е изграден плавателен канал за плиткогазещи речни съдове, който обслужва северната част на Рурския промишлен район. В района на град Дателн реката се пресича от плавателния канал „Рейн-Емс“.
Долината на реката е гъсто заселена, като най-големите селища са градовете: Липщат, Хам, Люнен, Халтерн, Дорстен, Везел. |
197484 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197484 | Саръкамъш | Саръкамъш () е град във вилает Карс, Източна Турция. Градът е туристически обект. Сезонът за ски трае 120 дена. В Саръкамъш се намира една от най-дългите ски писти в света. Кмет на града е Рахми Кьосе. Население 21 438 жители по данни от преброяването през 2008 г.
История.
Саръкамъш играе важна роля в Първата световна война. Арена е на битки между Османската империя и Русия (виж Битка за Саръкамъш) от Кавказкия фронт. |
197485 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197485 | Майкъл Шенкер | Михаел Вили Шенкер (, наричан в англоезичните държави Майкъл Уили Шенкър) е германски рок и хевиметъл китарист бивш член на Скорпиънс, бивш член на ЮЕфО и основател на Майкъл Шенкер Груп. Брат на Рудолф Шенкер, китарист на Скорпиънс.
Музикална кариера.
Михаел Шенкер се присъединява към групата на брат си Рудолф през 1969 година и през 1972 издават първия си албум "Lonesome Crow". По време на турнето след издаването на албума откриват на британската група ЮЕфО, които предлагат на Михаел мястото на соло-китарист в групата, което той приема със съгласието на брат си.
Майкъл Шенкер записва пет студийни албума с ЮЕфО в периода от 1974 до 1978 година. По време на концерти слиза от сцената преди края им и има проблеми с алкохола. Напуска групата поради неразбирателство с останалите членове на групата и се завръща в Скорпиънс през 1979 година. Точно тогава записва албума "Lovedrive" със Скорпиънс, но три месеца след началото на турнето по повод издаването на албума, напуска групата. Отказва покани да свири в Аеросмит и за Ози Озбърн, защото иска да композира собствена музика. Поради тази причина Шенкер основава Майкъл Шенкер Груп, в която в последващите свирят различни музиканти, някои от които само на един албум.
През 1995 година ЮЕфО се събира отново за албума "Walk on Water", но месеци по-късно Шенкер и вокалистът Фил Мог се скарват и групата отново се разпада. В следващите пет години Майкъл Шенкер свири със състава си, в която сменя всички останали членове, за да се завърне за два албума в ЮЕфО през 2000 година.
През 2000 губи права за собствената си музика в резултат от развода си. Оттогава свири с Майкъл Шенкер Груп, но с по-малък успех. През 2007 година се налага да отменя концерти поради твърде малко публика. |
197487 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197487 | Корените на мъдростта | „Корените на мъдростта“ (; яп. произношение さいこんたん, с пинин: cài gēn tán) е сред значимите творби в китайската класическа литература.
Произведението възниква в края на династията Мин и съдържа две части – първата се състои от 222 разказа, а втората от 135, като първата част разказва за обществените отношения, докато втората – за удоволствието от живота сред природата и далеч от светските дейности.
Друго име на произведението е 処世修養篇. Те се основават на есетата на автора Хон Цзичен от последните година на империята Мин (; с пинин Hong Zicheng), живял през 1593 – 1665.
В самия Китай те не се радват на особена почит, но в противовес на това, благодарение на един японски конфуциански учен от Канагава (живял 1781 – 1836) са издадени за 5 години до 1822 г. и са посрещнати с голяма радост и редовно четени.
Книгата е издавана и на български език. |
197489 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197489 | Прапоршчик | Прапоршчик () първоначално е военно звание на младшите офицери в Руската империя, по-късно използвано за различна длъжност в СССР и съвременна Русия. Името произлиза от славянската дума „прапор“ (знаме).
Аналози.
Подобни като название са званията енсайн ( — знаме, флаг), използвано по различно време в редица страни и хорунжий (от хоругва) в Полша и някои от съседните и държави.
Аналог на съвременното значение са уорънт офицер () в англоезичните държави, „аспирант“ в някои френскоезични държави, „фенрих“ () в Германия.
Българска армия.
Военното звание е създадено със самото създаване на българската войска през 1878 г. и съществува до ноември 1879 г., когато е премахнато, а офицерите с това звание получават следващото звание подпоручик. Прапоршчиците от българската войска са само от първия випуск на Военното училище, като званието е давано на база на постигнатия успех в училището, при което випускниците са разделени в три разряда. При първи разряд се утвърждава званието прапоршчик и се произвеждат в чин подпоручик, при втори разряд се произвеждат в чин прапоршчик, а при трети в чин "зауряд-прапоршчик". Според енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон:
Руска империя.
В руската армия по заповед на цар Алексей през 1649 г. за пръв път започнали да наричат прапоршчици знаменосците, назначавани измежду най-мъжествените, физически здрави и проверени в битка бойци. Петър I, създавайки редовна армия през 1712 г., въвежда военното звание прапорщик, като първи (младши) офицерски чин в пехотата и кавалерията. През 1811 г. званието е въведено и в артилерията. През 1884 г. званието е оставено в армията само по време на война, а през 1886 г. е въведено и за младшите офицери от запаса.
До 1917 г. званието прапорщик се давало на лица, завършили ускорен курс във военните училища или школа за прапорщици и успешно издържали изпит по определена програма. Във военно време се позволявало присвояването на званието за бойни заслуги без полагане на изпит на унтер-офицерите, имащи висше или средно образование. Обикновено прапоршчиците се назначавали за командири на взвод и на съответстващи длъжности.
СССР и съвременна Русия.
В периода 1917 – 1972 г. званието прапоршчик не съществува в Червената, а след това и в Съветската армия, но е запазено в Бялата гвардия.
През 1972 г. въоръжените сили на СССР въвеждат званията прапоршчик и мичман (във флота), като отделна категория военнослужещи. По своето военно положение и задължения те са най-близко до офицерския състав, най-близки помощници и старши по звание спрямо войниците, сержантите и старшините. През 1981 г. е въведено званието „старши прапоршчик“. Званието прапоршчик се присвоява по правило след завършване на съответните школи, които нямат статут на висше учебно заведение. Прапоршчиците носят пагони и наръкавни знаци по установен образец. |
197490 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197490 | Теория на Брьонстед и Лаури | Теорията на Брьонстед и Лоури в химията описва механизма на реакцията между киселини и основи. Йоханес Брьонстед (Johannes Nicolaus Brønsted) и Томас Лоури (Thomas Martin Lowry) предлагат теорията независимо един от друг през 1923 г. Тя разширява химическите представи за киселина и основа. В тази теория киселината е дефинирана като химическо съединение, което има склонност да отдава водороден йон formula_1 (протонен донор, киселина на Брьонстед-Лаури), а основата – като химическо съединение, което има склонност да приема водороден йон (протонен акцептор, основа на Брьонстед-Лаури).
Киселините са вещества, които отдават протони (т.е. донори на formula_2).
Основите са вещества, които приемат протони (т.е. акцептори на formula_2 ).
В реакцията между оцетна киселина и вода, оцетната киселина се проявява като протонен донор по отношение на водата, която е в ролята на основа. Съответното уравнение има следния вид:
Водата може също да се прояви и като киселина, например при реакция с амоняк по следното уравнение::
Тук H2O отдава протон на NH3. По този начин водата действа като амфотерно съединение: може да проявява свойства както на киселина, така и на основа. Тези реакции са обратими. Обратната реакция между оцетна киселина и вода е:
В обратната реакция водата H3O+ се проявява като киселина, за да отдаде протон на оцетната киселина CH3COO-, която се проявява като основа.
В правата реакция, оцетната киселина CH3COOH се проявява като киселина за водата H2O. По този начин H3O+ формират една киселинно-основна двойка, а CH3COOH и CH3COO- формират втора киселинно-основна двойка.
В теорията за киселини и основи (протолитична теория) във всяка химична реакция изходните вещества се разглеждат като основа и киселина, които впоследствие се превръщат в спрегната киселина и спрегната основа:
formula_5
където formula_8 е основа, а водата е киселина, след като реагират, formula_9 е спрегната киселина (защото образува киселини, защото отдава протон), а formula_10 е спрегната основа (защото образува основи, защото приема протон).
Идеята идва от взаимодействие на вода с вода, където едната е киселина, а другата – основа
formula_11
киселина + основа formula_12 спрегната основа + спрегната киселина |
197492 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197492 | Хун Дзъчън | Хун Дзъчън (на традиционен китайски: 洪自誠, на опростен китайски: 洪自诚 с пинин: Hóng Zìchéng) е китайски философ, живял през последните години от династията Мин. Често е цитиран по темите вегетарианство и шах. Написал е книгата „Корените на мъдростта“. |
197493 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197493 | Бабина поляна (община Търговище) | Бабина поляна () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Бабина поляна е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Бабина поляна" е населявано от 130 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Бабина Поляна" има 26 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Бабина поляна" (Babina Poliana) има 240 българи патриаршисти гъркомани.
В 2002 година в селото живеят 53 сърби. |
197494 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197494 | Барбаце | Барбаце () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Барбаце е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Барбарци" е населявано от 290 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Барбаце" има 75 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Барбарци" (Barbartzi) има 580 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище с един учител.
Според преброяването от 2002 година в селото живеят 152 сърби и 2 други. |
197496 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197496 | Тракология | Тракологията е наука – регионално-тематичен клон на историята и археологията, – изучаваща траките, древен народ, живял главно в Югоизточна Европа. Тя изследва тракийската култура (история, религия, език, изкуство, икономика) от края на II хилядолетие пр. Хр. до Късната Античност през IV-VII век. Учените, занимаващи се с тракология, се наричат траколози.
Модерната тракология (за разлика от интереса към траките през Античността) се заражда през втората половина на XIX век, като първото систематично изследване на наличните източници, особено свързаните с езика и религията на траките, става двутомната монография на австрийския етнолог Вилхелм Томашек "„Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung“" (1893 – 1894). През следващите десетилетия тракологията се развива активно като самостоятелна научна дисциплина главно в България и Румъния.
Тракология в Румъния.
Румъния, в чиято национална идеология даките (обикновено приемани за клон на траките) са смятани за пряк предшественик на съвременните румънци, до 70-те години на XX век остава основният център на развитие на тракологията. Румънската тракология преживява подем през 30-те години на XX век и отново от 70-те години. От 90-те години тя е съпътствана и от изобилна псевдонаучна литература, определяна от критиците си като „дакомания“ или „тракомания“.
През 1976 година в Букурещ е проведен Вторият международен конгрес по тракология, а малко по-късно там е основан и Институт по тракология. Той е по-консервативен от българския Институт по тракология и се въздържа от спекулации за тракийската религия и „духовност“, но тези теми също стават предмет на публикации от румънски историци и богослови, до известна степен под влияние на книгата на Мирча Елиаде „От Залмоксис до Чингиз хан“.
Тракология в България.
Първият български текст, отделящ по-съществено внимание на траките, е „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“ (1870) на Стефан Захариев. Той описва редица тракийски паметници и, полемизирайки с гръцки автори, като Власиос Скорделис, се опитва да докаже славяноезичността на траките.
Основите на тракологията в България са поставени от Гаврил Кацаров, който в продължение на десетилетия публикува трудове върху историческата география, политическата история, културата и религията на траките, оказали значително влияние в световен мащаб. За разлика от по-късни автори, той избягва идеализацията на тракийската култура и подчертава ефимерния характер на тракийските държавни образувания. През 20-те години Кацаров чете първия курс по история на траките в Софийския университет.
През 1916 година Богдан Филов въвежда концепцията за тракийско изкуство, различаващо се от древногръцкото и скитското. Също Филов развива предлаганата и от гръцки автори теза за културните връзки между траки и микенци, разглеждайки тракийските куполни гробници от IV-III век пр. Хр. като продължение на микенска традиция от бронзовата епоха, изчезнала в Гърция. Макар и критикувана, теорията за архаичността на тракийската култура продължава да заема централно място в българската тракология.
Непосредствено след края на Втората световна война са направени едни от най-значимите открития на тракийската археология в България – Казанлъшката гробница, Севтополис и Панагюрското съкровище. През 50-те години са издадени две монографии, посветени на тракийския език – на Димитър Дечев и Владимир Георгиев. Докато първата днес е почти изцяло отживяла времето си, особено с множеството си спорни етимологии, книгата на Георгиев е сред първите, предложили широко приетото в наши дни разграничение между собствено тракийски и дако-мизийски вариант на тракийския език.
През 60-те години тоталитарният режим в България заема все по-националистически позиции и като част от този процес лансира възгледа за траките като основен компонент в етногенезиса на българите. През 1967 година диктаторът Тодор Живков заявява, че „в нашите жили тече и тракийска кръв“ и критикува научната общност, че не отделя достатъчно внимание на траките. С темата лично се ангажира и неговата дъщеря Людмила Живкова.
През 1972 година в София е основан първият в света специализиран Институт по тракология и е проведен първият Международен конгрес по тракология. Ключова в бързият възход на тракологията през този период има Александър Фол, дългогодишен директор на Института по тракология, който се ползва и със силни политически протекции като близък на Людмила Живкова.
През този период кръгът около Александър Фол лансира поредица от спорни теории, целящи да представят траките като по-древни и по-значими от приеманото в традиционната историография. Правят се опити да се отрече микенския произход на тракийските гробници и връзката им с подобни паметници в Мала Азия, като се свържат с по-ранни мегалитни паметници от Югоизточна България. Самият Фол, базирайки се на спорен списък на Диодор Сицилийски и няколко невярно датирани находки от Черно море, развива цяла теория за „тракийската таласократия“ и тракийско морско присъствие в Леванта. През 80-те години българската тракология е обхваната от нарастващо количество псевдонаучни спекулации и тенденциозни интерпретации, най-вече в областта на изследванията на тракийската религия и „духовност“.
В тази област централно място има създадената от Александър Фол в началото на 80-те години теория за „тракийския орфизъм“ – устно предавана елитарна идеология, датираща от II хилядолетие пр. Хр и предшестваща известния от историческите източници древногръцки орфизъм (чието съществуване като единна система също е спорно, а много съвременни автори го смятат за конструкция, създадена през XIX век). Според Фол липсата на каквито и да е писмени източници за тракийския орфизъм е съзнателен избор на последователите му, но той все пак може да бъде изследван чрез тълкуването на мегалити и произведения на изкуството, оригинален метод, който Фол нарича "interpraetatio thracica". Фол и последователите му развиват „тракийския орфизъм“ до сложна и детайлно описана система от йерогамии на архаични божества и нумерологични зависимости.
Директор на института от 1992 до 2010 г. е проф. д-р Кирил Йорданов, след което институтът е приобщен към Института за балканистика с Център по тракология към БАН.
Тракология в Гърция.
Още най-ранните изследвания на траките обикновено са в контекста на техните връзки с Древна Гърция, която е традиционна сфера на интерес за античната история. Германски учени от средата на XIX век, като Карл Отфрид Мюлер и Бернхард Гизеке, смятат траките за преки потомци или за близко родствени с пеласгите, а оттам и с древните гърци, позовавайки се на множество елементи на древногръцката култура и религия, които са с тракийски произход – орфизмът и други мистерийни култове или музите. Малко по-късно Ервин Роде популяризира теорията, че целият култ към Дионисий в Древна Гърция има тракийски произход.
Изхождайки от тези теории, местни дейци на гръцкото национално движение, като Власиос Скорделис и Ироклис Васиадис, се опитват да представят гърците за автохтонно население на Тракия – като потомци на близкородствените на древните гърци траки, допълнително елинизирани още през Античността. Този аргумент не е използван широко в гръцките претенции към Тракия, а основното течение на гръцката историография дълго време не проявява особен интерес към траките. Той е популяризиран от края на 20-те години във връзка с пристигането в Гърция на голям брой изселници от България, като е развиван както от местни историци, като Козма Апостолидис, така и от академични авторитети, като Павлос Каролидис.
Международни конгреси.
От 1972 година, първоначално по инициатива на новосъздадения Институт по тракология при Българската академия на науките, се провеждат редовни международни конгреси по тракология. |
197498 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197498 | Владовце | Владовце или Владовци () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Владовце е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година във "Владовце" 32 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във "Владовци" (Vladovtzi) има 240 българи патриаршисти гъркомани.
В 2002 година в селото има 50 жители сърби. |
197499 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197499 | Голочевац | Голочевац или Голочевци () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на ΧΙΧ век Голочевац е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Голочевци" е населявано от 235 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Голочевце" има 40 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Голочевци" (Golotchevtzi) има 320 българи патриаршисти гъркомани.
В 2002 година в селото живеят 63 сърби. |
197500 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197500 | Горновац | Горновац или Горновец () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Горновац е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Горновец" е населявано от 165 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Горновац" има 23 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Горновац" (Gornovatz) има 176 българи патриаршисти гъркомани.
В 2002 година в селото живеят 73 сърби и 1 албанец. |
197503 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197503 | Горна Търница | Горна Тръница () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Горна Търница е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Горна Търница" е населявано от 450 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Горна Търница" има 85 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Горна и Долна Търница" (Gorno-Dolno-Tirnitza) има 1040 българи патриаршисти гъркомани.
В 2002 година в селото живеят 86 сърби. |
197504 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197504 | Горни Кози дол | Горни Кози дол () е село в община Търговище, Пчински окръг, Сърбия.
История.
В края на XIX век Горни Кози дол е село в Прешевска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година "Козидолъ Горно" е населявано от 310 жители българи християни. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в "Кози дол" има 124 сръбски патриаршистки къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Горно и Долно Кози дол" (Gorno-Dolno-Kozidol) има 920 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище с един учител.
В 2002 година в селото има 101 жители сърби. |
197509 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197509 | Мартин Хиден | Мартин Хиден () е роден на 11 март 1973 г. в Щайнц, Австрия. Той е австрийски футболист и играе за националния отбор на страната. |
197510 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197510 | Юрген Патока | Юрген Патока () е роден на 30 юли 1977 г. във Виена, Австрия. Той е австрийски футболист и играе за националния отбор на страната. |
197511 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197511 | Зебастиан Прьодъл | Зебастиан Прьодъл (, ) е австрийски футболист.
Роден е на 30 юли 1987 г. в Грац, Австрия.
Играе за националния отбор на страната. Играч е на германския „Вердер“, Бремен от 2008 г. |
197512 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197512 | Мария Каролина Бурбон-Двете Сицилии | Мария Каролина Бурбон-Двете Сицилии, с рождено име Мария Каролина Фердинанда Луиза Бурбон (; * 5 ноември 1798, Кралски дворец в Казерта, дн. Италия; † 16 април 1870, Замък Брюнзее при Мурек, Австрийска империя) е принцеса на Двете Сицилии и чрез брак херцогиня дьо Бери и херцогиня на Грация.
Произход.
Тя е дъщеря на Франциск I (* 1777, † 1830), крал на Двете Сицилии, и на първата му съпруга Мария Клементина (* 1777, † 1801), ерцхерцогиня на Австрия. Има един брат:
Има и пет природени братя и шест природени сестри от втория брак на баща си, сред които Луиза Карлота, инфанта на Испания и херцогиня на Кадис, Мария Кристина, кралица на Испания, Фердинанд II, херцог на Пулия и на Ното, херцог на Калабрия и крал на Двете Сицилии, Карл Фердинанд, княз на Капуа, Мария Антония, велика херцогиня на Тоскана, Мария Амалия, чрез брак инфанта на Испания и на Португалия, и Тереза Кристина, чрез брак последна императрица на Бразилия. Има и двама природени братя от извънбрачни връзки на баща си.
Биография.
Брак с Шарл-Фердинанд д'Артоа, херцог на Бери (1816 – 1820).
След като прекарва детството и юношеството си в Палермо и в Неапол, Мария Каролина заминава за Франция, за да се омъжи през 1816 г. за Шарл-Фердинанд д'Артоа, херцог на Бери, по-малък син на графа на Артоа Шарл – бъдещ Шарл X и брат на крал Луи XVIII. Въпреки че съпругът ѝ е двадесет години по-възрастен от нея и бракът им е уреден, те изглеждат много близки. За тях е уреден Елисейският дворец. След брака си тя получава титлата „херцогиня дьо Бери“.
През 1820 г. Шарл-Фердинанд е убит в Парижката опера от фанатика Лувел, който желае да сложи край на династията.
Вдовство (1820 – 1830).
След убийството на съпруга ѝ тя се премества в Тюйлери. Седем месеца по-късно Мария Каролина ражда сина им Анри, граф на Шамбор, който продължава мъжката линията на унаследяване на френската кралска династия на Бурбоните.
През същата 1820 г. умира крал Луи XVIII, а френската корона е наследена от Шарл X, дядото на Анри. Като майка на престолонаследника Мария Каролина се превръща в ключова фигура в политическия живот на Франция в периода на Реставрацията.
Мария Каролина има напълно противоположен темперамент на този на своята балдъза Мария Тереза Шарлота, херцогиня на Ангулем: тя е малко привързана към етикета, обича да кани хора и е много чувствителна към модата.
Мария Каролина е голяма покровителка на изкуствата, насърчава художници, музиканти и хора на литературата. След представление в двора на комедиантите от театъра „Жимназ“ тя поема тяхното покровителство и театърът става известен от този момент до 1830 г. като „Театърът на Мадам дьо Бери“.
Често обича да се отдалечава от столицата и играе значителна роля в модата на плуване в морето, особено в Булон сюр Мер и в Диеп, като охотно практикува тези забавления през добрите сезони. Именно тя открива участък от изкуствения канал Сома.
Първо изгнание и завръщане във Франция (1830 – 1832).
През 1830 г. Мария Каролина е принудена да напусне Франция след като в Париж избухва т. нар. Юлска революция, а крал Шарл X и херцогът на Ангулем абдикират на 3 август в полза на Анри V. Тя следва кралското семейство в Англия. Там тя се оказва в рязък контраст с Шарл X, на чиято ренегатска политика противопоставя проекта за легитимна контрареволюция във Франция. След остри конфликти Мария Каролина, подкрепяна от най-активните легитимисти (поддръжници на Бурбоните), получава, макар и условно, регентството и през юни 1831 г. напуска Англия, за да се върне в Италия.
След кратък престой в Лигурия (Генуа и Сестри, юли 1831 г.), политически важен за контактите ѝ с Карл Алберт Савойски-Каринян и за разговорите ѝ с многобройните легитимистки делегации, допуснати в сардинските държави без паспорт, тя се установява в Маса като гостенка на херцога на Модена – единственият италиански суверен, който не е влязъл в дипломатически отношения с Луи-Филип. Посещението ѝ в Рим и Неапол обаче не постига политически резултати поради строгия контрол, на който е подложена дейността ѝ от страна на френската дипломация. Карл Алберт е принуден да води изключително предпазлива официална политика от френския посланик Барант и от консула в Генуа Деказе, но тайно и чрез посредник поддържа най-близък контакт с малкия двор на Маса: той лично внася над 810 000 франка за финансирането на Мария Каролина и поисква бунтовнически действия.
Насърчена и от други реакционни дворове и най-вече уверена в успеха на легитимистите, които я призовават, Мария Каролина напуска Маса в нощта на 24 април 1832 г. и снабдена със сардински паспорт, с малката си свита се качва във Виареджо на сардинския кораб „Карл Алберт“. Слиза недалеч от Марсилия на 28 април; но планираният бунт се проваля напълно и тя иска да отиде във Вандея. Тук ръководителят на вандеанците и делегатът на Парижкия комитет, които са сред първите, които я призовават към компанията, се опитват да я убедят да се откаже, но Мария Каролина не е съгласна и издава заповед за общо въстание през нощта на 4 срещу 5 юни. При Шен ан Виейванж осемстотин бунтовници са победени от кралските войски и Мария Каролина, която смело е помогнала на битката, се укрива с малко доверени свои лица в Нант. Оттам тя поддържа тесен контакт с всички реакционни дворове и преди всичко с легитимисткия комитет на Хага, който гледа към съюз с Нидерландия и разделянето на Белгия. Карл Алберт се ангажира да се намеси, но при условие, че бъде предшестван от друга държава. Луи-Филип и френското правителство се опитват напразно да убедят Мария Каролина да напусне Франция, искайки да избегнат съдебен процес за държавна измяна на близък роднина на суверена, което, между другото, би повдигнало въпроса за легитимността. Премиерът Адолф Тиер нарежда да я арестуват, което е възможно благодарение на доноса на нейния агент Симон Дойц (ноември 1832 г.). Затворена във форта Блай, Мария Каролина се завръща като символ на легитимисткия бунт, който е изразен в думите на Шатобриан: „Мадам, Вашият син е мой крал“.
Затвор, скандал и втори брак (1833).
Тогава се разразява много деликатен скандал: Мария Каролина е замесена в необмисления опит за въстание като вдовица на сина на Шарл X (убит на 13 февруари 1820 г. и мъченик на Кралския дом) и майка на престолонаследника – графът на Шамбор Анри д'Артоа. Освен това по време на затворничеството си в крепостта Блай тя ражда дъщеря си Анна Розалия на 10 май 1833 г., която очевидно не е от покойния ѝ съпруг. По този повод херцогинята е принудена да признае за своя таен брак с херцог Еторе Карло Лукези Пали, сицилиански благородник и политик. Двата факта предизвикат много шум и са използвани с голяма полемична ефективност от правителството на Луи-Филип (който кара на раждането да присъстват свидетели, избрани от маршал Тома Робер Бюжо).
Второ изгнание и смърт (1833 – 1870).
Чрез брака си с херцог Лукези Пали Мария Каролина престава да е част от Френското кралско семейство. Така тя получава разрешение да напусне Франция и на 8 юни 1833 г. тръгва с дъщеричката си за Палермо. Оттам се отправя към Париж, но Шарл X отказва да я приеме, освен при определени условия. Въпросът всъщност е много деликатен, тъй като херцогинята е вдовица на сина му и майка на престолонаследника. Поради това Шарл X иска доказателство за съществуването на законен акт за брак с херцог Еторе Лукези Пали. Той поверява деликатната мисия на Гийом Изидор, граф на Монбел, бивш вътрешен министър, заедно с Пиер-Луи-Огюст Ферон, бивш външен министър през 1827 – 1829 г. Те откриват Мария Каролина във Флоренция през септември и получават акта ѝ за брак (до този момент съхраняван във Ватикана). Изглежда, че е имало опит от страна на Шатобриан, съветник и посланик на Мария Каролина, да я накара да изложи документа, за да защити честта си, без обаче да го предаде на Шарл X, за да може тя да защити правата си на кралска принцеса. Всъщност актът за брак с неуточнена дата е взет от посланика на Шарл X в Падуа и така става възможна срещата между Шарл и Мария Каролина в Любляна.
Мария Кристина обаче не постига целите си за сближаване: тя се оказва дистанцирана от кралското семейство, което ѝ отказва ръководството на образованието на сина ѝ. Това е така, защото в действителност, както става ясно от последните проучвания, реалният баща на дъщеря ѝ е бил водач на бунта, а не херцог Лукезе Пали, който се съгласява на брак, за да прикрие скандала и защото обича принцесата.
Мария Каролина изчезва от политическата сцена. Живее със семейството си във Венеция. По-късно се премества с него в Австрия, където живее до смъртта си на 71-годишна възраст през 1870 г. в замъка Брюнзее при Мурек.
Приживе тя публикува мемоарите си във Франция, където не споменава за брака и за раждането на дъщеря си Анна Розалия: "Mémoires historiques de S.A.R. Madame, duchesse de B. depuis sa naissance jusqu'à ce jour, a cura di A. Nettement, Paris 1837". Нейният дневник е частично публикуван като "A. de Reiset, Marie Caroline duchesse de B., 1816-1830", Париж 1906. Има множество биографии, до голяма степен посветени на начинанието във Вандея и проблема с втория ѝ брак.
Брак и потомство.
∞ 1. 1816 в Катедралата „Нотр Дам“ в Париж за Шарл-Фердинанд, херцог на Бери (* 24 януари 1778, Версай; † 14 февруари 1829, Париж), от когото има двама сина и две дъщери:
∞ 2. 14 декември 1831 в Маса за Еторе Карло Лукези-Пали (* юли/август 1806, Неапол; † 1 април 1864, Венеция), херцог на Грация и княз на Кампофранко, политик, син на Антонио Лукези-Пали, херцог на Грация и княз на Кампофранко, и на Анна Мария Франческа Паола Пинятели Талявия Арагонска, от когото има един син и пет дъщери: |
197514 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197514 | Дьорд Гарич | Дьорд Гарич () е роден на 8 март 1984 г. във Сомбатхей, Унгария. Той е австрийски футболист от унгарски произход и играе за националния отбор на страната. |
197516 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197516 | Маркус Кацер | Маркус Кацер () е роден на 11 декември 1979 г. във Виена, Австрия. Той е австрийски футболист и играе за националния отбор на страната. |
197517 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197517 | Емануел Погатец | Емануел Погатец () е роден на 16 януари 1983 г. в Грац, Австрия. Той е австрийски футболист и играе за националния отбор на страната и немския Хановер 96. |
197519 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197519 | Мартин Щранцъл | Мартин Щранцъл () е роден на 16 юни 1980 г. в Гюсинг, Австрия. Той е австрийски футболист и играе за националния отбор на страната. |
197520 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197520 | Калиев хлорид | Калиевият хлорид е химично съединение с формула KCl, сол на калия и хлора. В нормални условия представлява бял кристален прах или безцветни кристали без мирис. Солени на вкус, те много добре се разтварят във вода, докато в алкохол са практически неразтворими.
В природата се среща под формата на различни минерали:
Добива се директно като силвин или от смесените минерали, като най-често се използва различната разтворимост на солите във вода. Лабораторно може да се получи при неутрализация на калиева основа със солна киселина.
Използва се като минерален тор, богат на калий. Тъй като съдържа хлор, калиевият хлорид не се препоръчва при някои култури като картофи и пр., които са чувствителни към хлориди. Понякога се използва като заместител на готварската сол в диетологията. В медицината се приема под формата на таблетки при недостиг на калий. Служи като суровина за получаване на калий, калиева основа, калиев хлорат и др. Разтворите на калиевия хлорид във вода се използват в лабораторната практика за съхраняване на електроди, като електролит в електроди (3 M KCl). Използва се като източник на бета лъчение за калибрация на уреди, тъй като естествения калий съдържа 0,0118% от радиоактивния изотоп 40К. |
197526 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197526 | Рамазан Йозджан | Рамазан Йозджан () е роден на 28 юни 1984 г. в Хоенемс, Австрия. Той е австрийски футболист от турски произход и играе за националния отбор на страната. |
197528 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197528 | Дреновец (язовир) | Язовир „Дреновец“ се намира в Област Видин, край пътя Дреновец – Воднянци. Един от най-големите изкуствени водоеми в околността.
В него може да се улови почти всякакъв вид мирна сладководна риба. Язовирът е платен. Говори се, че има доста от шарановия раздел риби като каракуда и шаран. |
197531 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197531 | Рорайма (планина) | Рора̀йма (; ) е платовиен масив тепуи с дължина около 14 km и ширина около 3,5 km в най-широката си част, намиращ се на границата между Венецуела, Бразилия и Гвиана, като 3/4 от нея са на венецуелска територия. Максималната височина е 2810 m и това е най-високата точка в Гвиана.
Рорайма е част от планинската верига Сиера де Пакарайма, която от своя страна е част от Гвианската планинска земя, разположена в североизточната част на Националния парк Канайма. Масивът Рорайма се счита за една от най-старите геоложки формации на Земята, датиращи от докамбрия, на възраст около 2 милиарда години. Изграден е предимно от кварцови пясъчници, пронизани от интрузии и дайки от диабаз и габро. Горната част на масива е почти равни с отвесни склонове с височина до 400 m.
Флора и фауна.
Много от видовете в Рорайма се срещат само по плата тепуи, като на върха на Рорайма се открояват два местни ендемита. Растенията като камбанка, "Heliamphora" и редките "Rapatea" са широко разпространени по стените и билото на платото. Режимът на валежите в платото е постоянен, непрекъснат, а почти цялата повърхност на върха е оголен пясъчник, като се срещат главно само някои видове храсти ("Bonnetia") и водорасли. Ниска и оскъдна растителност се среща и в малките пясъчни блата, които пресичат скалистия връх. Повечето от хранителните вещества в почвата бива измивани от ручеи, които се изливат от ръба, образувайки едни от най-високите водопади в света.
Жабата "Oreophrynella quelchii" обикновено се среща по откритите скалисти повърхности и в храсталаците на Рорайма. Видът е ограничен до ръба на платото, поради което се счита за уязвим. |
197534 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197534 | Качамак | Качамак (от турски език – kaçamak) е традиционно балканско ястие, важна част от българската национална кухня, разпространено и в Северна Македония, Албания, Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия, страните от Кавказкия регион, Турция. Приготвя се от царевичен грис или едро смляно царевично брашно. Ястието е подобно на италианската полента и на румънската мамалига.
Сместа се вари във вода с щипка сол на тих огън при непрекъснато бъркане с т.нар. бъркалка „качамилка“, до получаване на каша с желаната гъстота. Процесът на варене трае около 40 минути. Съдът се дърпа от огъня, добавя се масло, сместа се разбърква бързо и се захлупва за около 15 – 30 мин., в зависимост от количеството. Така, продуктът набъбва още повече, и поема водата.
Използван като заместител на хляб в ежедневното хранене, качамакът може да се нареже на парчета и да се сервира по различни начини – сладък или солен.
В някои краища на България се полива със запържена с червен пипер свинска мас, сирене, каймак или свински пръжки (известни и като "джумерки"). За десерт качамакът може да се залее с изваряван сок от захарна тръстика или захарно цвекло, наричан "адъ", "петмез" или "маджун". В Североизточна България се приготвя и "шупла" (сладкиш от царевично брашно). Известен е по света под различни имена, но съставът му е един и същ, запазен през вековете до днес.
История.
В България качамакът се налага през XVIII век с навлизане отглеждането на царевица като земеделска култура и по-лесното и продължително съхранение на царевицата като земеделски продукт. Бързото приготвяне като храна на този вид хляб е особено примамливо за българката, поради нейната голяма натовареност – тежък селски труд и отглеждане на многобройна челяд.
Преди да се появи царевицата в България (а и след това), по технологията за „пареното“ (варено и задушено) тесто от просо се е приготвял "просеник" – с вода се забърква каша от просено брашно, изсипва се в тава и се пече.
В миналото всички зърнени култури са се мелели на мелници-караджейки (между два камъка, без пресяване на трици и люспи), при което в брашната остават всички съставки на зърното.
Производство на царевица.
Производството на царевица е най-добрия показател за ползването ѝ като храна. В Ориенталския отдел на Народната библиотека в София е запазен турски данъчен регистър от 1871 г. от който се вижда, че са произведени и са обложени с данък десятък в Оряховската каза (гр. Оряхово) както следва:
За справка – едно тогавашно берковско килѐ е с тегло 70 kg, а едно цариградско килѐ – 40 kg. |
197539 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197539 | Анаграма | Анаграма е вид игра на думи състояща се в пренареждане на буквите от дума или фраза така, че да се образува нова дума или фраза, като всяка буква от оригинала се използва само веднъж.
Ако използваме термините на комбинаториката, анаграма е дума или фраза, образувана от буквите на друга дума или фраза чрез пермутация. Технически погледнато всяка дума или фраза, която повтаря еднозначно буквите от друга дума или фраза е анаграма. Например "бира" = "риба", "кавалер" = "акварел" и т.н.
От тази дефиниция следва, че палиндромът е частен случай на анаграма с допълнително ограничение върху подредбата на буквите.
"Анаграмите" са в основата на множество игри и главоблъсканици, а също така са често използвани за артистични псевдоними. Така Франсоа Рабле използва псевдонима Алкофрибас Назие („François Rabelais“ = „Alcofribas Nasier“). |
197541 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197541 | Отнесени от вихъра (филм) | „Отнесени от вихъра“ () е американски филм от 1939 година, историческа романтична драма с режисьор Виктор Флеминг по сценарий на Сидни Хауърд. Филмът е направен по едноименния роман на Маргарет Мичъл от 1936 година. В главните роли участват Кларк Гейбъл и Вивиан Лий. Този филм държи рекорда по най-много продадени билети. Получава 10 Оскара – рекорд, който се задържа в продължение на 20 години и впоследствие е надминат само от Бен-Хур – от 1960 и Титаник – от 1997 г., с по 11 оскара). За отбелязване е и фактът, че Оскарът за най-добра поддържаща женска роля, присъден на Хати Макданиел я прави първият в историята афроамерикански актьор с подобно признание. Отнесени от вихъра става символ на златния век на Холивуд.
Сюжет.
Във филма се разказва за Американската гражданска война и нейния ефект върху живота на хората от Юга. Филмът започва с голяма памучна плантация – Тара – в провинциална Джорджия през 1861, в навечерието на Американската гражданска война, където Скарлет О'Хара (Вивиан Лий) флиртува с двамата близнаци Тарлтън – Брент и Стюърт. Скарлет, Сюелън и Карийн са трите дъщери на ирландския емигрант Джералд О'Хара (Томас Мичел) и съпругата му, Елен О'Хара (Барбара О'Нийл). Близнаците споделят със Скарлет тайната, че един от съселяните, в когото тя е тайно влюбена – Ашли Уилкс (Лесли Хауърд) е напът да се ожени за братовчедка си Мелани Хамилтън (Оливия де Хавиланд) и годежът им ще бъде съобщен на следващия ден, по време на барбекюто в дома на Ашли – плантацията Дванадесетте дъба.
В Дванадесетте дъба, Скарлет забелязва, че е ухажвана от красивия, но арогантен Рет Бътлър (Кларк Гейбъл), чието семейство се е отказало от него. Рет допълнително си навлича неодобрението на останалите мъже, когато заявява, че в случай на война, Югът няма никакъв шанс срещу превъзхождащия го по брой и индустриална мощ Север.
Когато Скарлет се измъква от следобедната си дрямка, за да остане насаме с Ашли в библиотеката, тя му признава за любовта си към него. Той споделя, че я намира привлекателна и че винаги я е обичал, но Мелани му подхожда повече. Скарлет обвинява Ашли, че я е подвел да мисли, че е влюбен в нея и в яда си го удря. Ашли безмълвно напуска стаята, а Скарлет побеснява още повече, когато разбира, че Рет през цялото време е бил на дивана в библиотеката и е чул целия им разговор. „Господине, Вие не сте никакъв джентълмен“, зявява тя, на което той отговоря: „А Вие, госпожице, не сте никаква дама!“. Преди разговора да приключи, Рет ѝ обещава, че ще запази тайната ѝ.
Скарлет напуска библиотеката бясна, а барбекюто е прекъснато от новината, че войната е обявена. Мъжете бързат да се запишат, а всички жени са разбудени от следобедната си дрямка. Скарлет наблюдава от прозореца как Ашли целува Мелани за довиждане. Младият и срамежлив брат на Мелани, Чарлс Хамилтън, с когото Скарлет понякога флиртува, ѝ предлага брак и тя се съгласява. Двамата се женят, но много скоро тя остава вдовица, тъй като Чарлс умира от пневмония и дребна шарка.
Майката на Скарлет я изпраща в дома на Хамилтън в Атланта, за да я разведри, макар че прислужницата на О'Хара – Мами – казва на Скарлет, че е наясно, че тя отива там само за да чака завръщането на Ашли. Скарлет и Мелани посещават благотворителен базар в Атланта; Скарлет, която би трябвало да е в траур и да оплаква съпруга си, предизвиква гневни погледи и шушукане. Рет, сега контрабандист на стоки от Англия, се появява внезапно. Скарлет шокира цяла Атланта, приемайки предложението му за танц. Докато танцуват, Рет ѝ казва, че намеренията му са да я спечели, а тя заявява, че това няма да се случи никога, не и докато тя е жива.
Войната се обръща срещу Конфедерацията след битката при Гетисбърг и много провинциални приятели и ухажори на Скарлет са убити. Скарлет прави още един опит да спечели сърцето на Ашли по време на неговия коледен отпуск, все така неуспешен, въпреки че двамата споделят страстна целувка в приемния салон в деня на Коледа, точно преди той да тръгне обратно към войната.
Осем месеца по-късно, когато градът е обсаден от армията на Съюза по време на Атлантската кампания, Мелани получава преждевременни и много тежки родилни болки. Налага се Скарлет да изроди детето сама, с помощта на прислужницата Приси. Скарлет моли Рет да върне нея, Мелани, Приси и бебето незабавно в Тара. Той се появява с кон и каруца, за да ги изведе от града. Разделя се с нея с гореща целувка и я оставя с почти умрелия кон, безпомощно болната Мелани, бебето ѝ и разплаканата Приси на пътя към Тара. На целувката му тя отвръща с шамар и той тръгва обратно да се бие с армията на Конфедерацията.
По време на пътуването към дома, Скарлет вижда изпепелено Дванадесетте дъба, изоставено и напълно разрушено. С облекчение открива, че Тара е все още цяла, но майка ѝ е починала скоро от тиф, а умът на баща ѝ е отслабнал заради стреса. Тара е плячкосана от войниците на Съюза, земите не са обработвани и поддържани. Скарлет се заклева, че ще направи всичко, за да оцелеят тя и семейството ѝ: „Нека Бог ми е свидетел, никога повече няма да гладувам!“
Семейството на Скарлет и прислужниците започват да събират памуковите полета. Тя, освен това, убива един войник на Съюза, който се опитва да ги обере и намира златни монети в торбата му, достатъчно за да поддържа семейството и слугите за кратко време. С победата над Конфедерацията и края на войната, Ашли се завръща от своето затворничество. Мами спира Скарлет в стремежа ѝ да затича към него. Ашли, останал без никакъв дух и стремеж, открива, че всъщност е почти безполезен в плантацията. Скарлет го моли да избягат заедно и той признава, че я желае и я целува страстно, но не може да напусне Мелани.
Джералд О'Хара умира, когато конят му го хвърля при опит да изгони от имота си един янки, бивш надзирател в плантацията, който сега иска да купи Тара. Скарлет трябва сама да издържа семейството и разбира, че не може да плаща непрекъснато растящите данъци. Разбирайки, че Рет е в Атланта, и вярвайки, че той все още е богат, тя кара Мами да ѝ ушие сложна рокля от пердетата на майка ѝ, които все още висят в голямата зала. Въпреки това, при посещението ѝ, Рет ѝ казва, че неговите сметки в чуждестранни банки са блокирани и че нейните опити да получи парите му са напразни. Когато си тръгва, Скарлет среща годеника на сестра си, Франк Кенеди, мъж на средна възраст, който сега обаче е собственик на успешен магазин.
Скарлет го лъже, че Сюелън се е изморила да го чака и се е омъжила за друг. Щом става г-жа Франк Кенеди, Скарлет превзема бизнеса му и с печалбата купува дъркорезница, която ѝ носи пари по време на възстановяването на Атланта – отчасти защото търгува с презрените янки и наема осъдени за работници. Когато Ашли е напът да приеме предложение за работа от банка на север, Скарлет се разплаква и го моли да остане, защото ѝ е нужен, за да ѝ помага с дъскорезницата. Притиснат от състрадателната Мелани, той отстъпва. Един ден, след като Скарлет е нападната докато минава покрай близкия бедняшки квартал, Франк, Ашли и останалите нахлуват през нощта в квартала. Ашли е ранен в мелето с войници на Съюза, а Франк е убит.
Когато погребението на Франк е едва приключило, Рет посещава Скарлет, която пие и ѝ предлага брак. Скарлет е потресена от лошия му вкус, но приема предложението му, отчасти заради парите. Той я целува и ѝ казва, че ще спечели любовта ѝ един ден, защото те двамата са еднакви. След меден месец в Ню Орлиънс, Рет обещава да възстанови Тара до предишното ѝ величие, докато Скарлет строи най-голямата и разкошна къща в Атланта. Двамата имат дъщеря, Бони Блу Бътлър. Рет я обожава, като символ на свободолюбивата Скарлет, каквато е била преди войната. Той прави всичко възможно да си изгради добро име в обществото на Атланта, в името на дъщеря си. Скарлет, все още копнееща за Ашли и огорчена от това, че е загубила фигурата си, съобщава на Рет, че не желае да имат повече деца и че вече няма да споделят едно легло. Бесен, той отваря вратата между двете спални с ритник, за да ѝ покажа, че това решение ще го вземе той.
Когато един ден посещава дъскорезницата, Скарлет изслушва носталгичния монолог на Ашли, който копнее за старите, по-прости дни, които са безвъзвратно минали. Скарлет го утешава с прегръдка, но двамата са видени от две клюкарки, едната от които сестрата на Ашли – Индия, която никога не е харесвала Скарлет. Те бързо разпространяват слуха и репутацията на Скарлет е отново опетнена. По-късно същата вечер, Рет, който е чул слуха, насила изкарва Скарлет от леглото и я кара да посети тържеството по случай рождения ден на Ашли, облечена в най-предизвикателната си рокля и сама. Неспособна да повярва в нищо лошо за любимата си снаха, Мелани застава до Скарлет така че всички да разберат, че тя не вярва на клюката.
По-късно вкъщи, докато се измъква, за да си налее питие, Скарлет открива Рет пиян на първия етаж. Ослепял от ревност, той ѝ казва, че би могъл да я убие, ако така ще я накара да забрави за Ашли. Вдигайки я на ръце, той я отнася на втория етаж, казвайки „Това е една нощ, в която ти няма да ми откажеш“. Тя се събужда на следващата сутрин виновно доволна, но Рет се връща, за да се извини за държанието си и ѝ предлага развод. Скарлет отказва, твърдейки, че това ще бъде позор. Рет решава да отведе Бони на дълго пътуване до Лондон.
Рет се връща с Бони и Скарлет е щастлива да го види, но той отблъсква нейните опити за сдобряване. Отбелязва, че тя изглежда различно и Скарлет заявява, че е бременна отново. Рет пита кой е бащата и Скарлет му казва, че той много добре знае, че детето е негово и че тя не го иска. Наранен от това, Рет казва „Успокой се. Може да ти се случи нещо“. Побесняла, Скарлет се хвърля към него, пада по стълбите и загубва детето. Рет, обезумял от вина, изплаква пред Мелани своята ревност, но се въздържа да ѝ сподели за истинските чувства на Скарлет към Ашли.
Докато Скарлет се възстановява, малката Бони, импулсивна като дядо си, умира, когато пада от понито си при опит да прескочи оградата. Скарлет обвинява Рет. Рет обвинява себе си също. Мелани посещава къщата, за да ги утеши и убеждава Рет да позволи Бони да бъде погребана, но пада от родилните болки от втората ѝ бременност, за която знае, че би могла да я убие. На смъртното ѝ легло, тя моли Скарлет да се грижи за Ашли. С последния си дъх, Мелани ѝ казва още, че трябва да бъде по-мила към Рет, защото той я обича. Навън, Ашли пада облян в сълзи, безпомощен без жена си. Едва тогава Скарлет разбира, че никога не би могла да означава нещо за него и че през цялото време, тя е обичала нещо, което всъщност никога не е съществувало.
Тя се втурва обратно вкъщи, за да открие Рет, който си стяга багажа да я напусне. Скарлет го умолява да не тръгва, казвайки му, че сега разбира, че през цялото време го е обичала и че никога не е обичала истински Ашли.
Докато Рет излиза през вратата, тя проплаква „Рет, ако си тръгнеш, къде ще отида аз? Какво ще правя?“. А той отговаря: „Честно казано, мила моя, изобщо не ми пука“ и тръгва в мъглата. Тя сяда на стълбите и се разплаква в своето отчаяние, „Кое има значение? Тара. Вкъщи. Ще си отида у дома и ще измисля някакъв начин да си го върна. Все пак, утре е нов ден“.
На финалната сцена, Скарлет отново стои решителна пред Тара.
„Отнесени от вихъра“ В България.
В България първоначално е излъчван по Канал 1 на БНТ през 90-те години. В дублажа участват Албена Павлова (която озвучава Скарлет О'Хара) и Красимира Казанджиева.
През 90-те години е издаден за първи път на VHS от Ултимат Видео и се разделя на две части.
През 2001 г. е издаден за първи път на DVD от Александра видео със субтитри на български.
На 13 и 14 декември 2003 г. е излъчен отново по Канал 1. На 30 и 31 август 2004 г. правят повторно излъчване, съответно от понеделник и вторник в 20:40 часа.
През 2004 г. е издаден отново на DVD от Съни филмс. Дискът се състои в четири диска. Новото издание чества 65-ата годишнина на филма.
На 1 май и 2 май 2008 г. започва излъчване на двете части на филма и по Нова телевизия. Двете части са излъчени съответно в четвъртък и петък от 13:30 ч. Повторени са съответно на 24 и 25 декември, съответно в сряда и четвъртък.
Награди и номинации.
Победител в 8 категории при връчването на годишните Награди на филмовата академия на САЩ през 1939 година за:
получава и 2 специални награди за:
номинации за още 5 награди: |
197542 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197542 | Стоп & Шоп | Стоп & Шоп е най-голямата верига от супермаркети в Нова Англия. Състои се от над 360 магазина в щатите Мейн, Масачузетс, Вермонт, Род Айлънд, Кънектикът, Ню Йорк и Ню Джърси.
През 1914 г. семейството Рабиновиц основава хранителен магазин в Самървил, Масачузетс. 4 години по-късно Сидни Рабиновиц – член на семейството, въвежда нова идея за търговия на дребно – за самостоятелно обслужване. През 1946 г., компанията официално става известна като Stop & Shop, Inc и продажбите ѝ се изкачва до $ 42,5 милиона.
Днес Stop & Shop е мултимилионна корпорация и най-големият търговец на дребно на хранителни стоки на дребно в Нова Англия. Във фирмата работят 58000 души – в своята мрежа от складове, дистрибуционни центрове, производствени предприятия, супермаркети и офиси.
Главният офис е в Куинси, Масачузетс. |
197546 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197546 | Валтер Тил | Валтер Тил () е виден немски инженер-ракетостроител, главен инженер по двигателите и сътрудник на доктор Вернер фон Браун.
Тил се отличава с дълбоки научни знания и е свързващото звено между лабораториите в Пенемюнде и професор Вернер Хайзенберг. Тил е първият който предлага използването на атомна енергия за реактивно задвижване, явявайки се основоположник на ядрения реактивен двигател.
Двигател, конструиран от В. Тил за балистичната ракета Фау-2 (V-2), става прототип за създаването на всички (без изключение) германски, а по-късно и американски балистични ракети с течно ракетно гориво.
Разработения от В. Тил двигател, за зенитната ракета „Васерфал“, в превод – (Водопад), , става прототип за конструирането на двигател с течно ракетно гориво, използван при производството на зенитни установки.
Около полунощ на 17 юни 1943 година, 433 тежки бомбардировачи от КВВС на Великобритания извършват бомбардировъчен нальот над полигона Пенемюнде, разрушавайки напълно градчето в което живее научно-техническия персонал. Сред многото загинали е и доктор Валтер Тил. |
197551 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197551 | Минощица | Минощица (, "Моноспита", до 1926 година "Μινόστιτσα", "Миностица") е село в Република Гърция, област Централна Македония, дем Негуш.
География.
Селото е разположено в областта Сланица на 45 m надморска височина в западната част на Солунското поле, нa 10 km североизточно от град Негуш (Науса), на 10 km северозападно от Бер (Верия) и на 3 km от село Копаново (Копанос). През селото тече река Арапица.
История.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
В края на XIX век селото е в Берската каза на Османската империя. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в "Монопита" (Monopita), Берска епархия, живеят 280 гърци. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в "Минощица (Моноснита)" живеят 170 българи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Литощица (Моноспито)" има 240 българи патриаршисти гъркомани. Според отчет на Солунската българска митрополия в Минощица работи българско училище с учител Сотир Гарелов от Нисия, Воденско.
В 1910 година в Минощица (Μονόσπητον) има 240 жители екзархисти.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Минощица остава в Гърция. При преброяването от 1913 година в селото има 132 мъже и 133 жени.<ref name="freewebs.com/onoma/veria"></ref> В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство, споменава Минощица (Μονόσπιτο) като село населено със „славяногласни елини“. Според управляващия Солунската българска епархия архимандрит Евлогий местните първенци насила са накарани от гръцката власт да подпишат следната декларация:
Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Монопище" (Монопиште) има 30 къщи християни славяни.
В 1924 година в селото са заселени 157 тракийски гърци, бежанци от България. В 1928 година Минощица е смесено (местно-бежанско) селище с 8 бежански семейства и 32 жители бежанци.
В 1987 година Спирос Лукатос посочва „език на жителите български“ (γλώσσα κατοίκων βουλγαρική).
Землището на селото е много плодородно, тъй като цялото се напоява. Произвеждат се овошки, предимно праскови, както и по-малко памук и пшеница.
Църквата в Минощица, строена около 1850 година, се казва „Свети Николай и Света Мавра“ и селото празнува на Никулден 6 декември и на Света Мавра – 3 май. Футболният отбор се казва Елпида (Надежда). В селото има силогос Агия Мавра. |
197552 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197552 | Модерни времена | „Модерни времена“ (1936) е квазиням филм, режисиран и продуциран от Чарли Чаплин, който също е автор на сценария, композитор на музиката, и изпълнител на главната роля.
Появил се девет години след първите озвучени филми, „Модерни времена“ е последният пълнометражен ням филм на Чаплин. Наричат го „квазиням“, тъй като, макар че в него не присъства сихронизиран гласов диалог, гласове и звуци се произвеждат от машини (например, машината за хранене), телевизионни екрани (големият екран, тип Big Brother, който предхожда книгата на Оруел „1984“), а истинският глас на Чаплин може да се чуе при изпълнението на песен. Присъстват специални звукови ефекти и оригинална музика.
В този филм се появява за последен път „Скитника“ (the Tramp) – популярният малък човек с бомбе, мустаци, големи обувки, широки панталони, тясно сако и бастунче. Това е произведението с което изгрява звездата на актрисата Полет Годар, която през същата година става и съпруга на Чаплин.
Сюжет.
Героят е работник на поточна линия. Тежката и монотонна работа е причина за нервен срив, който го изпраща в болница и оставя без работа. След като попада случайно в редиците на протестиращи работници, е арестуван и попада в затвора, погрешно заподозрян като комунистически лидер. Впоследствие отново е на улицата. Работи за кратко като нощен пазач в универсален магазин, работник в корабостроителница, техник в завод, пеещ сервитьор, докато отново остава безработен.
Запознава се с бездомно момиче, с което се опитват да създадат дом и уют, но опитите им непрекъснато биват осуетявани от икономическата ситуация и властите.
Исторически контекст.
Действието се развива през 30-те години на 20 век, по време на Голямата депресия. Основни теми във филма са безработицата, бедността, гладът, борбата на пролетариата срещу дехуманизиращото влияние на машината в индустриалната епоха (по времето на поточната линия на Хенри Форд) и различни социални институции. |
197556 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197556 | Зевксис (пълководец) | Зевксис (на гръцки език Zευξις) е един от пълководците на сирийския цар Антиох III Велики.
Помага на царя в потушаването на метежа на сатрапа на Мидия - Молон, през 223 година пр.н.е.
В качеството на сатрап на Лидия поддържа Филип Македонски в неговата борба с Атал.
По-късно е назнаен за посланик на Антиох ІІІ Велики в Рим. |
197560 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197560 | Фетица | Фетица (, "Пола Нера", до 1926 година "Φέτσιστα", "Фециста" или "Φέτιτσα", "Фетица") е село в Република Гърция, област Централна Македония, дем Негуш (Науса).
География.
Селото е разположено на 150 m надморска височина в областта Сланица в североизточните склонове на планината Каракамен (Вермио). Отдалечено е на 12 km северно от град Негуш (Науса) и 26 km северно от град Бер (Верия).
История.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
До Негушкото въстание от 1821 година Фетица е българско село, но след опожаряването му във въстанието е изоставено и използвано от власи пастири. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в 1905 година („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) година във "Фетища" има 24 власи.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Фетица остава в Гърция. Данните от гръцките преброявания показват големи вариации, тъй като част от тях са правени през зимата, когато власите зимуват в полето. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Фетица" има 50 къщи власи християни.
В 1924 година в селото са заселени 78 понтийски гърци бежанци от Турция от околността на град Севастия. В 1928 година Фетица е бежанско селище с 33 бежански семейства и 82 жители бежанци.
През зимата на 1944 година селото е опожарено от германските окупационни войски, а жителите му са разселени. |
197562 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197562 | Долно Копаново | Долно Копаново или Долно Купаново (, "Хариеса", до 1953 година "Κάτω Κοπανός", "Като Копанос") е село в Република Гърция, област Централна Македония, дем Негуш.
География.
Селото е разположено в областта Сланица, на 45 m надморска височина в западната част на Солунското поле на 11 km североизточно от град Негуш (Науса) и на 4 km от демовия център Копаново (Копанос). През селото тече река Арапица.
История.
В Османската империя.
В края на XIX век селото е в Берската каза на Османската империя. Според Николаос Схинас („Οδοιπορικαί σημειώσεις Μακεδονίας, Ηπείρου, Νέας οροθετικής γραμμής και Θεσσαλίας“) в средата на 80-те години на XIX век "Долно Копаново (Κάτω Κοπανός)" има 50 къщи. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в "Като Копанос" (Kato Copanòs), Берска епархия, живеят 420 гърци. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в "Долно Купаново" живеят 240 българи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в "Долно Купаново" има 230 българи патриаршисти гъркомани. Според отчет на Солунската българска митрополия в Долно Копаново работи българско училище с учител Мариян Златанов от Долно Куфалово, Солунско.
На 11 октомври 1909 година берският каймакамин отнема църквата в Долно Копаново от 25-те български семейства и я предава на 3-те гъркомански. В 1910 година в Долно Копаново (Κάτω Κοπανός) има 245 жители екзархисти.
На 1 март 1911 година между Горно и Долно Копаново гръцка чета убива двама селяни. Преследвана от войсково отделение, четата се оттегля, но се натъква на друга войскова част и в сражението дава три жертви.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Долно Копаново остава в Гърция. При преброяването от 1913 година в селото има 182 мъже и 156 жени.<ref name="freewebs/veria/count"></ref> В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство, споменава Долно Копаново (Κάτω Κοπανός) като село обитавано от „30 славянофонски семейства“ (30 οικογένειες σλαβοφώνων).
Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Долно Копаново" има 20 къщи християни славяни.
В 1922 година в селото са заселени 102 гърци, бежанци от Турция. В 1928 година Долно Копаново е смесено местно-бежанско селище със 112 бежански семейства и 469 жители бежанци. В 1953 година селото е прекръстено на Хариеса.
В 1987 година Спирос Лукатос посочва „език на жителите български“ (γλώσσα κατοίκων βουλγαρική).
Селото е много богато, тъй като почти цялото му землище се напоява. Произвеждат се предимно праскови, а също и пшеница и памук. |
197563 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197563 | Купа Интертото 2008 | Купа Интертото 2008 ще бъде последният футболен турнир Купа Интертото, 14-ият организиран от УЕФА и третият откакто турнирът се провежда в този формат. Ще се изиграят 3 кръга и единадесет отбора ще се присъединят към втория предварителен кръг на Купата на УЕФА. Жребият е изтеглен в главното управление на УЕФА в Нион, Швейцария на 21 април 2008 г.
Разпределение на отборите.
В УЕФА Интертото 2008 ще участват 50 отбора от 50 страни членки на УЕФА. Схемата е следната:
Първи кръг: (28 отбора)
Втори кръг: (28 отбора)
Трети кръг: (22 отбора)
Първи кръг.
Първите мачове са играни на 21 и 22 юни 2008 г., а реваншите на 28 и 29 юни 2008 г.
Втори кръг.
Първите мачове са играни на 5 и 6 юли 2008 г., а реваншите на 12 и 13 юли 2008 г.
Трети кръг.
Първите мачове са изиграни на 19 и 20 юли, а реваншите на 26 и 27 юли 2008 г. Излъчени са 11 победители, които се включват във 2-рия квалификационен кръг на Купата на УЕФА.
Крайни победители.
Осем от единайесетте отбора спечелили право на учстие в Купата на УЕФА преодоляха квалификационните кръгове и стигнаха до Първия Кръг. Пет от тях го преодоляха и влязоха в Груповата Фаза. Четири от тях се класираха за 1/32 финал. Само Брага успя да достигне до 1/8 финал, което ги направи победители. |
197571 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197571 | Пископия | Пископия (, "Епископи") е село в Република Гърция, област Централна Македония, дем Негуш.
География.
Селото е разположено на Голема река в областта Сланица, на 80 m надморска височина в западната част на Солунското поле на 15 km североизточно от град Негуш (Науса) и на 8 km северно от село Копаново (Копанос) на железопътната линия Солун-Негуш.
История.
В местността Рудина ("Ρουντίνα") е открита част от некропола на Миеза. В 1962 и 2012 година е обявена за паметник на културата.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
В края на XIX век селото е във Воденска каза на Османската империя. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в "Епископи" (Episcopi), Воденска епархия, живеят 180 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Пископия (Piscopia) е посочено като село във Воденска каза с 45 домакинства и 197 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в "Пископия" живеят 340 българи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Пископия има 280 българи патриаршисти гъркомани и работи гръцко училище.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Пископия остава в Гърция. В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство, споменава Пископия (Επισκοπή) като село населено със „славяногласни елини“. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Пископия" (Пископија) има 47 къщи славяни християни и 3 къщи цигани християни.
В 1923 година в селото са заселени 399 гърци, бежанци от Турция. В 1928 година Пископия е смесено местно-бежанско селище със 131 бежански семейства и 493 жители бежанци.
Според Тодор Симовски към края на XX век в селото има 50% потомци на местно население и 50% потомци на гърци бежанци.
Землището на селото е много плодородно, тъй като цялото се напоява. Произвеждат се предимно овошки, като е развито и краварството. |
197572 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197572 | Църмариново | Църмариново или Църно Мариново (, "Марина", до 1926 "Σερμαρίνοβο", "Сермариново", "Σερμορίνοβο", "Сермориново", катаревуса "Σερμορίνοβον", "Сермориновон", "Τσαρμορινό") е село в Република Гърция, област Централна Македония, дем Негуш.
География.
Селото е разположено на Голема река в областта Сланица на 140 m надморска височина в североизточното подножие на планината Каракамен на 8 km североизточно от град Негуш (Науса) и на 10 km югозападно от Въртокоп (Скидра). В селото е разположен Църмариновският манастир „Преображение Господне“, който е подчинен на Воденската митрополия. Църквата в селото е „Света Марина“.
История.
В Османската империя.
Според гръцки източници в края на XVIII век жителите на селото говорят „славомакедонски“.
В края на XIX век селото е във Воденската каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Църмориново" (Tzarmorinovo) е посочено като село във Воденска каза с 83 домакинства и 458 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в "Цър-Мариново (Църно Мариново)" живеят 400 българи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Църмариново има 208 българи патриаршисти гъркомани и работи гръцко училище.
В Гърция.
В 1912 година през Балканската война в селото влизат гръцки войски, а след Междусъюзническата война в 1913 година Църмариново остава в Гърция. В 1913 година Панайотис Деказос, отговарящ за земеделието при Македонското губернаторство, споменава Църмариново (Τσερμορίνοβο) като село населено със „славяногласни елини“. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че "Църмориново" (Цьрмориново) има 50 къщи славяни християни.
В 1923 година в селото са заселени малко гърци, бежанци от Турция. В 1928 година Църмариново е смесено местно-бежанско селище с 65 бежански семейства и 270 жители бежанци. В 1927 година селото е прекръстено на Марина.
В 1998 година Хаджидимитровата кула в селото е обявена за паметник на културата.
Селото е богато, защото част от землището се напоява добре и дава високи добиви. Главен продукт са овошките, като се сее и пшеница. Частично е развито и скотовъдството.
Според Тодор Симовски към края на XX век около две трети от населението са потомци на местни жители, а една трета - на бежанци. |
197575 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=197575 | Жертвоприношение (филм) | „Жертвоприношение“ (; ; ) е последният филм на руския режисьор Андрей Тарковски. Заснет е през 1985 – 1986 г.
Сюжет.
Александър е професор, известен някога актьор, отказал се от сцената. Той се готви да отпразнува рождения си ден с няколко свои близки: съпругата си Аделаид, дъщеря им, лекаря Виктор и особняка Ото, местен пощальон. Някогашен гимназиален преподавател, сега Ото се е отдал на странното си хоби – колекциониране на необясними събития. Той твърди, че е събрал около 300 такива доказани случая. Фактът, че те не се забелязват от околните, според него показва човешката слепота. Ото подарява на Александър оригинална карта на Европа от края 17 век. Когато професорът забелязва, че това е много скъп подарък и твърде голяма жертва, пощальонът отвръща, че всъщност всеки подарък е жертва. Докато Александър наглежда болното си момченце в стаята му на горния етаж, гостите узнават от телевизията невероятна новина – започнала е нова световна война. Онази, от която всички се боят и смятат, че ако избухне, ще бъде последната. След като първоначалният шок и истерията на Аделаид отминават, всички се питат какво трябва да се прави оттук нататък. Александър дава обет, че ще се откаже от семейството и приятелите си, ако Господ ги съхрани. Ото го съветва да отиде при Мария, странна жена, която прислужва в дома на професора. Според Ото тя е магьосница и е единственият човек, който може да му помогне. За да спаси хората, които обича, Александър трябва да принесе в жертва себе си.
За заснемането на филма.
Последният филм на Андрей Тарковски е заснет в Швеция, след като той окончателно решава да не се връща в СССР. "„Жертвоприношение“" е продуциран от Шведския киноинститут при участие на „Argos Films“, (Франция) и „Film Four International“, (Англия). За място на действието е избран остров Готланд, а сцените в дома на Александър са направени в студио в Стокхолм. Филмът е заснет през лятото на 1985 г. Този път сценарият е изцяло дело на Тарковски. Според първоначалния замисъл Александър получава писмо от тежко болен приятел. Следвайки съвета на случаен човек, героят прекарва една нощ с магьосница, за да изкупи живота на приятеля си. По този първи вариант на сценария, наречен "„Магьосница“", Тарковски започва да работи не много след приключването на работата си по „Носталгия“. Впоследствие той претърпява изменения. Епизодичният персонаж е доразвит, за да се получи образът на Ото.
Филмът на Тарковски е нееднозначен и позволява различни интерпретации и тълкувания. Според един от сътрудниците в екипа, Лейла Александър Гарет, за Тарковски най-важната част в "„Жертвоприношение“" били началната и крайна сцена свързани с притчата за изсъхналото дърво.
Притча за изсъхналото дърво.
В началната сцена на филма Александър и момченцето засаждат край пътя мъртво японско дърво. Професорът разказва историята за монаха, който посадил такова дърво и накарал своя послушник да го полива редовно. След три години дървото разцъфнало. Александър вярва, че извършването на едно и също действие всеки ден, като ритуал, е в състояние да измени света. Последните кадри от филма показват момченцето поливащо дървото.
Символи.
Както в повечето свои филми и в "„Жертвоприношение“" Тарковски използва произведения на изобразителното изкуство, като символи, в които влага свои идеи:
Едно от възможните тълкувания е, че приемайки дара, Христос приема и съдбата си – да се превърне в изкупителна жертва за човешките грехове. Малко преди страшната новина за обявяването на война да стане известна, Александър разглежда картината. Може би предчувства, че скоро сам ще извърши жертвоприношение. Застаналият зад него Ото заявява относно "„Поклонение на влъхвите“": „Боже, колко е ужасна. Аз винаги много съм се боял от Леонардо.“ |