| Когато господ-бог привърши в небесата | |
| небесни залисии, той слезе на земята | |
| и съзова по свят що имаше роди, | |
| световния късмет да им разпореди. | |
| Застана Турчина пред него първо тамо — | |
| на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо — | |
| и стори темане. „Най-първи се вести, | |
| продума господ-бог — какво желаеш ти?“ | |
| — Аллах — отвърна той, — дай мене Агалъка! | |
| Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка. | |
| Но воля твоя пак — каквото кажеш ти: | |
| човек върши туй, Аллах що отреди! | |
| „Да бъде!“ — рече бог… А ей че се задава | |
| безочливия Грък: пред бога той застава, | |
| като че не пред бог, ами пред свой ортак — | |
| засукал на кравай чак до уши мустак. | |
| — О Кириос, дари на мене Агалъка — | |
| избърболеска той; — ти знаеш не за мъка | |
| е Гърка Грък роден… Късмет според човек! | |
| А пък поминъка со Агалък е лек. | |
| „Да — каза бог, — но виж, че Турчина превари | |
| и зе го. Избери ти дар от други дари.“ | |
| — Когато е така, дай мене _Хитростта_: | |
| и с нея видя щем да минем на света! | |
| „Да бъде!“ — рече бок… А още недорекъл, | |
| ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл, | |
| с брада до пояс чак, и блед и запъхтян, | |
| отмеря отдалеч метан подир метан. | |
| — Дай мене, Яхова, каквото ми се пада! | |
| На верния си раб дай малката награда — | |
| дай Агалъка мен… Мерак ми е това… | |
| И с малкото съм аз доволен, Яхова! | |
| „Ей, Агалъка го отнесе веч Агата, | |
| следнего Гърка пък отиде с Хитрината — | |
| остава…“ — Яхова, _Парата_ дай тогаз! | |
| И с най-нищожното съм пак доволен аз. | |
| „Да бъде!“ — рече бог… А ето низ баиря | |
| и Българина се задава най-подиря, | |
| нехайно замотал един през други крак, | |
| над вежди рунтави нахлупил сив калпак. | |
| Дохожда, спира се и все се пак втелесва, | |
| и гузно по тила с два пръста се почесва: | |
| — Дойдох ти, господи, да ме даруваш с дар — | |
| дари ми Агалъка… да бъда господар… | |
| „Де беше по-напред? Раздяла вече стана | |
| и зарад теб сега един късмет остана.“ | |
| — Прощавай, господи, по пътя закъснях: | |
| па малко и таквоз… на път се поуспах. | |
| Царвули нали е, изсъхнаха по жега, | |
| та да покиснат ги изух, да ми не стега, | |
| а пуста дрямка… На че там съм и заспал. | |
| „Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! — | |
| отвърна господ-бог: — Такъв ти е късметя! | |
| Кисни цървулите! И таз, що те сполетя, | |
| ти подир ралото влачи я чак до гроб… | |
| Земята работи — и неи бъди роб!“ | |