File size: 3,983 Bytes
d595d14 |
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 |
Когато господ-бог привърши в небесата небесни залисии, той слезе на земята и съзова по свят що имаше роди, световния късмет да им разпореди. Застана Турчина пред него първо тамо — на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо — и стори темане. „Най-първи се вести, продума господ-бог — какво желаеш ти?“ — Аллах — отвърна той, — дай мене Агалъка! Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка. Но воля твоя пак — каквото кажеш ти: човек върши туй, Аллах що отреди! „Да бъде!“ — рече бог… А ей че се задава безочливия Грък: пред бога той застава, като че не пред бог, ами пред свой ортак — засукал на кравай чак до уши мустак. — О Кириос, дари на мене Агалъка — избърболеска той; — ти знаеш не за мъка е Гърка Грък роден… Късмет според човек! А пък поминъка со Агалък е лек. „Да — каза бог, — но виж, че Турчина превари и зе го. Избери ти дар от други дари.“ — Когато е така, дай мене _Хитростта_: и с нея видя щем да минем на света! „Да бъде!“ — рече бок… А още недорекъл, ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл, с брада до пояс чак, и блед и запъхтян, отмеря отдалеч метан подир метан. — Дай мене, Яхова, каквото ми се пада! На верния си раб дай малката награда — дай Агалъка мен… Мерак ми е това… И с малкото съм аз доволен, Яхова! „Ей, Агалъка го отнесе веч Агата, следнего Гърка пък отиде с Хитрината — остава…“ — Яхова, _Парата_ дай тогаз! И с най-нищожното съм пак доволен аз. „Да бъде!“ — рече бог… А ето низ баиря и Българина се задава най-подиря, нехайно замотал един през други крак, над вежди рунтави нахлупил сив калпак. Дохожда, спира се и все се пак втелесва, и гузно по тила с два пръста се почесва: — Дойдох ти, господи, да ме даруваш с дар — дари ми Агалъка… да бъда господар… „Де беше по-напред? Раздяла вече стана и зарад теб сега един късмет остана.“ — Прощавай, господи, по пътя закъснях: па малко и таквоз… на път се поуспах. Царвули нали е, изсъхнаха по жега, та да покиснат ги изух, да ми не стега, а пуста дрямка… На че там съм и заспал. „Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! — отвърна господ-бог: — Такъв ти е късметя! Кисни цървулите! И таз, що те сполетя, ти подир ралото влачи я чак до гроб… Земята работи — и неи бъди роб!“ |