Datasets:

petkopetkov

/

chitanka

like 0

— Само някои неясни твърдения, които успяхме да изкопчим. Нужни са ми подробностите.

— Засега не знаем никакви подробности. Няма да разберем, докато не заминем за Дорлис.

— Тогава и аз идвам с вас.

— Какво!?

— Разбирате ли, на мен също са ми необходими подробностите.

— Защо?

— А — изправи се Мъри, — сега пък _вие_ задавате въпроси! Вече няма смисъл. Аз зная, че университетите не са под правителствено наблюдение. Зная също, че не мога да очаквам никаква доброволна академична помощ. Но в името на Арктур, този път аз съм решен да получа помощ на всяка цена и няма значение по какъв начин ще се съпротивлявате. Вашата експедиция няма да замине никъде, ако аз не съм с вас… като представител на правителството.

Дорлис като цяло не впечатлява с нищо. Значението му за галактическата икономика е равно на нула, далеч е от големите търговски коридори, жителите му са изостанали и непросветени, а историята неясна. И все пак тук някъде в купищата камънак е затрупан един древен свят. Навсякъде личат смътни следи от огън и разрушения, които са съсипали Дорлис някога преди… величавата столица на една велика Федерация.

И някъде из тези купища камъни хората от един по-нов свят се ровеха, търсеха и се мъчеха да разберат истината.

Бордовият Магистър поклати недоволен глава и приглади посивялата си коса назад. Не беше се бръснал от една седмица:

— Бедата е там, че нямаме отправна точка. Има вероятност езикът да е изчезнал, но със системата от знаци нищо не може да бъде направено.

— Мисля, че е свършена огромна работа — отговори Бранд.

— А, удари в безпрогледна тъма! Игра на налучкване по преводите на вашия приятел албинос. Не възлагам никакви надежди на това.

— Глупости! Вие прекарахте две години по аномалията Нимиан, а тук сте само от два месеца, на място, което е сто хиляди пъти по-ценно. Нещо друго ви човърка вас — усмихна се мрачно Бранд. — Не е нужен психолог, за да разбера, че правителственият човек ви притеснява.

Бордовият Магистър отхапа края на една пура и изплю парченцето. После заговори бавно:

— Три неща у тоя твърдоглав идиот ме вбесяват. Първо: не ми харесва, когато правителството се намесва; второ: не обичам непознати да душат наоколо, когато ние сме на прага на най-голямото откритие в историята на психологията. Трето: какво толкова му трябва? _Какво търси?_

— Не знам.

— Какво би _могъл_ да иска? Да сте мислили за това?

— Не. Честно казано, не ме интересува. Ако бях на ваше място, не бих му обръщал внимание. Предполагам, че знаете — този Мъри нарича себе си психолог.

— Знам.

— Предполагам знаете и това, че той проявява жив интерес към всичко, което правим.

— Бих казал, че интересът му е съвсем в реда на нещата.

— О! Знаете ли още какво… — гласът му изведнъж се сниши: — Тихо. Мъри е на вратата. Спокойно.

Уини Мъри ги поздрави усмихнат, но Бордовият Магистър му отвърна, като кимна сдържано.

— Е, сър, знаете ли вие, че съм на крака от четирисет и осем часа? — заговори Мъри отвлечено. — Вие сте се _натъкнали_ на нещо. Нещо голямо.

— Благодаря.

— Не, не. Сериозно говоря. Светът на роботите съществува.

— Вие да не би да смятахте, че няма такова нещо?

— Човекът е скептик по природа — поклони се леко заместник-министърът. — Какви са бъдещите ви планове?

— Защо питате? — сопна му се Бордовият Магистър, без сам да разбере как думите изхвръкнаха от устата му. Сякаш действаха на своя глава.

— За да разбера дали съвпадат с моите.

— И какви са вашите?

— Не, не — усмихна се секретарят. — На вас се пада първенството да кажете какво смятате да правите. Колко дълго възнамерявате да останете тук?

— Толкова, колкото е необходимо, за да пристъпим истински към документите, които имаме.

— Това не е отговор. Какво имате предвид като казвате „да пристъпим истински“?

— Нямам ни най-малка представа. Може да са ни нужни години.

— О, проклятие.

Бордовият Магистър повдигна учудено вежди, но не каза нищо.

— Разбирам, че вие знаете местонахождението на света на роботите — взе да оглежда твърде внимателно ноктите си секретарят.

— Естествено. Тиър Реало е бил там. Неговата информация засега се доказва напълно.

— Точно така. Албиносът. Ами тогава защо да не отидем там?

— Да отидем там! Невъзможно е!

— Може ли да запитам защо?

— Вижте, вие не сте тук по наша покана — Бордовият Магистър успя да укроти своето нетърпение. — И ние не ви молим да се разпореждате какви да са по-нататъшните ни действия. Но за да ви докажа, че не търся сблъсък, ще ви дам едно малко метафорично разяснение за нашия случай. Да допуснем, че някой ни подхвърли голяма и сложна машина, съставена от части и материали, от които ние нищо не разбираме. Те са толкова много, че ние дори не проумяваме как да сглобим частите, а още по-малко разбираме какво е действието им като цяло. А сега бихте ли ме посъветвали да пристъпя „на ура“ към деликатните, непонятни, движещи се части на машината, преди да знам какво е нейното предназначение?

— Имате право, разбира се, но вие се поддавате на мистика. Метафората ми се струва пресилена.

— Съвсем не. Тези позитронни роботи са конструирани с определена цел, за която ние не подозираме все още нищо. Не знаем какво е предназначението им. Единственото нещо, което ни е известно е, че роботите са били напълно изолирани, оставени самостоятелно да изпълняват мисията си. Да се намесим при такова положение би било равносилно да провалим експеримента. Ако отидем там цяла група, която се явява с непредвидимите си фактори и предизвиква нежелани реакции, всичко ще се опропасти. Най-малкото вмешателство…

— Дрън-дрън! Тиър Реало вече е бил там.

— Смятате ли, че аз не го знам? — Бордовият Магистър изведнъж загуби самообладание. — Мислите ли, че всичко това щеше да се случи, ако не бе онзи проклет албинос, един фанатичен невежа без никакви познания по психология?! Само Галактиката знае какви поразии е направил този идиот.

След бурния изблик на Бордовия Магистър всички се умълчаха. После Мъри почука замислено с нокът по зъбите си:

— Не знам, не знам… Но трябва да разбера. И не мога да чакам с години.

Мъри излезна. След него Бордовият Магистър изля гнева си пред Бранд:

— И как сега да го спрем да не ходи в света на роботите, ако той поиска да го направи?!

— Не виждам как би могъл да отиде, ако не му позволим. Не той оглавява експедицията.

— Не той ли? Точно по _този въпрос_ исках да ви кажа нещо преди да влезем. Откакто сме пристигнали, на Дорлис са кацнали десет военни кораба.

— _Какво?!_

— Ами да.

— Защо?

— Причините, моето момче, са ми също така неизвестни.

— Имаш ли нещо против да вляза? — запита Уини Мъри учтиво и Тиър Реало вдигна сепнат очи от пръснатите книжа по бюрото си.

— Влезте. Ще поразтребя малко, за да има къде да седнете — албиносът махна нервно натрупаните документи от един стол.

Мъри седна и кръстоса дългите си крака:

— И тук ли работите? — кимна той по посока на бюрото.

Тиър тръсна глава и се усмихна едва-едва. Той автоматично събра листовете на купчинка и я обърна с изписаното надолу.

През месеците, откакто се бе върнал към Дорлис със стотина психолози — повече или по-малко известни, — той се бе почувствал отстранен от центъра на събитията. За него там вече там нямаше място. Освен да отговаря на въпросите за света на роботите, които бе виждал единствено той, албиносът вече не играеше никаква роля. И въпреки това усещаше, че всички искат той да си тръгне.

Имаше право да се възмущава, но нали винаги ставаше така.

— Моля? — той изпусна следващата фраза на Мъри.

— Казвам, че е чудно защо не са ви включили в екипа — повтори секретарят.

— Да — разведри се Тиър. — Но нещата се изплъзнаха от ръцете ми. Не зависят от мен.

— Макар че бяхте в света на роботите.

— Сгреших, казват ми го. Можех да проваля всичко.

— Те се дразнят, защото сте се сдобили с информация от извора, а те не са. Не се оставяйте чудатите им титли да ви объркват, да ви внушават, че сте никой. Един здравомислещ лаик е за предпочитане пред учения слепец. Вие и аз… аз също съм лаик, както знаете… трябва да защитаваме правата си. Моля, вземете си цигара.

— Аз не пу… Ще си взема една, благодаря — албиносът бе поласкан от вниманието на високия гост. Затова обърна отново книжата си в нормално положение и запали цигарата си смело, но неуверено.

— Двайсет и пет години — започна тихо Тиър, но се задави от кашлица.

— Бихте ли ми отговорили на няколко въпроса за този свят?

— Да. Мен само за него ме питат. Но по-добре да бяхте ги попитали _тях_. Сигурно вече всичко са проучили — издуха той дима далеч от себе си.

— Честно казано, още не са започнали даже. А аз искам чистата информация без гарнитура от психологически тълкувания. Преди всичко какви хора… или неща… са тези роботи? Вие нямате техни фотографии, така ли?

— Ами не. Не ми се искаше да ги снимам. Но те не са предмети. Те са _хора_!

— Не са ли машини? А изглеждат ли като… хора?

— Да… почти. Поне външно. Аз донесох някои изследвания на клетъчната им структура. Данните са у Бордовия Магистър. Отвътре те са различни, както знаете, много са опростени. Но вие няма как да го знаете. Интересни са… и са приятни.

— По-опростени ли са от другите форми на живот на планетата?

— О, не. Планетата е много примитивна. И… и — пристъпите от кашлица не му позволяваха да продължи. Тиър загаси неумело цигарата. — Те са изградени от протоплазма. Не вярвам да имат и най-малка представа, че са роботи.

— Не. Сигурно е така. Ами имат ли развита наука?

— Не зная. Нямах възможност да разбера. Всичко беше толкова различно. Според мен само специалист ще разбере.

— Имат ли машини?

— Ами да! — учуди се албиносът на въпроса. — Много машини и от всякакви видове.

— Големи градове?

— Да!

— И вие ги харесвате? Защо? — заместник-министърът отвори широко очи.

— Не знам. Просто са добронамерени. Разбирахме се. Изобщо не ме притесняваха. Няма нищо определено, което да изтъкна. Може би защото ми беше трудно да се върна в къщи, а те не са с толкова тежки характери като хората.

— По-приятелски настроени ли са?

— Н-не. Не мога да кажа така. Те не ме приеха изцяло. Аз бях чужденец, не знаех езика им в началото… такива работи. Но… — той изведнъж вдигна глава и лицето му засия, — аз ги разбирах по-добре. По-добре вниквах в техните мисли. Аз… Но не зная защо.

— Хм. Ами… още една цигара? Не? Добре ще е сега да се тръшна на възглавницата. Късно стана. Какво ще кажете утре да поиграем голф, само двамата? Изкарах един кратък курс. Ще ми е от полза. Хайде да излезем. Упражнението ще раздвижи кръвта ви — засмя се секретарят и излезе.

На път към стаята си той промърмори под нос:

— Прилича ми на смъртна присъда… — и си засвирка умислен.