Datasets:

petkopetkov

/

chitanka

like 0

Жестокото синьо слънце изгря на небосвода, бързо се издигна и закри огромния диск на червения гигант. През следващите месеци то щеше да се изкачва все по-високо, за да обсипва все по-яростно с лъчите си повърхността на Абрахор.

Рокорон го изгледа загрижено и инстинктивно впи по-дълбоко хранилниците си в почвата.

„Скоро ще настъпи сушавия период — помисли с опасение. — Тогава ще започнат разправиите за усойния дол, а родът на Ацетлан няма да допусне никой до него. Тази банда егоисти не се интересува, че всички могат да изсъхнат!“

Рокорон продължи да смуче земните сокове и тялото му още по-плътно се долепи до благодатната пръст, намерена между няколко обли камъка.

„Днес имах късмет — продължи разсъжденията си. — Кой би предположил, че между тези камънаци се намира прекрасна почва? Само аз, разбира се. Сега ще пръсна няколко спори и ако не се получат усложнения, родът ми ще стане силен и многочислен“.

Той повдигна очи и огледа със завист тъмните силуети на планините.

„Какви огромни територии, заети от диваци! Каква несправедливост на природата! Простите нещастници нямат и петдесет обменни сигнала, а директният им език едва достига няколкостотин думи. Кога най-сетне ще се справим с тях? Дано Пърцул по-бързо напредне с приготвянето на страшни отрови, за да ги изморим всичките!“

Неясен шум насочи вниманието му към близката околност. Рокорон стисна късото копие в горните си израстъци и зае отбранителна поза. На върха на голям камък бе изникнала гъбообразна фигура, но той позна Терлан и облекчено се отпусна. Терлан направи приветствен жест, издаде един от най-учтивите обменни сигнали и премина на директна връзка.

— Както винаги, пак си ме изпреварил — произнесе със съжаление. — Ако продължавам така, ще изсъхна като старо дърво. Уж сме с еднакви възможности, а какво излиза?…

— Не отговарям за бедите ти. Като си муден и недосетлив, сърди се на себе си! Ще те пусна да се нахраниш, но го прави по-бързо. Вече пръснах десетина спори, малките рокорончета скоро ще пораснат. Ще ги отгледам и ще се грижа за възпитанието им, а пръстта не е толкова много.

— Благодаря, все пак роднината си е роднина. Какво да се прави? Ще възстановя силите си и отново на път. Да ти призная, животът ми е дотегнал. Суши, неблагоприятни терени, диваци, разправии с роднините, като изключвам тебе! И всичко това, само за да се нахраниш! Не е ли отвратително?

Терлан тромаво се смъкна от камъка и жадно впи хранилниците си в почвата. Живителните сокове започнаха да навлизат в тялото му и видимо променяха настроението му.

— Всъщност животът не е чак толкова лош — констатира той след известно време. — Дори в моменти като този изглежда радостен. Ако трябва да бъда съвсем точен, периодите между радостите са тежки и…

— Ако си се нахранил, изчезвай! — прекъсна го Рокорон. — Първата ми спора вече си образува гугличка, не искам децата ми да израснат хилави!

Терлан се направи, че не е разбрал подканата и продължи с откровенията си:

— Представяш ли си някога да настъпят такива времена, че сами да приготвяме жизнените си сокове и да живеем в изкуствени пещери — съвсем защитени от капризите на природата! По непотвърдени слухове, някъде на юг, народът на някой си Торала вървял към такива успехи. А ние тъпчем на едно място и се сражаваме с диваците.

— Достатъчно си умувал. Под гугличката на първата спора се подаде стебло, а връхчетата на останалите се показаха. Вече си сит, казах ти да изчезваш! Ако искаш тръгни на юг, за да търсиш народа на Торала, изобщо, тръгвай нанякъде и ме остави да си гледам потомството!

Терлан издаде обменен сигнал, известен като символ на досада, извади хранилниците си от почвата и се запъти натам, откъдето се бе появил. В този миг нещо огромно засенчи масивите на планините, от него се отдели нещо по-малко огромно и се опита да го хване. Във въздуха се разнесе неразбираем грохот, Терлан изпищя и хукна да бяга.

— Ще я наречем планетата на гъбите — прогърмя отново адмирал Крахов и успя да го улови. — Гледай в какви количества са милите, идва ти да заплачеш от радост! Как симпатично бягат на малките си мустачки и цвърчат като мишки! А какви смешни очички имат над шапките си, сигурно много са вкусни!

Капитан Чивов с удоволствие разтвори походната торба. При мисълта за пържени гъби с масло, в устата му се отделяше слюнка.

Смелите астронавти заподскачаха по неравната повърхност на планетата и успешно ловяха гъбообразните същества, които напразно се мъчеха да избягат. Зад гърбовете им се извисяваха огледалните корпуси на корабите за свръхдалечни космически рейдове, в чиято вътрешност в продължение на много месеци бяха яли само концентрати. Повърхността на Абрахор, избрана за място за почивка по пътя към друга галактика, предвещаваше неземни удоволствия. Богатият космогастрономически опит на адмирал Крахов подсказваше, че намерените тук гъбообразни същества не могат да бъдат отровни.

Ако Терлан не беше попаднал в торбата, историята щеше да свърши дотук и щеше да звучи тъжно. Но въпреки обвиненията на Рокорон, той прояви учудваща съобразителност, която по-късно го издигна в очите на много космически цивилизации и го направи прочут. Въпреки уплахата, той не изпусна копието си и по-късно, след като бе изваден от торбата, измит на силна струя вода и поставен върху замръзналата мазнина в тигана на личния готвач на адмирала, не изгуби самообладание. Напротив, високата му интелигентност подсказа смисъла на предстоящото действие и го накара с няколко мълниеносни движения да начертае три геометрични фигури. Отначало готвачът не повярва на очите си, но после, едва ли не в последния фатален момент успя да го извади от почти разтопеното масло.

И до днес се спори кой от двамата има по-големи заслуги в реализирането на контакта, но съм сигурен, че абрахорският народ винаги ще си спомня за Терлан с чувство на благодарност. Впоследствие неговите достойни представители се оказаха чевръсти и възприемчиви, способни да попиват знания наистина като гъби. Абрахорците се оказаха незаменими при провеждане на ремонт на космически кораби. Благодарение на малкия си ръст, те с лекота се завираха в най-тесните отвори на хипердвигателите, пълзяха с радост по кабелните тръби, бързо и качествено отстраняваха всяка повреда. Звучи невероятно, но за съвсем кратък срок на обучение, те се чувствуваха в корема на всеки компютър като у дома си.

Но нека да се върна към предишните събития, за да разкажа как завършиха. След необичайното установяване на контакт, двете страни напрегнато поработиха и бързо постигнаха разбирателство. Рокорон се върна при парчето пръст между камъните, успя да излови и възпита леко подивелите по време на отсъствието му деца. По-будните абрахорски младежи поискаха да ги вземат по корабите и не им беше отказано. Със суетнята си и неутолимата жажда за знания, те чувствително разнообразиха живота на екипажите. Единствен адмирал Крахов залиня. Видът на всеки абрахорец го караше да се чувствува неудобно и го правеше нервен. След завръщането на ескадрата на Земята не издържа на насъбралото се емоционално напрежение и си подаде оставката.

— Тези приказки са преувеличени, да знаеш — усмивката на Бранд Горла издаваше неудобството му.

— Не, не, не! — стрелна го с розовите си, албиносови очи дребният мъж. — Дорлис е бил велик град преди хората да се появят в системата Вега. Той е бил столица на Галактическата Конфедерция, която е била по-голяма от нашата.

— Ами тогава да кажем, че е древна столица. Ще отбележа този факт и ще оставя другото на археолога.

— Археолози не са ни нужни. Онова, което открих, си иска своя специалист. Нали си в Борда?

Бранд Горла се измъчваше от съмнения. Погледът му го издаваше. Той си спомняше Тиър Реало от последната година в университета — едно дребно, бяло, саможиво човече, което стоеше все настрана и се спотайваше в собствените си мисли. Оттогава мина много време, но Бранд не можеше да забрави странния албинос. _Това_ се набиваше на очи. Сега виждаше пред себе си все същия човек:

— Ще се постарая да ти помогна, ако ми кажеш какво искаш.

— Искам да изложиш някои факти пред Борда — погледна го сериозно Тиър. — Обещаваш ли да го направиш?

— Дори и да ти помогна, Тиър, трябва да ти напомня, че съм само младши член на Психологическия Борд — опита се да се измъкне Бранд. — Нямам голямо влияние.

— Трябва да дадеш всичко от себе си. Фактите говорят сами за себе си. — Ръцете на албиноса трепереха.

— Давай — примири се Бранд. Човекът бе все пак негов стар съученик. Не бива да го съди _прекалено_ строго.

Горла се облегна на стола си и се отпусна. Светлината на Арктур проникваше в стаята през високите до тавана прозорци, но се разсейваше и омекваше от поляризиращото стъкло. Но дори и тази слаба слънчева светлина бе прекалено силна за светлите очи на дребното човече и то ги закриваше с длан, докато говореше:

— Живях на Дорлис двайсет и пет години, Бранд. Прониквал съм на такива места, за които никой не подозира, че съществуват. Намерих много неща. Дорлис е научна и културна столица на цивилизация, която е била по-велика от нашата. Да, така е, особено що се отнася до психологията.

— Всичко от миналото ни се струва по-величаво — усмихна се снизходително Бранд. — За този ефект има теорема, която ще откриеш във всеки учебник за начинаещи. Първокурсниците я наричат „Теорема ДСВ“. Тя се разшифрова като Доброто старо време, както знаеш. Но хайде, продължавай.

Тиър се намръщи заради отклонението от темата.

— Винаги можеш да отхвърлиш някой неудобен факт, като му лепнеш етикета „старомодно“ — той се опита да потисне наченките на подигравка. — Но ми кажи едно нещо. Какво знаеш за психологическото инженерство?

— Такова нещо няма — присви пренебрежително рамене Бранд. — Не и по законите на точната математическа наука. Цялата пропаганда и реклама е груба форма на безразборното Психоинженерство… но понякога то е невероятно ефективно. Навярно това имаш предвид.

— Съвсем не. Аз имам предвид истински експеримент в сегашни условия. С много хора, в продължение на години.

— Такова предложение вече бе обсъждано. На практика е неосъществимо. Нашата социална структура няма да издържи подобно нещо. А и ние не знаем как да осъществим ефективен контрол.

— Но древните жители са знаели достатъчно. — Тиър потисна вълнението си. — И са умеели да установяват контрол.

— Поразително и интересно — отзова се вяло Бранд. — Но ти откъде знаеш?

— Намерих документи, които го потвърждават — изрече той и замълча, останал без дъх. — Цяла планета, Бранд. Един цял свят, заселен със същества, които са били под контрол във всяко едно отношение. Изучавани, направлявани, подлагани на експерименти. Не схващаш ли?

Бранд не забеляза нито един от обичайните белези за психическо разтройство. След по-обстойни изследвания…

— Сигурно си се подвел — отбеляза той с равен глас. — Такова нещо е напълно невъзможно. Не може човешки същества да бъдат ръководени ей така. Имах прекалено много въпросителни.

— Там е работата, Бранд. Те не са били хора.

— Какво?

— Те са роботи, позитронни роботи. Цял свят от роботи, Бранд, които не правят нищо друго, освен да се движат, да реагират на команди и да бъдат подлагани на изследвания от _истински_ психолози.

— Това е лудост!

— Имам доказателства… светът на роботите все още съществува. Първата Конфедерация се разпадна, но светът на роботите продължи да съществува. Той все още съществува.

— От къде знаеш?

— През последните двайсет и пет години живях там! — изправи се поривисто Тиър Реало.

Бордовият Магистър отхвърли официалната си дреха с червени ресни и посегна към джоба си за една дълга, неравна и определено неофициална пура.

— Абсурдно — измърмори той. — Пълна безсмислица.

— Точно така — отзова се Бранд. — Аз не мога да го съобщя ей така пред Борда. Те няма да искат и да чуят. Първо на вас трябва да го кажа, а после, ако решите да застанете с авторитета си зад твърдението…

— О-о-о! Глупости! Не съм чувал нищо от… Кой е този човек?

— Един маниак, да си призная — въздъхна Бранд. — Учихме заедно на Арктур У. Още тогава си беше малко луд. Албинос. Саможив като дявол и вманиачен до мозъка на костите си на тема древна история. Ярък представител на онези, които като си наумят нещо, вървят с главата напред. Рови се из Дорлис вече двайсет и пет години, така казва. Събрал е летописите практически на цялата цивилизация.

— Да, знам ги тия — изпуфтя бясно Бордовият Магистър. — В телестатичните сериали един такъв брилянтен аматьор винаги прави големи открития. Независимият човек! Вълкът единак! Врели-некипели! Искали ли сте мнението на отдела по археология?

— Разбира се. Резултатът се оказа интересен. Никой не го е грижа за Дорлис. Не става дума само за древна история, разбирате ли? Говорим за петнайсет хиляди години. На практика това си е чиста митология. Уважаваните археолози не си губят времето с митове. И само един буквояд, лаик с еднопистов мозък ще вземе да разкрие някои неща. А ако тезата се окаже вярна, Дорлис ще бъде обявен за археологически рай.

Бордовият Магистър изкриви спокойното изражение на лицето си в умолителна гримаса:

— Не е много ласкаво признание за егото. Ако във всичко това има поне малко истина, така наречената Първа Конфедерация е разполагала с много по-развита психология от нашата; пред тях ние бихме изглеждали като разни идиоти слабоумници. Освен това вероятно са конструирали позитронни роботи, които да изпълняват седемдесет и пет команди с магнитуд над всичко онова, за което сме правили хелиографско описание. Родна Галактико! Помислете си само какво роля са играли математиците.

— Вижте, сър, исках съвет от всички специалисти. Не бих ви изложил тази теза, ако не бях сигурен, че съм я проверил отвсякъде. Първо отидох при Блек, а той е консултант-математик към „Юнайтид роботс“. Той твърди, че за тези неща няма граници. Щом има време, пари и _развитие на психологията_… разбирате ли… такива роботи могат да бъдат конструирани веднага.

— Какви доказателства има?

— Кой, Блек?

— Не, не! Вашият приятел. Албиносът. Казвате, че имал писмени доказателства.

— Има. Аз ги нося. Той има документи… за тяхната уникалност няма никакъв спор. От неделя до днес ги подложих на всякаква проверка. Не мога да ги разчета, естествено. Не зная дали някой освен Тиър Реало е в състояние да го направи.

— Това са все камъни в нашата градина, нали? Ние не можем да не се съобразим с неговите твърдения.

— Да, в известен смисъл. Но той не твърди, че може да разчете всичко, а само някои неща. Казва, че писмеността е подобна на тази, използвана на древния Кентавър и аз ангажирах лингвисти за работа над материалите. Те могат да бъдат разчетени. И ако преводът на моя състудент се окаже неточен, ние ще знаем със сигурност.

— Добре. Дайте да ги видя.

Бранд Горла извади ламинираните документи. Бордовият Магистър ги остави настрана и посегна към преводите. През цялото време, докато четеше, всмукваше дълбоко дима от пурата си.

— Хм — бе първоначалният коментар. — Останалите данни са на Дорлис, предполагам.

— Тиър твърди, че съществуват още около стотина-двеста тона хелиографски копия. И то само за мозъка на позитронните роботи. Те са все още там, в първоначалното си хранилище. Но това е най-малкото нещо. Той самият е бил в света на роботите. Има техни фотографии, телетипни записи, всякакви подробности. Те не са анализирани и очевидно са събрани така, както би ги събирал един лаик, който не знае почти нищо за психологията. Но дори и така, той пак е успял да събере достатъчно данни, за да докаже твърде убедително, че същността на света, на който е живял, не е… ъ-ъ-ъ… природна.

— Вие носите и тези документи?

— Всичките ги нося. Повечето от тях са на микрофилми, но аз съм поръчал и прожекционен апарат. Заповядайте, имам видеоустройство за вас.

След един час Бордовият Магистър взе решение:

— Ще свикам утре Бордовия съвет и ще предложа на вниманието му тази история.

— Ще изпратим ли комисия на Дорлис? — смехът на Бранд Горла бе напрегнат.

— Когато и ако успеем да получим съгласието на университета за такова начинание — отговори висшият служител със сух глас. — Оставете ми тези материали за известно време, ако обичате. Искам да ги проуча по-обстойно.

На теория Министерството на Науката и Технологиите упражнява административен контрол над всички научни изследвания. На практика, обаче, изследователските екипи в големите университети са напълно автономни единици. Основно правило е правителството да не си прави труда да оспорва тяхната автономия. Но основното правило не винаги е универсално правило.

И така, макар че Бордовият Магистър доста се мръщи, ядосва и руга, нямаше как да откаже среща на Уини Мъри. За да представим Мъри с всичките му титли, трябва да кажем, че той беше заместник-министър, отговарящ за психология, психопатия и мисловна технология. Освен това, той бе и доста способен психолог.

Та Бордовият Магистър можеше да го гледа колкото си иска кръвнишки, но нямаше как.

Мъри възприемаше реакцията му шеговито. Той разтърка продълговатата си брадичка и заговори:

— Случаят се очертава като недостатъчно ясен. Да го оставим ли така?

— Не разбирам каква информация искате — отговори хладно Бордовият Магистър. — Ролята на правителството е чисто съвещателна. И в такъв случай аз бих казал, че съветът на институцията е неприемлив.

— Аз не споря дали ролята е съвещателна или не — присви небрежно рамене Мъри. — Но вие не бихте могли да напуснете планетата без правителствено разрешение. Ето тук недостатъчната информация е от значение.

— Няма друга информация, освен онази, която ви дадохме.

— Но се чуват и други неща. Случаят започва да прилича на детска работа и секретността около него е съвсем ненужна.

— Секретност! — избухна възрастният психолог. — Щом не познавате академичния начин на живот, не мога да ви помогна. Изследванията, особено онези от първостепенно значение, не са и не могат да бъдат обнародвани, докато не достигнат съответното си развитие. След като всичко се провери, ще ви изпратим копия от документите, които готвим за публикация.

— Е, не е достатъчно — поклати недоволен глава Мъри. — Вие заминавате за Дорлис, нали?

— Ние информирахме министерството за това.

— Защо?

— А вие защо искате да знаете?

— Значи въпросът е от изключително значение, иначе не би се наложило да заминава самият Бордови Магистър. Каква е историята с древната цивилизация и света на роботите?

— Щом питате, тогава знаете.