4275/text.txt

	Toi, Liberte, que je chante et que j’adore,
	Dirige mon navire sur cette onde…
	Lebrun


	Тих бял Дунав се вълнува,
		весело шуми
	и „Радецки“ гордо плува
		над златни вълни.

	Но кога се там съзирва
		Козлодуйский бряг,
	в парахода рог изсвирва,
		развя се байряк.

	Млади български юнаци
		явяват се там,
	на чела им левски знаци,
		в очите им плам.

	Горд отпреде им застана
		младият им вожд —
	па каза на капитана
		с гол в ръката нож:

	— Аз съм български войвода,
		момци ми са тез,
	ний летиме за свобода
		кръв да лейме днес.

	Ний летим на България
		помощ да дадем
	и от тежка тирания
		да я отървем.

	Парахода остави ни
		и по начин благ,
	та дружината да мине
		на родния бряг.

	Капитана — немец същи —
		отказва — тогаз
	Ботев люто се намръщи,
		вика с бурен глас:

	— Туй го искам, не се моля:
		всички сте във плян.
	Тук се гледа мойта воля,
		аз съм капитан!

	Чуй, там днеска мре народа
		в бой с ужасен враг!
	Карай бързо парахода
		на българский бряг!

	И гласа му става страшен
		при тия слова,
	немец бледен и уплашен
		преклони глава.

	Бърже парахода плува
		към желаний край,
	Дунавът се по вълнува,
		весело играй.

	Много време се измина
		как не бе носил
	храбра българска дружина —
		твар за него мил.

	А дружината запява
		песен зарад бой
	и байряка се развява
		гордо с лева свой.

	Парахода веч наваля
		на милия бряг,
	Ботев шапката си сваля,
		че говори пак:

	— Хайде, братя, излезнете,
		тука ще се спрем
	и земята цалунете,
		дето ще да мрем!

	И от радост упоени
		пред левския стяг
	всички падат на колени
		на светия бряг.

	— Братя! — вика им войвода
		със гърмовен глас. —
	Скоро радостно народа
		ще посрещне нас!

	Скоро с гръм ще поздравиме
		Стара планина,
	кървав бой ще заловиме
		с турски племена!

	Ний във битки не сме вещи,
		малко сме на брой,
	но сърца ни са горещи —
		гладни сме за бой!

	Скоро турчин ще изпита
		грозната ни мощ:
	правдата е нам защита,
		левът ни е вожд!

	И по цяла околия
		глас екна съгрян:
	„Да живее България,
		смърт на зли тиран!“