Не знам кога, къде е то стояло,
	но имало такова огледало.
	То хората оглеждало наред,
	показвайки им точния портрет.
	И постоянно там народ прииждал,
	и всеки съдел туй, което виждал.

	Пред него завъртява се кокетка.
	Наистина забавна гледка:
	„Но как? Това е Изабела.
	Познах я аз. Отде ли се е взела?
	Каква надменна, алчна и надута,
	пък и нахална — все напред се бута!“

	След туй едно конте се приближава
	и образът му в миг се отразява:
	премного суета, а малко ум.
	„Ах, дяволът! — контето вдига шум. —
	С такава мутра и с такъв фасон
	как няма да позная аз Дапон!
	Ще трябва, докато е време,
	урок от огледалото да вземе.“

	Подир контето идва Харпагоп
	и почва със насмешлив тон:
	„Ах, тоз скъперник стар Арист,
	голям глупак и егоист!
	За грош дори готов е той
	да отнесе сто пръчки бой.

	Туй огледало бих му подарил,
	че да се гледа и в лице, и в тил.
	Разбира се, ще ми е по-приятно,
	ако на мене го дадат безплатно.“

	Огледала се не една персона,
	народ тълпял се всеки час и миг,
	но всеки виждал тоя или оня,
	а никой там не зърнал своя лик.

	Щом глупавото самомнение
	е майка на презрението, аз
	към майка и към поколение
	стрелите си отправям в този час.